Когато вчерашното днес е вече утре

Препълнен си отива денят от умора и придошли нощни видения идват и си отиват мигновено в просъница. Препъват се в нощния ми сън, а после си тръгват в неизвестна посока. Дали пък наистина няма нещо вярно и неестествено в този промеждутък между съновидение и мислено претъркулване в тъмнината – не зная. Тръгнал си беше и днешният ден без да попита и да ми сподели нещо опияняващо свое за довиждане. Малко срамно притеснително си го искам отново и отново, дори когато пътува с мен и дори когато тъгува в нощта – той си е мой и значително съществен за моето човешко съществуване.

Непрокопсан си отиде той с последните си дрязги в гласа и намери покой в приглушената нощна тишина.

Някак омайно се чувствам в този си покой на мисли и чувства, в тази си моя тишина на отминалия ден. Може би мъничко тъгувам за отминалото делнично безпокойство или за пропуснатото светло мечтание (по Шуман). Спомените бързо препускат в един особен бяг и напомнят за едни безкрайни нощни срещи по радиото, които започваха с това мечтание. Мечтание, събиращо делниците и празниците в някаква особена изтънченост на своето нощно присъствие.

Чуваш ли как тишината говори –
понякога нежно, понякога с гняв?
Отваря вратите, отдавна затворени
от мисли и чувства, обвити със страх.

Усещаш ли как мисълта ми те търси –
понякога тихо, понякога с вик
безумно пространство и време разкъсва
и става и образ, и песен, и стих…

„Тишина“, Пепа Николова

Мълчанието не носи тишина, а предвидимо неспокойство. Борбата с желанието да изречеш думи в присъствието на тази покъртителната тишина е необичайно плашеща и всичко това те откъсва от устойчивата ти действителност и те понася в търсене на очакваното следващо утре.

Намирам мислите си и те се боричкат по своя си детски начин. Намирам ги оцелели в днешното ми присъствие. Тишината в мен е като трайно ограничено състояние, което ме поставя в равновесен безпорядък на човешката ми същност. Бори се със задаваща се злоба и тъга, с мерзост и с мръсната ни действителност, но пак оцелява в своята неспокойност, за да бъде в едно свое любимо очакване.

Сърцето ми поиска тишина.
Превърнах в морско дъно
тази стая,
в гора от неми сенки
я превърнах,
за да трепти
сърцето ми сред нея
като едно-единствено листо.
Езиците изтръгнах
на вратите,
на стъпките,
на бягащия вятър,
на капките,
на пода,
на звънците,
осъдих на мълчание устата,
на улиците думата отнех,
за да настъпи пълна тишина.

„Тишина“, Веселин Ханчев

Лута се тя, моята тишина, присяда в напиращото ранно утро, за да ме събуди за поредния мой ден. Някак мъждукащо бяла е тя в тази тъжнонепрогледна нощ, но придава ми усещане за безкрй. Навежда се и погалва ме тя със своята потрепваща длан, а топлото усещане за присъствието ѝ ми дава кратко време за отсрочка на предстоящото съмване.

Дали не успявам да открия сънното си битие? Или времето в нощта остава в тихото спокойствие на нейното присъствие? Може би го диря непрестанно в неистовия си бяг и надпревара с времето и пространството или може би събирам в нейното тайничко присъствие своята утеха и помирение с бушуващите страсти. Уж, казваха ми, с времето и годините щели да поуталожат страстите своя бяг и ритъм. Но се оказа, че те все така остават необуздани и неприкрити със своето постоянство и непредвидимост.

Ще потърся сили да събера от тази си тиха пригодност, за да мога да се рея в мечти и спомени, без да намирам техния край и начало.

Тишината вали във прозореца
като бяла надежда до мен
и сред толкова стъпки на хора
чувам твоите стъпки да стенат.

И сърцето ти чувам да бие
над звезди и пътеки бездомни.
Ти не можеш от мен да се скриеш,
да останеш единствено спомен.

Нека всички самотни дървета
тази нощ се покрият в зелено,
чули топлия вик на сърцето,
взели обич от теб и от мен.

„Тишина“, Георги Начев

Направете опит да потърсите своята тиха реалност и останете в нея достатъчно дълго, за да усетете своето същностно присъствие в своята тишина. За да усетите мига, когато вчерашното днес ще оживее в своето утре.