- Има ли истина за живота, която сте защитавали убедено в младостта си, а днес бихте оспорили? И кое е по-трудно за човека – да признае, че е сгрешил, или да се раздели с убеждение, на което е посветил голяма част от живота си?
- Навярно има. Но честна дума, не се сещам така изведнъж, да имам желание и аргументи да оспоря някои от убежденията на своята младост. Но мога да кажа със сигурност, че колкото повече годините, струпали се на гърба ми, ми напомнят за себе си, толкова по-бързо, направо през глава, неразумно и дръзко тичам с все сила към младостта си. Подозирам, че така може да изглежда и старческото оглупяване, а може би пък - вечната младост?
- Понякога най-важните прозрения идват не след победите, а след загубите. Какво Ви научиха личните разочарования, което успехите никога не биха могли да Ви дадат? Възможно ли е човек да бъде благодарен дори на онези преживявания, които някога са му причинили най-голяма болка?
- Не знам дали така е устроен въобще човекът, но при мен победите носят кратко естествено удовлетворение, и в следващия си житейски епизод, започвам отначало, оставил ги назад с уважение, но без някакво осъзнавано от мен значение за човешката и творческата ми същност. Но интересно, подобна е съдбата и на преживяванията, които са ми причинили най-голяма болка в живота ми. Не съм злопаметен човек, но като че ли тези болки, особено причинените ни умишлено и несправедливо, уж сме ги забравили, а най-неочаквано ни напомнят за себе си изплували ясни и силни в „най-щастливото“ време за тях – тихите ни до влудяване безсънни нощи. Иначе, разочарованията, болките, са огъня на нашия живот, в който се нагрява до червено стоманата на характера ни, волята на душата ни, които се закаляват в хладната прегръдка на истината за нещата, връхлитаща върху нас с откровена безпощадност. И ако човек за всичко това трябва да благодари на някого, то е на съдбата, защото тя е убедила човеците, та те мъдро повтарят от векове след подобни преживявания, помъдрялата във времето поговорка „Всяко зло за добро“. Защото, паметта на човешката житейска хроника е съхранила грижливо спомена за случаите, в които стоварилата ни се на главите неприятност или дори беда, впоследствие довежда до нещо хубаво или ни предпазва от още по-голямо зло.
- Времето ни отнема много неща, но ни освобождава и от немалко илюзии. Кое от двете според Вас тежи повече в човешката равносметка - загубеното или осъзнатото?
- Витае нещо твърде провокативно в логиката на този въпрос. Не може, не само загубеното, но и намереното, да тежи повече или по-малко в човешката равносметка, ако не са осъзнати големината и значението на загубеното или придобитото, намереното, подареното. Т.е., логично е да трябва не само да си загубил нещо, но и да си осъзнал какво е било то за теб, колко голяма е за тебе тази загуба, за да тежи в твоето съзнание реципрочно по-много или по-малко по тази скẚла за оценка на загубата. Разбира се, има загуби, които не могат да бъдат оценени по никакви физически и философски скẚли. Те са просто най-тежките, най-невъзможните за приемливо обяснение и примиримост в човешкото съзнание. Безценните загуби. Загубите, които на всяко осъзнато човешко същество, за жалост, му е отредено да изпита в живота си. А и сам, в един слънчев или дъждовен земен ден, когато отлети духа му към Небитието - да се превърне в безценна загуба за някого. Има ли щастие в това нещастие? Философски спор.
- В едно от предишните ни интервюта говорихме за смирението като необходимо условие за прозрението. Днес бих искал да Ви попитам нещо по-различно - може ли човек да постигне истинско вътрешно смирение, без да се примири с несправедливостта около себе си? Къде минава границата между мъдростта на приемането и нравственото задължение да се противопоставяш?
- Не знам дали точно аз имам право да отговоря на този въпрос! Защото такава граница между преследващата ме неотстъпно в живота мъдрост за смирение и вродения ми нравствен дълг за противопоставяне на несправедливостта, аз не мога и няма да издигна никога в душата си. За мен такава граница няма, не може и не съществува. Въпреки тревогите си по мен за това, на моята любима, жена и съпруга, с която се държим здраво в изпотените от житейските неволи длани на ръцете си от детството ни до днес, вече повече от 60 години, такава робска молитва, не мога и няма да произнеса пред хляба си, пред децата, внуците и правнуците си. Пред паметта на достойните ни родители и деди. Пред народа си. Нито в стиховете си, нито в живота си!
- Има хора, които цял живот се стремят да бъдат разбрани, признати и оценени. Но не се ли оказва накрая, че много по-важно е самите ние да сме успели да разберем другите?
- Важно е, но в света на другите съществуват толкова много противоречия и съмнения, вяра и безверие, робство и свободолюбие, алчност и щедрост, достойнство и подлост, възвишеност и низост, омраза и любов, вдъхновение и падение, химери и утопии…, че за мен, не от днес, смисълът на живота ми да ги разбера като същност, е неуспяла кауза. Но има и може би още по-лоша новина. Тя се отнася до мен: От детството през младостта и зрелостта си неспокоен и искрен се търся себе си. Днес вече се безпокоя, че съм бил пророк за мен и другите, още в много ранното си младежко стихотворение, видяло бял свят с тази същата първа моя книга, заради което няма да бъде никаква игра на думи, ако кажа: … с тази същата моя „последна“ книга „Пречистване“:
ПРАВОТО МИ МИНА
Разбрах! –
Дошъл съм късно
на теб изгаряща комета,
погрешно от учени
наричана планета.
Къде изчезнахте вина вълшебни
и вий красавици душецелебни?
Хетерите ни днес
не са с хитоните прозрачни –
от овчи кожи дрехи имат,
а какво е любовта
родени от невзрачни.
По дяволите!
Правото ми мина!
Остава ми
на времето си мръсно
да ближа грима.
- Кое Ви се струва по-трудно днес - да простите на някого, който Ви е наранил, или да поискате прошка от човек, когото Вие сте наранили?
- Много, много трудно е да поискаш прошка, когато не заслужаваш да я получиш!
- В младостта си човек обикновено вярва, че разполага с достатъчно време, за да поправи грешките си, да осъществи намеренията си и да изрече неизказаното. Кога осъзнаваме истинската стойност на времето?
- За съжаление, чак когато започнеш да предусещаш, че от отреденото ти за този свят време, вече не ти е останало много.
- През годините сте срещали много хора, били сте свидетел на различни човешки съдби и обществени превратности. Кои хора остават най-дълго в паметта ни - онези, които са ни обичали, онези, които са ни помогнали, или онези, които са ни принудили да разберем нещо важно за самите себе си?
- Сигурен съм, че тук нямам еднозначен отговор! Но със сигурност помня много ясно хората, които са ме обичали, които са били до мен винаги и в радост, и в мъка. И онези, няколко напълно непознати до срещата ни за мен човека, които съдбата е изпращала да ми помогнат за сетен път да започна живота си отначало. Да, помня и тези, мигове и хора от живота си, които след като се изправях отново и тръгвах по своя неотменен път непоправим, си спомняха с „радостна“ усмивка отново за мен. Не коря никого за неговите убеждения, нито за неговите оценки и мнение за мен, творчеството, живота ми. Това си е негова работа, негова преценка за моя радост или огорчение. Но не съм позволявал и няма да позволя, някой да ми казва в какво да вярвам и какво да обичам. Това велико изкуство ми е свято и свидно. Не го докосвайте!
- Поезията често успява да изрази онова, за което обикновеният разговор не намира думи. Може ли едно стихотворение да бъде форма на лично спасение?
- Отговорът е в опитите ми да завърша някои отговори в това интервю със синтезираните мисли и чувства на мои стихотворения, актуални с това, че те са поместени за първи път в първата ми книга, която е поводът за това интервю, 20 години след като тя се появи в издателството на днешния академик Иван Гранитски и беше благословена с бележката си в нея „Поезията е страст“ от самия Любомир Левчев. От формална гледна точка, тези стихове в момента ме спасяват да Ви отговоря с това, което съм мислил и чувствал някога, от съвсем ранната си младост. Да заявя и днешното си съгласие със себе си от времето на поетичното си творческо начало. И въпреки това да ви убедя, че не съм спирал и продължавам да търся как да разбера преди всичко себе си. И макар, че продължавам по пътя си бодро, следвайки древногръцкия надпис в делфийския храм „Опознай Себе си!“, продължавам да пиша безутешно стихове, но в истинския духовен смисъл спасение няма. Надеждата е, все пак с тях да съм спасил нещо човешко, красиво, свещено в някого от другите.
- Днес живеем във време, в което информацията е почти неизчерпаема, а човешкото разбиране сякаш все по-често се оказва недостатъчно. Възможно ли е да знаем все повече, но да разбираме все по-малко? И не се ли крие най-голямата ни заблуда в убеждението, че знанието непременно означава мъдрост?
- Знания, звания, титли… „Не ти, а Аз“! Това е моето мъдро огорчение, от онова, което движи комерсиалния творчески свят и живота ни въобще, по някакво тъжно правило свише. За щастие има велики изключения и всъщност те ни придвижват по спиралата на времето. Другото е завист и лицемерие. Защо? Под слънцето на човешкото творчество има място за труда и страстите на всеки мечтател, но не е така и то не от днес. Поне от времето на моето поетично юношество, затворено между кориците на „Пречистване“ - със сигурност.