Последни новини

- Какво е читалището за едно малко населено място?

- Може да бъде и много, и малко – зависи от хората, които са се ангажирали с тази мисия. Във времена като нашите, когато хората притежават всичко необходимо вкъщи – интернет, телевизия, „умни“ телефони – е необходимо да ги заинтригуваш с нещо интересно, за да дойдат в читалището.

За мен Читалището е атмосфера и дух за нещо възвишено и ценно.

- Житейският Ви път преминава през много препятствия, дори и работа в чужбина. Завръщането в родния край не е ли предизвикателство и ново начало?

- Мечтаех да се завърна в родния край, макар там, където бях през последните 16 години, хората ме обграждаха с топлина, уважение и обич. Мястото беше едно малко планинско градче в Карпатите и по-конкретно в Закарпатска област на Украйна. Много морални ценности научих от хората там, а дали съм ги придобила за себе си – дано.

Там получих и признание за работата, която върша. Познаваха ме в производствената сфера, в която работехме всички предприятия в Европа, че дори и в Америка. Беше много интересно. Всеки знаеше, че идва ли българката Петрова, нещо ще се промени – дали условия на договорите, дали цени за изработката на даден продукт.

Наричаха ме „пани“ Петрова, много мило, нали?

Но копнежът по Родината винаги оставаше. Дори се помолих, знаете на кого: „Моля те, дай ми 10 години да си бъда у дома“.

И стъпката да си тръгна беше много трудна. Няколко месеца събирах багажа си и плачех над всеки кашон, затварях един 16-годишен живот, затварях в кашоните приятелства, природата на Карпатите, хората от фирмата. И когато да тръгна, пред блока ми се беше събрал толкова народ. Не го очаквах и отново сълзите потекоха. 

- Сега да сте туптящото сърце на Народно читалище „Зора-1908“ в село Ловнидол – това е трудна и родолюбива мисия. Как се справяте с това начинание?

- Започнах с Читалището някак случайно – покрай едно тържество за народния певец Стоян Ненков. Предложих да им помогна, направих сценарий за тържеството. Режисирахме изпълнението на групата за изворен фолклор към читалището.

Независимо, че съм инженер по професия и съм се занимавала винаги с производствени процеси, с техника, с качество, то и обществените изяви никога не са ми били чужди. Като ученичка рецитирах, участвахме в исторически съревнования, като студентка бях секретар на курса.

И тогава, когато започнах през 2017 с читалището, видях голям потенциал в тази дейност и много по-широко поле за изяви, в сравнение с това, което намерих. В с. Ловнидол се е родил, израснал и прекарал по-голяма част от живота си Георги Николов Гализов, заслужил учител, директор на Основно училище „Кирил и Методий“ в селото и голям краевед. Написал е 10-тина книги, свързани с историята на селото, но за съжаление, нито една от тях не е била издадена. Това беше първото нещо – прелиствах тези книги и намерих толкова интересни съдби и хора, които бяха напът да бъдат забравени. А това не биваше да се случи.

Намерих една библиотека, в която за около 10 години беше закупена само една книга, и това не можеше да остане така.

И така лека-полека, тема след тема, навлязох в дебрите на читалищното дело.

И сега си спомням за моята баба Тотка – тя не беше по седенките, тя беше по работата. Навсякъде ме е „мъкнала“ след себе си. Пиша тази дума, защото аз знам какво означава да си задянат в цедилка, знам как в цедилката ме връзваше на черешата, за да може да прекопае лозето, а мен да не ме ухапе змия през това време. Ето тази жена ме е закърмила в действителност с любовта към Ловнидол.

- През тази година излезе книгата „Личностите на Ловнидол. Ловнидолски корени“ – какво ще открие читателя в нея?

- Още от началото на ангажимента ми към читалището започнахме да събираме от хо̀рата стари снимки, да слушам разказваните от тях случки.

Имах един съсед – дядо Васил, много неща знаеше за селото. Зимата седяхме при мен – той на дивана, а аз зад компютъра, и така се родиха много от историите за Ловнидол.

„Личностите на Ловнидол. Ловнидолски корени“ издадохме през 2024 година много спонтанно. Бяхме събрали материали за доста известни хора от селото. Като започнеш с з.у. Георги Гализов, опълченеца Минко Гализов, активиста от БЗНС Христо Маринов, народния певец Стоян Ненков, който е пял с Борис Машалов, директора на Окръжния исторически музей в гр. Габрово и автор на над 200 публикации за габровския регион Цоньо Петров, та стигнеш до съвременника ни Цоньо Стоев Събев. И реших – а защо ли да не ги обединим техните истории в една книга.

- Фолклорната Ви група е емблематична за Вашето читалище. Как се справяте с организация на нейната дейност?

- В миналото фолклорната група е наброявала около 25 човека и е носела много награди за читалището и за селото. Идва период, в който едно поколение си отива и на негово място трябва да дойде следващото. В такъв период е трудно подновяването на певческата група. Сега ръководител и главен организатор на групата за изворен фолклор е Цветана Караколева. Тя е от селото, пее от много млада и макар да няма музикално образование, знае много народни песни, а и не само. Тя е тази, която открива новите членове за групата. 

- Вие често говорите за Опълченеца Минко Гализов – успяхте ли да издадете неговите спомени, каквото намерение имахте?

- Много повече сили взе от мен и много по голям и задълбочен труд се оказа историята на опълченеца Минко Гализов. Той не само, че участва в Руско-турската война 1877 – 1878 година, преживява я и в цивилния си живот, като започва да събира и записва народните песни, които се пеят по седенки и сборове, по жътва. Събира също и над 300 пословици и поговорки от началото на века.

През 2025 година, преди около малко повече от месец, представихме третата книга „Минко Гализов. Спомени, народни песни, пословици и поговорки“. И тиражът ѝ вече е изчерпан.

- За какво събирате сили и за какво се подготвяте във Вашата ценна просветителска дейност, която вършите почти ежедневно?

- Но не спираме до тук. В момента тече конкурсна сесия от Министерството на културата по програма „Помощ за книгата“, 2025. Много усилено готвим сега „История на читалищата в село Ловнидол“ и имаме намерение да участваме в този конкурс. 

- Издателската дейност, която осъществявате, е ценна както за запазване на нашата памет, така и за да възпитава. Много книги видяха бял свят през последните години – какво предстои?

- След това ще работим по една доста трудна тема „Старите родове на Ловнидол“. Чака ни още темата „Ловнидол през Априлското въстание“, „Загиналите за свободата и независимостта Ловнидолци“.

- Намирате ли съмишленици, за да реализирате идеите си?

- Има много хора, които оценяват това, което правя. Те ми благодарят лично. Но всеки един такъв труд не е работа само за един човек. Помагат хора от цялото село. Някой ще донесе стара снимка, друг ще разкаже история, която помни от баба си и дядо си. Много голяма помощ получаваме от Регионална библиотека „Априлов-Палаузов“ гр. Габрово, от Агенцията "Държавен архив" и отдела ѝ в гр. Габрово.

- Усещате ли подкрепата на местната общност и държавата в дейността на Вашето читалище?

- Да, за всичко, за което съм помолила сътрудниците на Община Севлиево, съм получавала подкрепа. Към тях се обръщаме с въпроси за ремонти по читалищната сграда, помагат ни и с транспорт за организиране на пътувания за участия във фестивали. Сега очакваме от тях разрешение за поставяне на втора врата в библиотеката, която да свързва директно библиотеката с музейната експозиция, която сме организирали.

- Какво Ви липсва най-много в битието Ви на село?

- Сигурно ще бъда тривиална в отговора си – липсва ни водата. Колко години вече не може да се реши въпросът с водоподаването към град Севлиево и особено към селата източно от града. Липсват ни асфалтирани улици. Липсва канализация. Не са достатъчно средствата за поддържане на обществените площи в селото.

- За какво най-често си мислите и къде отлитат мечтите Ви?

- Мечтая си за чиста природа. Да се намери сила в света, която да спре употребата на пластмасови бутилки и тяхното изхвърляне. Мечтая си да се върнат хората по селата и да обработват земята. Мечтая си за един по-спокоен и здравословен начин на живот.

- Какви сме ние българите?

- Много труден въпрос. Или поне за този въпрос аз имам не особено добър отговор. Като личности, като индивидуалности сме много добри. Всеки българин се реализира добре, където и да отиде да работи. Но като общество – липсва ни чувството за национална принадлежност, чувството за взаимопомощ, чувството за колектив. Ние сме индивидуални играчи. Имам база за сравнение от 16 години живот в Украйна – възхитила съм се на тези хора. Толкова здрави там са роднинските връзки. Имат такова понятие „кум, сват и брат“. И се държат заедно.

И другият ни недостатък е, че младите ни хора не раждат деца. Трябват ни млади хора, които след като завършат образованието си, да остават в Родината и да я развиват. Но тук опираме, разбира се, и до държавната политика по този въпрос. 

........

Венка Петрова е магистър инженер по „Автоматизация на производството“, научен сътрудник в областта на „Високочестотни кабели“ с международна специализация в Германия за млади ръководни кадри. Защитила е следдипломна специализация „Надеждност на изделията от електротехническата промишленост“.

От 1978 до 1992 година работи в Института по кабели и проводници град Севлиево и ръководи множество проекти и разработки на нови кабелни конструкции за военната индустрия. От 1992 до 1998 г. е упълномощен представител по мениджмънт на качеството в кабелен завод „ЕМКА“ ЕАД гр. Севлиево, където е председател на клуба по ТНТМ и е ръководител на множество младежки технически проекти по лабораторно изпитателна апаратура, нови конструкции кабели и др. За цялостната активна дейност на клуба през 1991 година е отличена с републикански златен медал.

От 1998 до 2014 година Венка Петрова работи като генерален мениджър и зам.-директор по качеството в ТОВ „Полимер техника“ гр. Воловец, Украйна, където участва в множество международни разработки и проекти.

От 2018 година е председател на Народно читалище „Зора – 1908“ с. Ловнидол, община Севлиево, с което развива активна дейност и работѝ по проекти, свързани с опазване на културното и историческо наследство на Ловнидол.