МИЛКО КОЛАРОВ:
ТВОРЕЦЪТ ДА БЪДЕ ОТКРОВЕН И ЧЕСТЕН
Известният композитор, диригент и педагог, проф. МИЛКО КОЛАРОВ разказва пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за щастието да посвети живота си на музиката и премиерата на „Най-щастливият човек“ в Държавна опера Варна на 6 и 7 фвруари 2026 година, посветена на неговата 80-годишнина; за уроците и мъдростта на незабравимия учител Панчо Владигеров; приятелствата с Валери Петров, Емилиян Станев, Радой Ралин, Светлозар Игов, Дечко Узунов и изкуството, което се вдъхновява от съприкосновението с друго изкуство; ораторията „Април 1876“, емблемата на ММФ „Варненско лято“, Габровският камерен фестивал и Варненският камерен ансамбъл „Симфониета“; жанровите превъплъщения на „Най-щастливият човек“ и първата постановка на оперната приказка във Варненската опера през 1991 година; стойността на наградите, откровеността и честността...
– Вие сте щастлив творец, маестро Коларов, не може да отречете...
– Всъщност „Най-щастливият човек‘‘ е доста тъжна приказка за човека и човешкото щастие, философска притча за целта, която преследваш в живота. Често казваме, че средствата оправдават целта, но според мен именно средствата, с които човек постига целите си, го правят да бъде или да не бъде личност. Да, съгласен съм с Вас – аз съм щастлив човек, защото цял живот съм правил това, което обичам. Междувременно се наложи да изпия и много горчилки, но ако трябва да започна отново, бих избрал същия път.
– И още в началото срещате големия български композитор Панчо Владигеров, Вашия учител, наставник и кумир, оказал огромно влияние върху мисленето и творчеството Ви.
– Дълга тема. Бях ученик на Панчо Владигеров точно 10 години, като последните няколко години живеех в дома му. Всеки ден бяхме заедно, навсякъде ходехме заедно - това са най-щастливите години в моя живот.
– Разкажете за уроците на Панчо Владигеров.
– Те са много. Владигеров например развиваше теорията, че автоцензурата е най-важна за твореца. Човек трябва да има своя ценностна система, която да не му позволява да се занимава с халтура и други дейности от този порядък. После - перфектният професионализъм, 10 години Панчо Владигеров ме посвещаваше в тайните на оркестъра, оркестрацията, музикалната конструкция, музикалната форма и т.н. Много са нещата, които съм научил от него, той е всичко в моя професионален живот. Говорехме си непрекъснато, що музика сме слушали заедно – целия Рихард Щраус, целия Рихард Вагнер и още много други, като чутото задължително се придружаваше от анализ.
– Като никой друг български композитор Панчо Владигеров доближава българското до универсалното светоусещане за класическа музика. Това, предполагам, също е важен урок.
– Така е. Нека не забравяме, че майка му, доктор Елиза Пастернак - Владигерова, много интелигентна жена, половин еврейка, братовчедка на Борис Пастернак, добре преценява, че по онова време за синовете ѝ няма подходящи учители в България и заминава с близнаците за Берлин, където Панчо и Любен получават блестящо музикално образование. Още с първите си композиции Панчо привлича вниманието на европейската музикална общественост, Берлинската филхармония изпълнява негови произведения, 12 години работи в Театъра на Макс Райнхард. Берлинската школа оформя мащабното и космополитно мислене на този наш велик композитор, чиято музика носи силен български корен.
– Коя от премиерите на Ваши произведения е оставила траен спомен в съзнанието Ви?
– Премиерното изпълнение на моята оратория „Април 1876“, посветена на Априлското въстание, беше много вълнуващо. Панчо Владигеров дойде във Варна специално за премиерата и това много ме зарадва, но организаторите ме упрекнаха, задето не съм ги предупредил за такова високо присъствие, та трябваше да ги убеждавам, че и аз самият съм изненадан от жеста. Няма да забравя и 22 юли 1978 година, когато в ММФ „Варненско лято“ дирижирах премиерата на операта „Цар Калоян“ от Панчо Владигеров. Много хубаво се представиха солистите на Варненската опера Мария Бохачек и Тодор Костов. Тогава Панчо Владигеров се поклони за последен път пред публика, светла му памет.
– И не друг, а Милко Коларов, последният ученик на Панчо Владигеров, дава идеята с Българска рапсодия „Вардар“ да се открива ММФ „Варненско лято“, превърнала се в една от най-хубавите фестивални традиции.
– Българска рапсодия „Вардар“ е един от духовните химни на България. Много спорихме с Иван Маринов, главния диригент на Варненската филхармония, който настояваше откриването на фестивала да бъде с „Празнична увертюра“ на Веселин Стоянов. Това произведение е посветено на 15-годишнината от 9 септември 1944 година, а на мен такива посвещения не ми допадат. Разговорите с Иван Маринов бяха трудни, но накрая се прие моята идея. Наред с всичко останало, Панчо Владигеров е и един от първите радетели за създаването на летен музикален фестивал във Варна, подобен на музикалния фестивал в Залцбург, за което пише в едно свое писмо от Берлинския си период.
– Тук мога да добавя, че в Музея за история на Варна се съхранява роялът, марка „Плейел“ (Playel), на който Панчо Владигеров е свирил на първите Летни празници през 1926 година, предвестници на бъдещия голям ММФ „Варненско лято“.
– Много интересно, не знаех за този роял. Възвръщането му към живот за 100-годишнина на фестивала, която се навършва през 2026-та, би било един жест към миналото.
– Характерно за Вашето изкуство е, че творите в различни жанрове. От 1974 година участвате във всяко издание на ММФ „Варненско лято“, а от 2005 година изнасяте концерти и с основания от Вас Камерен ансамбъл „Симфониета“, прочул се с матинетата си в Градската художествена галерия. Как избирате жанра, как решавате да композирате камерна музика или оперна приказка като „Най-щастливият човек“?
– Различно е, не мога да кажа как точно става, но когато пиша, аз винаги си представям конкретен изпълнител, например Йовчо Крушев на пианото. А историята на „Най-щастливият човек“ е следната. През 1977 година директорът на Кукления театър Йордан Тодоров ме покани да напиша музика за постановка по едноименната поема на Максим Асенов. Тогава Злати Златев получи първа награда за режисура, художникът архитект Иван Цонев взе първа награда за сценография, аз – първа награда за театрална музика. После работих известно време в Радио София и в разговор със Славка Славова и Асен Кисимов спонтанно решихме да превърнем „Най-щастливият човек“ в музикална приказка. Участваха и други известни актьори, Николай Бинев беше четец, целият процес ни достави голямо удоволствие. Музикалната приказка излезе и на грамофонна плоча в „Балкантон“. После дойде моята идея да направим и оперна приказка, по чието либрето работихме двамата със Злати Златев. В самата поема няма никакво действие, нито сблъсъци на характери, така че доста се потрудихме, докато накрая стигнахме, мисля, до най-доброто сценично решение.
– И естествено - първата постановка в България на оперната приказка поверявате на Варненската опера.
– Да, Варненската опера постави за пръв път „Най-щастливият човек“. Аз бях диригент, Кузман Попов - режисьор, Лора Маринова – художник, а ролята на Мечтата изпълняваше сопраното Даниела Димова, сега директор на Театрално-музикалния продуцентски център. Запомнил съм датата 22 март 1991 година, освен с радостта от премиерата и с тъжната вест за кончината в същия ден на другия мой голям приятел, хоровия диригент Васил Арнаудов.
– В книгата си „Записки“, изд. Славена“, споделяте разбиранията си за твореца и времето, изкуството и властта. Разказвате също за приятелствата си с Емилиян Станев, Йордан Радичков, Валери Петров, Радой Ралин, Христо Фотев, Петър Алипиев, Светлозар Игов, Стоимен Стоилов, Милко Божков и други торци, с които сте част от интелектуалния елит на България.
– Забелязвате ли, че почти всички вече не са между нас и аз тежко преживявам липсата им. Правих музиката за „Палечко“ от Валери Петров, всеки ден се срещахме за последните репетиции в Прегледа на куклените театри и веднъж той ми сложи един лист в джоба на сакото с думите: „Я, виж, дали ще ти хареса“. Това беше текст за Баба Яга, за който написах музика и песента придоби голяма популярност. Поискаха я от Сингапур, Дания, Чехословакия, излезе и в музикална поредица на Рут Е. Дуайер в САЩ. Питахте ме преди малко как става - ето така става. Тогава за „Палечко“ Валери Петров бе отличен с първа награда за драматургия, а аз - за музика. Бях много щастлив. 22 години живях в София с всички тези непрежалими приятели. Творчеството на всеки от нас се раждаше в съприкосновение с различни изкуства. По този повод си спомням една друга велика мисъл на Панчо Владигеров: „Музиката се ражда чрез музика, никой не е научил музика от читанките“. Срещата на едно изкуство с друго изкуство, е вдъхновяваща. Така беше с Дечко Узунов, който често ме канеше в ателието си. Първото издание на Камерния фестивал в Габрово…
– … който Вие създадохте…
– ... да, който аз създадох..., открихме с камерна творба на Панчо Владигеров и с изложба на Дечко Узунов, разположена на три етажа. „О, благословени мои спомени! Страшно ще е, ако вас ви няма“ – колко точно го е написал Веселин Ханчев...
– Хората си отиват, но историята за тях остава.
– Зависи как остава. Емилиян Станев твърди, че „Историята не е това, което е било, а това, което знаем за нея“ и аз съм напълно съгласен с него. Най-лесно се манипулира историята, затова трябва така да направим, че да се знае истинската история. Проблемът на историята е, че всички претендират за автентичност. За Втората световна война, например, има написани няколко истории и коя от тях е вярната? Светлозар Игов, с когото бяхме много близки приятели, ме възхищава като литературен критик и историк. С някои творци той дори не си говореше, но написаното от него за тях е обективно. Да отделиш човека от неговото творчество е много трудно и Светлозар Игов го защитава блестящо. Ето така трябва да се пише, така се създава истинската история. Сещам се още за великолепната студия на Светлозар Игов за разликата между шедьовъра и бестселъра. Някои смятат, че това е едно и също, но бестселърът минава и заминава, а шедьовърът е вечен.
– Антония Велкова Гайдарджиева написа чудесна книга за цялостното творчество на Светлозар Игов.
– Във Велико Търново през есента се проведе голяма научна конференция с 40 доклада от различни страни, посветени на 80-годишнината от рождението на Светлозар Игов, но жалко, че той не доживя.
– Вие какво значение отдавате на наградите и кои сред многобройните си отличия особено цените?
– Е, да, наградите имат значение, разбира се, но общуването ми с хората, които споменавам и всичко, което получих от тях, са най-голямата ми награда. Ето сега в съзнанието ми изниква изпълнението на моя Концерт за цигулка и оркестър по време на един от Прегледите на симфоничните оркестри в зала „България“. Иван Маринов дирижира Варненската филхармония, солист е Минчо Минчев и гледам – в ложата Радой Ралин. След концерта той дойде при мен и ми подари стихосбирката си „Войнишка тетрадка“ с посвещението: „Милко, твоята прекрасна творба Концерт за цигулка и оркестър ме прави още по-силно да те обичам! Браво, приятелю! Радой“. Това е награда, която ме прави щастлив.
Спомням си третата година преди уволнението ми от флота и жеста на тогавашният директор на Варненската опера Мирчо Мирчев, по чиято инициатива бе организиран мой авторски концерт в Дом Народен Флот. Като ученик и матрос не пропусках нито едно представление на нашия оперен театър, ходех дори на репетициите. Тогава много ме впечатлиха двете постановки на Борис Черпански „Годеж в манастира“ от Сергей Прокофиев и „Албърт Херинг“ от Бенджамин Бритън. Познавах всички артисти и на въпросния мой авторски концерт половината зала се напълни с артисти от Варненската опера. Александрина Милчева, чиято световна кариера тръгна от Варненската опера, изпя моите песни. Ето такива са най-големите ми награди.
– Какъв трябва да бъде творецът?
– Откровен и честен. Откровен до неприятност, ако трябва. Истината невинаги е приятна, но замазването на проблемите е ужасяващо. Вече стана дума, че днес вместо оценъчна система имаме реклама. Всичко е великолепно, всичко е супер, но не е така. Дарбата на едни е в повече, на други – по-малко, Господ така е разпоредил. И какво лошо има в това някой да е по-добър от друг? „Няма как в една чаша за вода да се налее цяла кана вода“, казваше мъдрецът Панчо Владигеров.
Биография
Милко Коларов завършва в Музикалната академия в София композиция при проф. Панчо Владигеров и оркестрово дирижиране при проф. Константин Илиев (1973). Специализира в Париж (1986). Утвърждава се като една от значимите фигури в съвременната българска музикална култура. „За мен Милко Коларов е един голям музикант, със свое ярко присъствие в българската музика“, изтъква проф. Панчо Владигеров (1974); „Милко Коларов е музикант от висш порядък“, отсъжда проф. Константин Илиев (1976). Като диригент на Варненската филхармония създава Фестивален камерен оркестър, застава и на диригентския пулт на Варненската опера, работи като заместник-главен редактор на Радио София, БНР. В продължение на близо 20 години ръководи Камерния оркестър на Габрово, където основава фестивала „Дни на камерната музика“. Преподава във ВСУ „Черноризец Храбър“, дирижира Симфоничния оркестър на Музикалното училище във Варна. През 2005 година полага дългогодишната традиция на Камерния ансамбъл „Симфониета“, с който участва във всички издания на ММФ „Варненско лято“, със „Симфониета“ изнася и многобройни матинета в Градската художествена галерия. Като професор по инструментознание, симфонична оркестрация и дирижиране, член на жури в редица наши и международни конкурси, председател на фондация „Добри Христов“, той развива богата педагогическа и обществена дейност.
Твори във всички музикални жанрове - опера, балет, симфонична, вокално-симфонична, камерна, хорова, театрална музика. Негови композиции са изпълнявани и записвани, освен в България, в Италия, Великобритания, Франция, Германия, Русия, Турция, Япония, САЩ, Южна Корея и други страни. Сред произведенията на Милко Коларов широк отзвук имат ораторията „Април 1876“, Концерт за цигулка и оркестър, Елегия за голям симфоничен оркестър и орган, Токата за голям симфоничен оркестър, Концерт за баскларинет и камерен оркестър, балетът „Корени“, оперната приказка „Най-щастливият човек“ и др.
За своя принос към българската музикална култура Милко Коларов получава многобройни отличия, сред които три награди „Варна“ и Голямата награда „Варна“; Почетен знак на ММФ „Варненско лято“, златен медал „Добри Христов“, няколко първи награди на СБК за ораториални и симфонични творби, Голямата награда на МКФ „Златният делфин“ за театрална музика, награда на Парижката консерватория за вокалния цикъл „Позиции“, награда на Амстердам за филма-балет „Корени“ с балет „Арабеск“, награда от университета „Кеймбридж“ за „Постижение на XX век в областта на музикалното изкуство“, награда „Златното петолиние“ на СБК, „Златна лира“ на СБМТД, орден „Св. св. Кирил и Методий“ I степен с огърлие за високи творчески постижения и особено значими заслуги за развитието на културата и изкуството в Република България. Милко Коларов е удостоен със званието Почетен гражданин на Габрово и Почетен гражданин на Варна. Домът му във Варна, случайно или не, се намира на улица „Петър Райчев“ - първият световноизвестен български тенор, основател и пръв художествен ръководител на Варненската опера.
-----------
На снимките:
1: Най-щастливият човек" от Милко Коларов, продукция на Държавна опера Варна, 2026. Плакат.
2: Милко Коларов - композитор, диригент, педагог
3: Даниела Димова (Мечтата) и Огнян Николов (Най-щастливият човек) в операта-приказка "Най-щастливият човек" от Милко Коларов, Държавна опера Варна, 1991
4. Панчо Владигеров и Милко Коларов, 1968
