Последни новини

- Защо избрахте Училището за Ваша съдба?

- По-скоро училището ме избра. Останах в него. Когато започнах като млад учител по разпределение, получих толкова обич и уважение, че беше неизбежно да не свържа живота си с училището. След няколко години трябваше да напусна. Децата и родителите барикадираха класната стая и коридора. Не можех да изляза. Едно дете постъпи в болница. Разбрах, че това не е случайно. Бях попаднала на мястото си.

- Времето не промени ли отношението към учителите и към тяхна мисия?

- Очакванията на обществото към учителите сега са различни. Ролята е различна. Днес няма авторитети. Самозалъгваме се, че се случва нещо на терен, а губим принципно целостта. Трябват ни примери, трябват учители водачи. Изчерпили сме доста от ресурсите, които имахме. Живеем в преходно време. Понякога ни се струва, че усилията са напразни. Ние не сме сеячи на Божията нива – да хвърлим семе в пустинята и ако покълне едно семенце да смятаме, че сме свършили цялата работа. Учителят трябва да има устойчиви и постоянни резултати. Да има качествени измерители за работата му. Днес това е невъзможно.

- Откривате ли и днес онзи смисъл, както в годините, когато започнахте да преподавате в училище?

- Не, разбира се. Живях с няколко поколения и те имаха различно разбиране за преподаването. Днес не мога да преподавам. Трудно ми е да преодолявам неграмотността, нежеланието да вървим заедно в една посока с учениците. Липсва ми амбицията да се доказват, липсва ми заинтересоваността на родителите им. Липсват ми грешките им. Историята се преподава със сърце. Мисля, че се разболявам от това, че не стигам до тях с посланията на историческата наука. Пропастта между нас расте. 

- Религия, история, поезия – на пръв поглед несъбираеми неща, а Вие успявате да ги впишете в краткостта на едно стихотворение?

-Главата ми е натежала от хилядите комбинации на думи, термини, понятия и факти. Нищо в света не съществува само по себе си. Светата Троица е единоначалие с три ипостаса. Няма или има доказателства за съществуването ѝ? Всеки би отговорил по различен начин. Бог е един в многобройните си въплъщения. Но Бог е и Слово. Затова всичко е събираемо и се вмества там, където искаме да го поставим.

- Не е ли твърде сложно с малкото думи в един стих да предадете Вашите лични послания и усещания?

- Започнах да пиша в рима на последната седалка на училищния автобус на връщане от една екскурзия в Черепишкия манастир. Все едно скъсах някакви окови и никой не можеше да ме спре. Мисля и редактирам постоянно. Рядко ми се отдава да напиша нещо, и то да е окончателно. Възприемам се като вербален диверсант и ретрограден оптимист. Сигурно е сложно, но обичам краткостта. Това ми помага в израза. 

- Открихте ли смисъла на човешкото живеене?

- Може би, ако ме затворите в глинен питос като Диоген, ща не ща ще ви отговоря. Ако смисълът е един, то той ще бъде, че сме се родили на тази земя, защото е имало смисъл. Намеренията на Бог за нас не съвпадат с нашите намерения. Този урок още го уча, а и преподавам от време на време.

- Търсите ли себе си и днес?

- Въпросът е дали се намирам, когато се търся. Склонността ми към усложняване на обикновените наглед неща влиза в противоречие с тяхното естество. Усетя ли момента на несвойствена претовареност на нещо, веднага се захващам да го опростя. Разбирането, че съм съставена от безброй прости неща, не е толкова лесно за мен. Търся себе си, когато разсъждавам. Търся себе си, когато се опитвам да предам очевидното, невидимото за другите. Задам ли си въпроса: „Къде си?“, да се намеря отнема доста време. 

- Изморяват ли Ви тежките отношения с хората или Ви дават друга възможност?

- Различното отношение към едно и също нещо може да е достатъчно натоварващо, особено когато има непреклонност в отстояването на позиция и е невъзможно разумно решение. Понякога има битки, за които не сме подготвени, понякога има битки, за които сме се готвили цял живот, но въпреки това не ги печелим. Обикновено оставям нещата да се случват без съпротива до момента, в който станат разрушителни и за двете страни. Дълго се учих да си тръгвам първа. Да си тръгнеш не означава да се предадеш, означава, че твърде дълго си търпял. Има други битки и други каузи, които имат смисъл.

- След новата стихосбирка „Дискордия и Конкордия“ какво да очакваме в това Ви начинание през тази година?

- Очаквайте неочакваното. Обичам оксимороните и често ги употребявам. Така че, стига да имам здраве и сили, ще събера достатъчно мисли и впечатления, с които да обогатя представата Ви за света. Светът е различен за всеки от нас и нека се изненадваме взаимно.

- Вие винаги сте живели на вода. Това някаква житейска поличба ли е?

- Предполагам, че Висшите сили са разчели, че на земен човек като мен, ще му трябва доста вода, за да не е статичен и прикован към нещата и хората. Неизбежно е било, защото съм се родила на Йордановден. От българските народни приказки обичам  „Златното момиче“, защото магията на водата, отразява характера и същността на човека. Каквото дадеш, това и ще получиш.

- Какво би се искало най-често да променяте – цвета на косата, дрехите или…

- Виждам цел, не виждам препятствия! Подхожда ми всякаква промяна, свързана с целите. Заради своята консервативност се опитвам да излизам от роли, които не докрай разбирам. Промяната за мен е константна величина. Има неща, които винаги променям. Включително и отношението си към хората, ако видя, че и те се променят.

-  Как се пазите от лошите хора?

- Не се пазя. Предизвиквам ги, за да им премеря лошотията. Някои се изпаряват завинаги, други държа за пример. Отнасям се към тях с разбиране. Иска ми се да ги оправдая. Намирам начин, въпреки напомнянето, че кривото дърво се оправя, но кривия човек – никога. Боря се докрай със себе си, за да дам шанс на човек да покаже добрата си страна. Ако се появи такава, аз общувам само с нея. Какво правя с другата? Преставам да я срещам. Аз съм от хората, които търсят в изгнилия плод семенцето, за да го засадят. Ако прорасне от него пониче, означава, че нищо не е изгубено докрай. Така е и с хората. Понякога ставам рязка и откровена. В мен се въплътява змей, който изгаря всичко по пътя си. Връщане няма. Пазя се от лошото в себе си, така се пазя и от лошите хора.

- Защо все пак има смисъл да се пише поезия?

- Вдъхновяващо е. Уменията и знанията, придобити в годините, минават през чувства и емоции, които са индивидуални за всеки от нас. Способността за реминисценция на бегли спомени за неща, които са ни впечатлили, и възможността да им вдъхнем нов, невероятен за света живот, ни прави до известна степен създатели на реалност. Божествена искра има в осъзнатите личности, в готовите да променят себе си заради другите.