Последни новини

Днес сме поотрезнели от възможността да си представяме новата година като нещо различно. Рутинността се е постарала да помогне в притъпяване на престараната еуфоричност. Понатъпкали сме детските спомени и желания в потайностите на раклата от спомени, а бутафорната ни приповдигнатост е забравила присъствието си, обсебена от житейските ни привързаности.

Приучили се, че времето да попрегледаме незавършените задачи и тези, които сме приключили, е равносметка, която да отчете свършености и несвършености. Обикновено твърде задоволително приемаме, че сме приключили по-голямата част от нещата, с които сме се захванали, и с особено желание очакваме да свършим останалите през годината, която ще пристигне след часовото отброяване на определено време.

Нося си кръста. Не ме питай от колко
години го нося. Не ти стига броенето.
Радост видях. Щастие, болка,
колкото толкова. Измита ги времето...

Минах в живота точно ето такава:
Нека всеки да вземе, по много.
Не поисках прегръдка. Не разчитах на слава.
Но раздадох звезди, смях и обич...

Разпилях се по вятъра, като прашинка,
сътворих безконечни вселени.
Разтопявах тъга, като лятна снежинка,
давах вечност. Всеки да вземе.

Нося си кръста. Заедно с него летя.
Не тежи. Не ме гледай с насмешка.
Вярвам до лудост, че всяка мечта
сбъдва се с обич. Съвсем по човешки.

Моят полет е спомен за синьо небе,
и през болката все съм различна...
Този, който от мене най-много си взе,
точно този най-много обичах.

     Из „Равносметка“, Мира Дойчинова 

Сега копая в краткостта на оставащото време до идването на годината, която предстои, за да направя известни съждения с определена безпристрастност накъде вървяхме досега и накъде поемаме от утре. Нямаме особено точни обяснения защо го правим именно сега и не съвсем навреме, но така сме свикнали да го отчитаме и наричаме. Явно имаме личностна потребност да разделяме живота си в определено време и пространство. Схематично преминаваме през дадена възрастова синхронност, която ни поставя в постоянното придвижване напред и до самия край.

Лутаме се в неопределената възможност да бъдем придирчиво оригинални в оправените мисловни съждения, а пожеланията ни за бъдност да бъдат в своята относителна позитивност. Едва ли сега и днес това има особено значение освен определено запазената традиционност за случващото се.

Усилията сме пропуснали през дните на тази година, пропилели сме някои от тези възможни невъзможности, отредили сме време за това, което трябва да сторим и преди това.

Мъдростта е отстъпила време на възможността да потърсим успокоение, че сме били полезни и дори добри, а реалността сме запратили в другата измеримост на непотребното.

Колко простичко и лесно е да преживеем сложността на живота си в разбирателство с останалия свят, но колко трудно е да приемем, че сме длъжни да се заемем с това сега, а не утре и не през следващата нова година.

Веднъж в годината разчиствам
ненужни дрехи или спомен,
а телефоните преписвам,
преди да позвъня отново. 

Веднъж в годината събирам
надеждите си разпилени.
Подреждам ги и ги прибирам
до мислите несподелени.
…
Веднъж в годината умирам,
веднъж в годината се раждам,
когато любовта откривам,
а след това я разпилявам.

     Из „Равносметка“, Александър Петров

Неспособни да направим точната сметка, за да бъде тя равна, трябва да се справим с идващото, да го приемем и разберем, да намерим сили и смисъл в това, което ще направим. Останалото оставете на неслучайната случайност и тя ще бъде подредена по този начин, в който трябва да се случи, и намерете смисъл именно в това ѝ случване. В другата противност ще бъдете загубени и в тази, и в във всяка друга нова година.

Бъдете здрави в предстоящото начинание на следващата ни година, която идва без разрешение при нас!

Бъдете силни, за да останете изправени пред случващите се изпитания, и най-вече – бъдете това, което ви прави щастливи!

Останалото се нарича съдба!