Последни новини

Понякога сме толкова безизразни и дори безобразно безлични в живота, който ни преследва по начин съвсем определен. Едни от нас го наричат съдба, други орисия, трети – просто поредица от събития. А той си е една съвсем подредена случайност, която е ярка, цветна и различна за всеки от нас относителност. Често пропускаме да бъдем съучастници в неговото препускане, а той ни напомня натрапчиво за присъствието си и ни кара да се замисляме понякога. Наранява ни, погалва ни или просто ни гледа очите на непораснало дете и това в една епична безкрайност се повтаря до полуда.

Думите ще прелитат като птиците на юг или ще остават да зимуват в нашето душевно отражение. Те ще ни разкриват мисли и чувства. Понякога ще ни натъжават, друг път ще ни радват, но пак и пак ще отлитат някъде. Ще остават само тези, които преживеем, които запалят пожари или угасят огнища. Те ще са нашата същностна житейска история, която няма да съберем в избелели фотографии, а в разнолики спомени. Някак така сме устроени да ги чувстваме да парят или да ни обливат в хладни предчувствия, да ни смразяват в смъртна усмивка или да ни карат да притихваме от радостна еуфоричност. Все ние ще бъдем и все в този вихър на търкалящите се като есенни листа спомени, попаднали по поизкаляните ни обувки.

Вървим, разсеяно блуждаем в нищото, проблясват мечти, просмукват се петна от застояла влага и мирис на непомръднал от дълго време въздух. Отваряме своя прозорец, потръпваме от нахлулия есенен хлад, което ни напомня, че студенината на зимните дни е наблизо. Тялото ни привиква бързо към придошлия хлад и вече погледът ни се взира безизразно в неприятната мъглива утрин.

Странно усещане за безметежност в съвсем небезгрижната ни утрин. Отново е начало. Началото и на този ден. Някак несъвършен, но предстоящ и с непредсказана действителност в съчетание с локви, които са образували своята лабиринтна редица от нощния дъжд. Отново поизкаляни обувки и приведен ритъм на походка в тази просмукана от мъгла и хладни пориви на късната есен утрин. Приведен ще е този ден, приведен по начин, който ни позволи и ни раздаде предчувствие за прозрение или мечти.

Парадоксално несъществено е нашето присъствие в този ден или осезаемо различно – така и не успявам да го откроя. Изпадаме в невъзможност да го оценим, а нали и утре е ден и той отново идва и предстои. И утре ще бъде, може би отново и отново, но дали ние ще присъстваме и ще чакаме мъглата и локвите или пък отново ще изцапаме дрехите и изкаляме обувките.

Влагата от сутрешната мъгла още се усеща по косите ни, лицето е влажно, а ръцете – студени. Но денят е тук. Дава ни шанс и малка възможност да го прескочим, да прекосим напряко или да поседнем на близката пейка и да се смълчим. Ах, колко искам да прескачам тези празни пейки в този притихнал парк, посипан с многобройни и разноцветни осиротели листа, които никой не ще вземе за себе си. Отиват си потънали и захвърлени. Но нашият ден е тук и ни предстои.

Дали усилията са си стрували е незначителна реалност, която времето не може да открие и не успява дори да забележи. Пространството, уж ограничено, а не се поддава на определение в човешката ни мисловна реалност. Присъстват и времето, и пространството, но някак ограничени само за нас и неограничени в някаква си Вселена. Дали тя ни забелязва или открива, дали чува думите и мислите ни, какво остава от нашите съкровени желания и предсмъртните ни послания е май съвсем неясно. Казват – има нетленни неща, но аз не ги намирам винаги в моя ден, не ги откривам и в движението на хората. А може би отново трябва да ги търсим.

Търсим ли ги, успяваме ли да ги намерим или те си остават само някаква измислена реалност в тази ни история – едва ли ще научим точно сега. Ще продължаваме своето търсене по пътя си и ще откриваме и намираме неща, за които е по-вероятно, а може би и по-малко вероятно, да са имали смислено обяснение за нашето търсене. Дано не ги пропуснем в този мъглив ден или пък ще чакаме да просветне и отново да тръгнем. Може би не трябва да очакваме развиделяването и вдигането на просмукалата ни мъгла, а да направим усилие да продължим да вървим в този кратък отрязък от време и пространство.

Дори мислите се влачат в уморения ден и не искат да излязат в светлата привечер. След малко тъмнината отново ще залее оголените дървета, самотните лампи и пустите пейки в парка. Повдигната ми яка, скърцащите обувки, докосващи измръзналите и изгубили своя пъстър оттенък листа. Проглушаваща, скърцаща тишина… Дори липсва кучешки лай. Някаква поредна улична лампа примигва, поизоставила силата на своята светлина и небето се промъква между дървесните клони със своето мъчно тъмносиньо мълчание и мълви.

Прекосихме го и този ден, замина си от нас и остана само да събере спомена на днешните ни мисли.

Какво остана? Дори не забелязах в мътната действителност онзи порив на очакване. И утре е отново ден и ще очакваме да бъдем в него, а той да бъде с нас.

Аз имам своето покъртително очакване, че пак ще има утре.

След тебе злото диша като хрътка.

(Доброто е обществено понятие.)

Разтвориш ли ръцете за прегръдка,

ти вече си удобен за разпятие.

„Теза“, Добромир Тонев