Последни новини

Просвещението е част от съзряването на едно общество и по своята цел и същност то е онова различие, което формира неговата идентичност, сила и възможност за развитие. Наречено още „век на разума“ Просвещението е епоха, която не просто издига в култ човека и неговата мъдрост, но и налага съзнанието, че е нужна промяна на обществения ред. Това едва ли се случва в един миг или е следствие на конкретно действие, по-скоро е част от цялостен път на израстване. Път различен и сходен за всяка една нация. Път, който и ние, българите, сме извървели със собствените си стъпки, търсения и постижения.

Дали търсим и къде намираме днешните наши просветители е сложен въпрос, който е възможно да има много и нееднозначни отговори. Историята ни дава достатъчно основание да смятаме, че при далеч по-трудни и превратни времена просветителското дело е оцелявало. Нещо повече – то е силата, дала тласък на редица събития. И ако днес обясняваме прозаично, че „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, то истината за спасението е някъде прикрита или покрита с прах. Отговор на този въпрос търси в едноименната си книга немският писател с български корени Илия Троянов и предлага не просто сюжет на интересна история, а образа на този, който може да те „пробуди“ – с подадена ръка и път към себе си. Историята на Алекс – млад мъж, дете на емигранти, принудени през 70-те години на XX в. да избягат от България в Западна Европа, в тежка катастрофа губи родителите си, а самият той – паметта си. Изчезват всички онези нишки, които го свързват със света. По-страшното е, че изчезва страстта за живот. И тогава при него пристига дядо му – онази единствена останала връзка между минало и настояще, между памет, род и родно. Те, двама непознати, но със закодирана памет за общо минало, поемат пътя към дома. Път, който връща на Алекс не просто паметта, а желанието за живот. Така един наглед недотам будителски сценарий ни препраща към паметта като символ и смисъл на това, което сме били, което сме и ще бъдем. А „просветител“ придобива човешката мярка на личност, извела те от мрака до желанието да те има.

Желанието за съзидателен и осмислен живот е онова важно нещо, което трябва да търсим и намираме, защото иначе ще се загубим в смисъла на безсмислието. И ако това е по-скоро житейски и нравствен проблем, то просветителското дело е важно както за самия индивид, така и за цялото общество. Понякога тези хора остават незабелязани покрай бурите, които ни връхлитат и покрай прозаичните проблеми, които съпътстват живота ни. Но тяхното съществуване е толкова силно и важно за всички нас. Защото няма как да объркаме и променим стойността и ценността на делата им, които са оставили знак и дълбока следа в развитието ни. Затова днес всички ние, следовниците на тези знакови личности, трябва да търсим и намираме онова въжделение, което да ни води и насърчава да вършим достойни дела. Дълъг е списъкът на българските просветителите, там са имена на знакови не само за българската история имена, като Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Георги Раковски, Иван Вазов, Добри Чинтулов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Любен Каравелов и много, много други. И тяхната мисия като общественици, книжовници, радетели и борци за свобода е дала своя принос в определяне на нашата национална идентичност и за формиране на нашата сила и зрялост като нация .

В богатия пантеон на дейци на духа безспорно Георги Стойков Раковски (1821 – 1867) е едно от имената, изписано с главни букви в българската история. „Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини“, казва той и продължава „Нека всеки запише дълбоко в сърцето си: свобода или смърт!“. И сам дава отговор на своите терзания и въжделения: „По-лесно един народ се решава да умре в кърви, отколкото да живее в калта“.

Георги Стойков Раковски е политик и националреволюционер от времето, когато се полага началото на българския политически живот. Познат предимно на изследователи и учени, делото и мисията му остават недостатъчно популярни и оценени. Живял и творил в навечерието на освобождението на българския народ от турско робство, голямата заслуга на Раковски е в обединяването на разпръснатите бунтовнически чети и превръщането им от сборище на хъшове, които всеки по свой начин и изолирано вършат нападения над поробителите, в политически един институт, готов да служи на освободителните цели на Отечеството. Просветителското му дело обхваща всички онези аспекти на духовно израстване, което националното самосъзнание трябва да изживее, за да достигне степента на готовност независимостта да му принадлежи, а не то на нея. И безспорната „всемирна отзивчивост“, по мярката на Достоевски, благодарение на която съумява не само да гледа трезво на политиката на великите сили, но и да запази чувствителността си за тяхната нравственост.

Според академик Михаил Арнаудов, един от неговите изследователи: „Биографията на Раковски представлява един от най-увлекателните достоверни романи, които бихме могли да четем в новата българска литература. В нея има всички елементи на една лична съдба, изплетена от смели приключения и неочаквани перипетии, от големи надежди и мъчителни разочарования; има и драматическа развръзка, трагическото величие, на която може да изпълва с възторг и признателност потомството. Не въображението на поета, пренесъл своите волни видения в едно бурно минало, а самото време и условията създават тук героя с неговите високи стремежи и неговите паметни дела. И можем само да скърбим, че Раковски не успява да напише започнатото си „Житие“, за да ни въведе сам в подробностите на чудните наглед премеждия, в упованията, болките и разочарованията си. Такъв разказ би бил неоценим при опита ни да проникнем в духа на епохата и да разберем реалните основи на една рядка по красотата си героическа легенда.“

В предговора на своята монография за бележития деец на българското и балканско Възраждане, акад. Михаил Арнаудов обобщава: „У този човек блика силна любов към род и отечество, волята му е крайно активна, нравствената му култура здрава и богата – и това се явява необходима предпоставка за постигане на една практическа дейност, способна да превърне отделната личност в значителен фактор на историческия процес“. 

Един от съвременните изследователи на Раковски, Панко Анчев, в своя труд „Българският ум. Непрочетеният Г. С. Раковски“ изтъква значението на публицистичната и издателска дейност на героя на изследването му.

В „Дунавски лебед“ Раковски дава съвети, насърчава, апелира, припомня, съпоставя, изисква. Сериозно обостреният му журналистически усет наблюдава европейската политика на останалите страни, търси близките закономерности и прави препратки с положението на българския народ под сянката на полумесеца. Раковски реагира на всяка новина от страниците на западния печат, която касае българите. В своя вестник той опровергава или се съгласява с казаното, мъчейки се да създаде впечатление и да изгради чрез статиите си отношение към великите сили по наболелите български въпроси. „Дунавски лебед“ коментира политически, икономически, социални въпроси, външнополитически проблеми, представя недвусмислено отношение към Високата порта и националноосвободителните движения в Европа.

След големия успех на „Дунавски лебед“, на 8 март 1864 година излиза първият брой на вестник „Будущност“, от който са издадени общо 10 броя. Изданието изиграва своята роля на скрепител на българо-румънската дружба, защото се печата на двата езика, а и разисква общи проблематични въпроси. Че вестникът е свършил своята работа, говори това, че турското правителство наредило да бъде осъждан на смърт всеки, който бъде видян с „Будущност“ в ръка.

Панко Анчев определя Раковски и като първия български политолог, който изследва проблемите на политиката като власт и обществена организация. Раковски успява да изведе основните правила, по които се движи османската и европейската политика, да формулира онези главни механизми, по които протичат явленията в нея и да проследи причините, които ги пораждат. Най-важният принцип е, че тази политика е егоистична и че великите сили се водят от своите интереси и никога не правят неизгодни за тях самите отстъпки и не проявяват съчувствие и солидарност с нуждаещите се от помощ и подкрепа. Този принцип дава насоката в организацията на българската националноосвободителна революция и в плановете на Раковски за нейната подготовка и протичане. Трезв анализатор Г. С. Раковски никъде не се подвежда от емоции и силни желания и предупреждава, че такава трябва да бъде и българската политика. Нам е необходимо да сме силни, единни и организирани, да работим за собствената си известност и да можем да покажем достойнствата си, за да спечелим някакви съдружници в святото ни дело.

Според Тодор Бакърджиев Раковски пръв в България въвежда и думата „олигархия“. „Като казваме народа, разумяваме всичките добри българи, изключающи чорбаджиите“, пише в 1864 г. Раковски. Той нарича българските богаташи „наследници на еничарите“. Гневът му стига дотам, че говори в крайност дори за тяхното унищожаване. Принуден поради техните интриги да спре през 1864 г. своя българо-румънски вестник „Бъдущност“, великият възрожденец отправя към бъдещето следните редове: „Тий са человеци в главите, коим е влязъл един олигархически дух и изискват всяко българско дело да става само по тяхна воля и по тяхно убеждение. Тий презират народа и никога не са помислили да съсредоточат в едно неговите мисли. Всичко, що са досега вършили под името народно дело, не е било такова, но водило се е по самата точка зрения личнаго интереса, а най-паче убийственаго егоизма!“ 

Не знаем дали бащата на организираното българско поборничество, владеещ няколко езика, не е прочел нещо от „Държавата“, където в главата „Олигархия“ Платон в един по-друг смисъл казва: „Колкото парите са повече, толкова е по-недостъпна олигархията“. Но от днешен исторически ъгъл може да се каже, че Раковски е първият български публицист, който е използвал понятието олигархия в много остър социално-политически контекст, актуален и до днес .

През 1942 г. в. „Литературен глас“, (бр. 566, 21.10.1942 г.) Веселин Ханчев пише: „Раковски премина всичките неволи на скитник, патриот и бунтовник. Той се преобразяваше и менеше всеки миг – от кротък търговец до дервиш в едно турско теке. От поет до хайдутин в Балкана. 

Своето слово за Раковски учителят и писател Петър Стъпов започва с Вазовия стих „Мечтател безумен, образ невъзможен…“ (в. „Литературен живот”, бр. 1, 5 ноември 1942 г.) и още пише: „Раковски е една от бурните фигури от нашето предосвобожденско движение. Може да се каже, че единствен той, за своето време, особено дълбоко се е чувствал български син и с една изненадваща упоритост и велика любов към народа си е искал да посочи на света жизнеността и духовното величие на българското племе, което според него, е учител едва ли не на цяла Западна Европа… (Стъпов, 2016a)

Франсоа Волтер казва, че „Великите дела винаги са съпроводени с големи препятствия.“, което описва по най-точен начин изконното въжделение за движение напред. И може би е прав, защото то, движението напред се случва, та макар и по труден и болезнен начин, който не съставлява само едно оцеляване, а един възход.

Обикновено ние българите сме поставяли винаги на преден план изконната ценност да се образоваме и да даваме напътствия на нашите деца да получат по-добро образование, но поизкривената ни ценностна система ни поставя в далеч не съвсем изгодната позиция да ги тласкаме да отидат да сторят това в чужбина. Това по един или друг начин съставя мироглед и ценностна система на младия човек в обществото, в което попада. Безспорно натрупаните знания и опит са дълбока ценност, но те ще са още по-полезни и важни за българското общество, ако те са приложими тук в България. Защото когато сме изправени пред съдбоносни решения, кризисни ситуации или революции се обръщаме към онази притихнала част на нашето общество, която е носител на съкровени идеи, мъдрост и сила – за да почерпим енергия и продължим напред .

Ще си позволим да припомним един вдъхновяващ цитат на друг български просветител – Любен Каравелов: „Историята ни учи, че само тогава един народ е изгубен, когато няма вече идеи, които да го ентусиазират…“ Не ние, не днес и не сега ще правим оценка на делото на Раковски. Но нито привържениците, нито критиците му могат да отрекат, че именно ентусиазма и пламенността, с които той захваща всяко едно начинание, са имали силата да ентусиазират и будят народната свяст.

И няма как да не бъдем следовници на Раковски, както той казва: „Щем доказа необратимо, защо ние сме първите и най-старите жители в Европа…“ и защото „Истина се никога не покрива за всегда; трябва един добър ден да я извади на бял свят!“