Последни новини

Порутени са дуварите, които ни посрещат в топлото утро на днешния ден. Не се усеща никакво човешко присъствие. Нейде в изхабеното от времето помещение просветва цветността на телевизор, неспиращ да прави все същото откакто е донесен в тази стая. Бариерите потрепват, предизвикани от топлия вятър на днешния ден. Надписите по старите сгради изглеждат неудобно зацапани.

Никаква съпричастност не е оказало времето в запазване на тяхната устойчивост и е закрило бляскавото им усещане там някъде, където е изтекло. Безформен километричен камък ни указва, че все още сме на първия километър в това изпитание. Небрежността на пристигналия човек ни представя неговата отпуснала се в нищото съдба.

Нашето неканено присъствие наруши вглъбеното му съзерцаване в променящия се екран и го накара принудително да напусне безметежното си съществуване в обилния прахоляк на зле проветреното помещение. Заучените повтарящи се въпроси не успяват дори да ни подразнят, а ни правят примирено приветливи, така че с тръгването си да се отблагодарим за неговата липса на присъствие.

Вдигната бариера ни отваря път, по който се опитваме да преминем за първи път. Улиците са разточително задоволени от дневната светлина, настъпващата горещина припряно се разполага по покривите на домовете. Устойчивите листа на дърветата упорито се поклащат в ритъма на подухващия топъл вятър.

Началото на това пътуване след няколко минути ни отвежда до излишно широкия площад на този град. В условността на отбелязаните паркоместа са се добрали само няколко местни автомобила. Невъзможността да са установили спречкване помежду си е очевидна. Няколко жени, в ръце с мрежести торби, напълнени от близкия общ магазин за смесени неща, който очарователно присъства тук със своя ламаринен покрив. Несмущаваното равновесие се е съсредоточило в делничния ден и проскубва от време на време неравномерната морава в близката градинка.

Хора и улици, град като град
Тръгваме някъде, после назад.
Тръгваме някъде, път като път
Иска ли питане, наш е светът.

Погледи до един, без имена
Младост е нашата главна вина.
Хора и улици, ден като ден
Погледи срещнати, миг откровен.

Тръгваме някъде, после назад
Хора и улици, свят като свят.

Из „Хора и улици“, Илия Атанасов

Обикновеността на нашето присъствие в пооголената училищна площадка е някак притеснително излишно. Получаванeто на достъп до телефонната мобилна връзка е отегчително сложно и продължава десетина минути.

Провеждаме няколко непотребно натоварващи разговора, за да ни напомни денят за своята делничност.

Сводестата арка на входа на бялата сграда отчита своето величие, макар и позакъсало някъде във времето. Споменът за величие е останал непросветен в новите иновативни и приемливи решения за отоплителни възможности.

Тук, въпреки нейното аристократично присъствие, са необходими тонове въглища и дърва, за да запазят човешкото съществуване в студенината на зимните дни. Женското присъствие на добрите наставници на малчуганите е осезаемо доминиращо над мъжката твърдост. Всички са в едно събрало ги добротата съжителство. Коридорите са светли и пронизващи със запълнилите стените изображения. Историята на тези земи се е вписала навсякъде и запълва нашето свободно придвижване по тяхната криволичеща дължина. От стените се блъскат в нас различни реалности и ни напомнят за древност, сила и смисъл.

Паисиевата история е приседнала в тясно пространство, което носи възможност да съберем мисли за изкупление пред грешните ни проявления.

По-надолу, в нишата – там, където доскоро се е събирала силата на въглищата, които са носели своята необходимост за създаване на топлина – се е пренесъл духът на Христовото изцеление.

Опитваме се да укротим създадената приповдигнатост и с особена чувствителност да усетим стопанката на тази голяма бяла къща. Доминиращият червен цвят на нейната рокля въдворява ред в това наше уж случайно пътуване и създава усещане за присъщата твърдост, с която тя брани своята мисия.

Отворени прозорци, детски ръчички стискат ръката на своя учител, погледи, които очакват кимване с глава, за да засвирят, притиснати длани до вратлето на малък човек, погалена главица на току що пристигнал малчуган, който е закъснял за срещата ни.

Музиката, която изпълва пространство-то на стаята със своята накъсана ритмич-ност и пристрастена мелодичност, пропра-вя път към нашата поизморена от времето душа. Споделено мълчание и лица с непринудени и с особена продължително усмивки. Детски желания, устремени към мечти за дълъг път и вярна посока. Обърканост и повтаряща се детска чувствителност, която очаква да бъде подкрепена в своето порастване. Ще продължат да укрепват своите крачки, бързи ще стават пробяганите отсечки в норматива на дължините и мелодичен и спокоен ритъмът на събраните тонове.

Душата ми е пълна с теб.
И не мечтая
над цялата земя праха ми да разпръснат –
аз бих желал, когато дойде края,
да ме положат в теб.
Та в тебе да възкръсна!
На мойто детство люлката е тука –
сред тия планини, нивя, лозя, ливади…

Из „Душата ми е пълна с теб“, Димитър Методиев

Заслушахме се в тъжната приказка, която все ни разказват за тази земя. Стъпвахме по пътеките на началото и края едновременно.

Търсехме споделените чувства и пориви, намирахме събрано отчаяние и идваща сила, потрепващи мисли в някакъв идиличен унисон с пристигащите течения на голямата река.

Поизгубени мечти, търсещи погледи и преглъщащи надежди се полюшват като леките вълни, които се докосват с бетонни-те препятствия. Тук водата няма силата на морските усещания, но е предоставила пълната си сила на своето непрестанно движение.

Погледът е необезпокояван почти от нищо, няма притичване на дете, нито ударите на някой, който ремонтира нещо из двора. Песенните звуци се промъкват в мисълта ни и ни поставят в усамотеното си присъствие.

Как ни се иска тази приказка да има край с щастлива обреченост. Силите на смисъла са се заровили в пръстта на Кубратовия гроб, който е пренесъл своята вяра и тук. Неканонизираният Левски е събрал сили да се представи със своята канонична сила редом да светостта на нашите първо-учители.

Всичко това е намерило удобството на своето продължаващо съществуване. Какво неудовлетворяващо посегателство би била възможността за пропиляно бъдещо съществуване.

Тази наша приказна реалност е създадена, за да ни научи, че ще правим безбройни опити в нашето възтържествуване, колкото и малко сили да са останали скрити уж за последното ни оцеляване.

Пролет без птици, птици без песен
песен без думи, думи без зов
слънце без блясък, поглед без слънце,
дълга целувка, кратка любов…

Зная, че и в най-безнадеждния си ден
ще очаквам надежда,
ела при мен и дай ми крилата си силни –
крилата на надеждата,
ела и дай ми.

Пролет и птици, птици и песен,
песен и думи с обич и зов,
слънце и блясък,
поглед и слънце, кратка целувка, дълга любов.

Из „Надежда“, Недялко Йорданов

Не искаме да имаме само надежда, нека имаме сили и трайна възможност да оставим този наш свят в подредената реалност на добрите неща.

Го̀рно Озѝрово е село в Северозападна България. То се намира в община Вършец, област Монтана. Смята се, че наименованието на селото идва от славянската дума „озеро“. В турски документ от 1576 г. е споменато като Горно Окно, а през 1666 г. – като Озир Карие (Озир – Горно село) – Горно Озирово. В района на селото има следи от стари поселища в местностите Калището, Голяк и Рангел. В римско време на върха на скалите се е издигала каменна кула наблюдателница, останки от която могат да се видят и днес. Старото селище се е намирало на изток от днешното село в местността Озировец. Предание разказва за образуването на двете селища. Чумна епидемия принуждава населението да се спасява и то се разделило на две – едните тръгнали на север и основали днешното село Долно Озирово, а другите се спрели на юг, в местността Голяк и образували ново село – Горно Озирово. 

През 2020 г. е публикувано уникалното изследване за Горно Озирово, резултат на над 10-годишен краеведски и събирателски труд и своеобразна енциклопедия за селото - книгата „Горно Озирово: Земята, думите, хората" с автор роденият в селото д-р Емил Качамилски.

Село Горно Озирово се намира в планински район, през селото минава и река Черна. За Балкана около селото има множество легенди. В района на селото има над петдесет пещери. Наблизо има стар римски път, много пещери и дупки из скалите наоколо. Районът е сравнително трудно проходим и природата е в отлично състояние. Растителността е предимно широколистна. На около 6 km североизточно от селото, в подножието на рида Котля, се намира едно от най-големите находища на долноюрски вкаменелости във Врачанска планина.

За Балкана около селото има множество легенди. Наблизо има стар римски път, много пещери и дупки из скалите. Говори се, че Вълчан войвода е заровил парите си в пещера минаваща под връх Стрешер. Под връх Стрешер има останки от средновековен манастир и километри римски водопровод от глинени тръби. В морските седименти в м. Браткова кукла са запазени богати фосилни асоциации от безгръбначни: амонити, белемнити, миди, брахиоподи и охлюви.

Втората най-дълбока пещера в България се намира именно тук. Дълбока е 356 метра, по-трудна за покоряване от първенеца, протежението на пещерата е съпроводено от множество трудности прагове и отвеси. Намира се в карстовия района на Врачанския Балкан, над една от най-натоварените туристически дестинации – благоустроената пещера Леденика. Общата дължина на пещерните и галерии от 2600 метра я подрежда на 22-ро място сред най-дългите български пещери, а изключителното предизвикателство да бъде покорена една наистина трудна, но красива пещера я прави любима на пещерните ентусиасти от страната. Входът ѝ е тесен, следва 2-метров блокаж, откъдето започва подземна рекичка, постепенно увеличаваща дебита си. Следва силно наклонена широка галерия и първото стеснение на пещерата. Следват множество тесняци, тесни диклази и разнообразни препятствие, които биха могли да бъдат преодолени единствено от добре подготвени пещерняци с подходящо оборудване. Тя може да бъде покорена за 15 часа от добре подготвен екип. 

Църква „Успение Богородично“ – строителството ѝ е започнало преди Освобождението (парцелът е закупен през 1872 г.) и е завършено след 1878 г. Осветена е през 1884 г. от Видинския митрополит Антим І.

Войнишкият паметник е издигнат в чест на загиналите по бойните полета през Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна война герои от селото. Иван Филипов Комитата и Коста Аврамов са участвали в четата на Ильо Войвода.