Последни новини

Понякога дълго време сме пред една картина и след това си тръгваме, без да сме разбрали защо сме се спрели пред нея. Друг път само един цвят, една странна форма или едно почти детско изображение ни връщат към нещо отдавна забравено и отминало. Срещата с живописта на Стоян Динков не бива да започва с въпроса какво точно е нарисувано, а по-скоро е важно да се запитаме какво от собствения си живот разпознаваме в нарисуваното.

Разговарях със Стоян Динков  няколко пъти. Първият ни разговор тръгна от изгубената посока на българите, от историческата памет, справедливостта и човешката почтеност. Вторият бе за картините, за времето, за свободата и за онова, което остава неизказано. Струва ми се, че тези разговори не са толкова различни. И в другите ни срещи, които не са станали публични, стои на вид един спокоен човек, с неспокойна същност, който не приема лесните отговори и не желае да се примири с неистината.

Той сам определя изложбата като „вид изповед на открито“. В това признание има повече смисъл, отколкото в дългите обяснения за определяне на художествени направления и различни стилове. Изповедта не е задължително да бъде тъжна или радостна. При него е пъстра, дори привидно весела, и въпреки това носи болката на преживяното. Тази противоречивост е едно своеобразно отражение на живота ни.

Ярките цветове и опростените форми лесно могат да подведат забързания зрител. Наивизмът често се възприема като връщане към детството, към свят без особено смислови въпроси, а това не е така. При Динков обаче тази привидна простота не е липса на познание, а определен и целенасочен избор. В първия ни разговор той нарече наивистичния свят „най-истински и най-реален“. Има основание да се замислим над тези думи и възможно ли е понякога да сме по-близо до истината, когато се откажем от желанието да обясняваме всичко?

В неговите платна формата не настоява да бъде с определена крайна точност и измеримост, като по свой естествен начин търси своя собствена логичност. Цветовете не следват непременно естествения вид на предметите, а вътрешното отношение и усещане на художника. В никакъв случай той не копира видимото, а го  пренарежда според паметта, въображението и личното си преживяване. Понякога простият на пръв поглед сюжет носи изключително смислово изражение.

Признанието му, че „най-светлите, слънчеви и чисти платна често се раждат в моменти на дълбока тъга“ и вероятно е така, но колко често съдим за човека по външното му настроение, а за картината по нейното цветово изображение. Светлото не винаги е безгрижно, а понякога то е опит да се съхрани радостта тъкмо когато тя ни липсва. Тогава жълтото, червеното или синьото престават да бъдат украса, а се превръщат в начин да бъде поднесено преживяното по особен и специфичен начин.

В разговора ни се появи и необичайният образ на „Дървото – мелница“. В него Динков вижда едновременно разпадането на материята и надеждата за Дървото на живота. Дървото обикновено ни напомня за корен, растеж и продължение, а мелницата – за непрестанното движение, което смила и променя. Събрани заедно, тези два образа говорят за човека, който иска да остане, но не може да спре времето. Не е необходимо зрителят да познава авторовото обяснение, за да усети това напрежение. Думите на художника ни дават възможност да надникнем по-дълбоко в замисъла на всичко това.

Паметта придобива особено значение. Тя не е онази памет, която подреждаме по дати и събития, а другата - съставена от гласове, лица, светлина и неочаквано завърнали се разговори. Динков иска да съхрани човешката топлина, родното и бащиния дом. Вероятно затова неговите картини могат да ни изглеждат едновременно познати и съвсем непознати. Те не възстановяват миналото, а по-скоро показват как то продължава да живее у нас.

Не можем да говорим за тази памет, без да споменем Иван Динков. За сина бащата остава нравствен ориентир, а не само биографична подробност. Не бих търсил механично съответствие между поезията на единия и живописта на другия. По-интересно за мен е друго - взискателността към себе си, непримиримостта към фалшивото, необходимостта човек да носи отговорност за това, което оставя след себе си. Тази приемственост не се нуждае от външни доказателства и показност.

Стоян Динков е критичен към обществото, към нашата склонност да забравяме и към лесното примирение с подменените ценности. Неговите исторически оценки могат да предизвикват несъгласие и спор у много от нас.  Тъкмо това прави интересна срещата между неговата личностна позиция и живописта. В картините той не повтаря публицистичните си разсъждения. Вместо това създава пространство, в което човек може да се върне към доброто, към честността и към личната си свобода, без някой да му налага нищо конкретно.

В първото интервю го попитах как се предпазва от неистината. Отговорът му беше кратък: „Единствено чрез изкуството“. Тази мисъл звучи особено остро днес, когато образите се множат по-бързо, отколкото успяваме да ги осмислим. Не всяко изображение е преживяване, както и не всяка технически съвършена картина носи човешко присъствие. В несъвършената линия, в колебанието на ръката, в необичайното съчетание на форми може да има повече истина и чувствителност, отколкото в безупречно подредения образ.

И все пак не бих искал да затварям картините на Динков в единствено тълкуване, защото художникът има своя история, но зрителят идва със своята. Някой ще види радост, друг ще усети самота, трети ще си спомни за човек, когото отдавна не е срещал. Изкуството започва да живее пълноценно тъкмо когато тези различия станат възможни и реални.

Севлиевската среща в галерия „Видима“ е повод да се запитаме и нещо за себе си - не свикнахме ли прекалено бързо да гледаме, без да виждаме? Да оценяваме, преди да сме разбрали? Да подминаваме онова, което не се подчинява на познатите ни представи? Може би затова тези картини изискват не толкова специални познания, колкото време и внимание.

В края на втория ни разговор Стоян Динков говори за желанието човек да разпознае пред платното нещо, което самият той е чувствал. Струва ми се, че тук е най-точното обяснение за смисъла на тази изложба. Художникът не може да ни върне изгубеното време. Не може да ни избави от съмненията и тревогите, но може да ни напомни, че зад видимото съществува и друг живот, а именно онзи, който носим в себе си и за който често не намираме думи.

И ако след тази среща си тръгнем с поне един спомен, с един неудобен въпрос или с неочаквано усещане за близост, значи картините са продължили своя разговор отвъд стените на галерията.

По разговорите „Изгубената посока на българите“ и „Видимо в невидимото“, публикувани в „Културни новини“.