Трудно ще разкажа за всичко това и най-вече за усещаното за безкрая. Този безкрай, в който случайно или не съвсем сме попаднали със своето идване на този свят. Дали разумното ни съществуване е доказано или не – всеки търси и трудно намира отговор на този въпрос. Но е ценно дори лутането в този безкрай, където събираме мечтите си в спомен…
Той, светът така различен и привлекателно разбунен, ще е с нас до сетния ни час, но това ще се случи тогава и както посоката на вятъра прецени. Пропуква се от време на време, просветва и пак тръгва напред и нагоре. Такъв е той светът, нашият свят. И той ни се радва и мисли за нас по своя си иронично непредсказуем начин. Тръгване, спиране и пак отново на път. Така минаваме в този уж безразборен наш живот, а той си остава подреден със своя хаотичен блясък.
Дали успяваме да се намерим в непрестанното разпиляване по неравните пътеки на света и дали успяваме да съберем отварата на мъдрите думи и мисли? Въпрос на решение и избор, които вземаме в своя си път. И осъзнаване, че трудно пътуване ни очаква от тук нататък и че вероятно то ще ни изненадва, провокира и дори саботира. А дали ще успеем да достигнем своите мимолетни желания или пък дългоочаквани срещи – трудно е да се предскаже.
Очакването ще ни кара да бъдем нащрек, а бъдните желания ще подклаждат нашите детски или не съвсем такива пориви. Колко ли дълго ще оцелеят те във времето и пространството, само той, нашият живот, ще ни показва. Ще разчитаме, ще откриваме или отново преоткриваме истини или неистини. Той ще ни очарова, огорчава и дори разтреперва със своята си дързост на хлапак и въпреки всичко ние пак ще си го искаме – нашия свят и нашия живот. И ще се питаме: „Ти виждал ли си как умира птица…“
Ти виждал ли си как умира птица
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.
„Ти виждал ли си как умира птица“, Павел Матев
Текат мислите, припират, водят се една с друга, водят и теб самия и заедно търсите онзи безкраен и безумен смисъл за обич и любов. Те, казват, най-смислено описват това различно състояние на съществуването ни. Не знам дали е вярно или не, но тази мисъл винаги се прокрадва и ни намира в този свят и в този живот. Понякога избуява и пораства сред бурени, оцелява през тъмните надвесили го черни облаци, а бурите му дават кураж и сила да устои. Защото живеенето ни с обич е някак по-естествено и дори по-красиво.
Отвори ми. Нося тишина.
Зная тайни притчи за жените.
Погледни ме само във очите,
за да видя малко светлина.
„Отвори ми. Нося тишина…“, Павел Матев
Пробуждаме се в утрото на своите дълги мисли и търсим дали е истина, че животът е тъга или пък радост. Това понякога ни огорчава и ни кара да го раздаваме, разпиляваме и само понякога се сещаме да скътваме малко за едни бъдни дни.
Те, дните, в суматоха са родени и се събуждат с утрото ни. Докосват ни, за да ни оставят в своята късна вечер. Как ли ще продължим да търсим дните? С надежда или пък по свой начин ще мислим нещата и дали винаги и ще ги боли (по Константин Павлов)?… Дали залезът ни ще е приказно различен, отразил на своя делник самотата и дивото препускане?… Какъвто и да е отговорът, то там, в непредсказуемите посоки на вятъра, се ражда приказката за щастието, наречено тъга, където той, денят, все пак ще идва и ще си отива. Така е устроен – да идва и утре! И ние да го очакваме с желание да го изживеем …
В тишината на безкрая се ражда и диша нашата човешка душа. Колко ли смислени и безсмислени са делата ни в този безгранично объркан свят? Подреждаме, разбъркваме, пренареждаме отново и отново и все така напред и завинаги. Дали ще уцелим точната посока и приложим вярната рецепта е трудно да отговорим, но пак ще опитваме, защото така сме устроени.
Едва ли ще станем световноизвестни откриватели, не защото няма какво да открием, а защото всяко дело е отредено на определен индивид. Затова и няма за какво да се сърдим на съдбата. Тя е достатъчно доверчива към нас, а и относително добра, заради склонността ѝ да ни угажда в житейското ни битие. Дали разбираме, или усещаме всичко това е някакво лично, съкровено скрито у всеки от нас чувство. Дано намираме време да осъзнаем нашата преходност и нашата тленност, защото тогава и мислите ще бъда по-чисти и по-ясни, а действията по-справедливи и уверено смели.
Различна орис всекиму се пада
и всеки е с това забележим:
на тебе – снежна изненада,
на мене – огъня неповторим.
„Признание“, Павел Матев
Преминаваме през нашия свят като мълния и не усещаме как събираме мечтите си в спомени, а добрите приятели скътваме за последната среща в някоя късна есенна вечер. Някак есента носи отблясъка на този свят и на този живот – пъстра, разноцветна, понякога сива и мрачна, друг път изпълнена с пролетна ведрина, а понякога непрогледно мъглива. Когато вечерите са тихи и студеният вятър не пронизва нашите мисли, пропадаме в безкрая на собствените си спомени. Въртят се бързо те и дори не мислят да спират в своят бяг. То такива именно и си ги харесваме.
Пробягва тъжен поглед, усеща се лека усмивка и умората ни кара да се отнесем в нашия сън.
А краят е в безкрая на това поредно наше очакване. И отново го търсим и дълго се лутаме в искреност и безискреност, но винаги той предстои – някак неизвестно защо желан и съвсем неочакван. Той ни изненадва, боледуваме от безсмислие на преживяваното и търсим обяснение защо този край така ни наказва да бъдем привързани към началото, а не към края. А те все така се привличат и, очаквано или неочаквано, се срещат.
Това е и орисията ни – безпаметно да мечтаем, да търсим и намираме пътища разни и да откриваме своя свят. Така сме устроени – в безкрая на спомени и слава, на блясък, тъга и безвъзвратно пропуснати срещи. Нека срещите бъдат повече и най-вече добри. В това е смисълът на човешкия ни живот и в тях ще намерим своя свят.
Неочаквано, властно, отново,
като в някаква клетва добра,
з съм пак с поетичното слово
в тази права потайна гора.
Орисия ли имам такава,
или някоя вярна звезда
ме посипва със древна жарава,
за да диря все млада вода.
„Орисия“, Павел Матев
Павел Матев е роден на 6 декември 1924 г. в село Оризово, Чирпанско, в бедно селско семейство. Баща му е самоук цигулар, познаващ хиляди народни песни, но умира рано. Майка му е земеделска работничка. Детството на поета преминава в тежък труд – работи като воловарче, орач, жътвар, градинар, косач и лозар.
За да продължи образованието си в гимназията в Чирпан, майка му продава косата си, за да плати таксата – жест, който дълбоко бележи съзнанието му и по-късно го вдъхновява за стихотворението „Писмо до мама“. То става особено популярно години по-късно, когато е превърнато в песен.
Павел Матев завършва висше образование и се утвърждава като една от значимите фигури в българската поезия на втората половина на ХХ век. Автор е на множество стихосбирки, в които централно място заемат темите за човешката съдба, любовта, свободата, моралния избор, времето и смъртта. Поезията му се отличава с философска дълбочина, емоционална сила и ясна гражданска позиция.
Освен като поет, Павел Матев е активен общественик и културен деец. Заема ръководни постове в културния живот на страната и допринася за развитието и популяризирането на българската литература.
Творчеството му остава трайна част от духовната памет на България – със силата да вълнува, да задава трудни въпроси и да търси смисъл в човешкото съществуване.
