Убиваме реалността, унищожаваме същността си, а очакваме да бъдем проспериращи. Убедително вървим към собственото си самоубийство, а несъзнателно се оправдаваме, че това е единственият ѝ верен път. Прогресивната ни същност отдавна се е провалила дори в собствените ни очаквания и отдавна вече не търси оправдания за непристойното си поведение.
Никаква обективност не съществува дори в личното ни поведение, а някаква прикрита лицемерност. Някои от нас са намерили лесно избавление в собственото си оплакване, други – упорито си приписват мъжественост появила се от ежедневния махмурлук. Вижте в какво удобство сме поставили нашето живеене и в опасност някоя воля или неволя да придойде и да ни изненада. Никакво безпокойство от продънената ламарина на покрива, който се срутва от проялата го ръждясалост.
Арестувана същност притежаваме днес, дори непристойна похотливост не я спохожда в нощните ѝ часове. Някакви призрачни реалности бродят в просъница, а припадъци са озаптили някои ранобудни трезвени изчадия, които си позволяват да смущават смъртоносната ни летаргичност. Дори сутрешната олелия е запълнена с изгорелите газове на поостарелите ни автомобили. Новичките не се ползват в ранните часове, а са предназначени за безсмъртните ни вождове.
Историята ни е дарила с много безсмъртни и между живите, които усърдно и старателно овладяват смъртните ни същности. Никаква възможност за промяна не се определя от случващата се утопична вакханалия.
От смирение вече нямаме нужда, за опрощение пък – закъсняваме, разпятието е в невъзможност да ни спаси и да ни даде нужното изцеление. Каква обречена безизходност и колко видимо ненужна се оказва днес.
Вече дори нямаме спомени, че сме били други!
Иван Иванов Динков (с. Смилец, Пловдивска обл., 26.08.1931 – София, 23.01.2005). След завършване на средното си образование в гр. Стрелча се дипломира в Софийския университет като юрист (1954). Работи последователно като редактор в сп. „Младеж“ и изд. „Партиздат“. Става директор на изд. „Христо Ботев“. Принадлежи на т. нар. „априлско поколение“ (чиито най-разпознаваеми емблеми са автори като Любомир Левчев и Стефан Цанев сред силните казионни имена и гениалният опозиционер Константин Павлов). Членува в БКП и СБП.
Още с дебютната си стихосбирка „Лична карта“ (1960) Динков привлича вниманието на критиката. Книгата е приета противоречиво. От една страна, признато е поетическото майсторство на автора; от друга, той е обвинен в отклонение от нормите на социалистическия реализъм заради мрачните настроения и внушението за безизходност в част от текстовете. Втората му стихосбирка – „Епопея на незабравимите“ (1963), получава високата оценка на поети като Александър Геров и Добри Жотев. Третата обаче – „На юг от живота“ (1967), окончателно формира дисидентския облик на Динков. Книгата е инкриминирана и тиражът е претопен, без да стига до читатели. За 10 години след това му е забранено да издава книги. Чак през 1977 публикува текстовете от „На юг от живота“ в книга, озаглавена „Антикварни стихотворения“. През 1988 излиза стихосбирката му „Признания пред Белла Цонева“, посветена на съпругата му, актрисата Белла Цонева. През 1989 бял свят вижда „Маски“, подготвена още през 1963, но неиздадена поради разминавания с официалната идеологическа линия. Модерното остава непроменима същност на поезията на И. Динков, която органически се конфронтира срещу казионната догматика на социалистическия реализъм. След тоталитарния период обаче тя намира своето свободно публично признание. Тогава излизат действително впечатляващо количество негови стихосбирки: „Повторения“ (1990), „Славянски псалми“ (1991), „Поетични самоубийства“ (1993), „Шепа срички“ (1994), „Живот по памет“ (1996), „Урна“ (1996), „Дневник“ (1997), „Спазми от Отечеството“ (1999), „Табакера“ (2003).
Междувременно Иван Динков се развива и като белетрист. Ранната му проза също среща нееднозначен прием, което вероятно е и сред причините за специфичната за този автор „верижност“ – преливане на един текст в следващо произведение. През 1970 в сп. „Септември“ излиза повестта му „Хляб от трохи“, своевременно обявена за „покушение срещу народностната линия в литературата“ от критика Александър Спиридонов. През 1976 Динков издава повестта „Софийски атентат“. Тринадесет години по-късно, през 1983, излиза романът му „Моминството на войниците“, базиран на „Хляб от трохи“.
Специфичен дял на Динковото творчество е т.нар. „документалистика“: „Няколко пролога към един епилог“ (1968) и „Докосвания до България“ (1974). На размисли и спомени са основани книгите му „Почит към литературата“ (1980) и „Навътре в камъка“ (1986) – в последната като втора част е включен мемоарният роман „Цветя за махалата“, публикуван през 1984. През 90-те излизат романите му „Проверка на каруците“ (1990) и „Покрай кадифето“ (1993).
Автор е на пиесата „Комисия за погребение“ (1990).
Иван Динков е носител на литературните награди Иван Вазов, П. К. Яворов, Никола Вапцаров, Иван Николов, Пеньо Пенев, Златният телец (на в. „Труд“). През 1998 е обявен за Почетен гражданин на Пазарджик „за изключителния принос в съвременната българска поезия и националната ни литература и за заслугите му за укрепването на Дружеството на СБП в Пазарджик“. След смъртта му, през 2006, на негово име в Пазарджик е учредена национална литературна награда.
(Елка Димитрова, Румен Шивачев)
