Последни новини

Преди двадесет години издателство „Захарий Стоянов“ публикува поетичната книга на Любчо Иванов „Пречистване“, събрала стихотворения от четири десетилетия – между 1966 и 2006 година. Четиридесет години творчески търсения, човешки вълнения, съмнения, разочарования и надежди намират място между кориците на едно издание, чието заглавие сякаш съдържа въпрос, отправен не само към автора, но и към всеки от нас.

Двадесет години по-късно този въпрос придобива друго измерение. Времето е променило света, хората, представите ни за добро и зло, за истина и справедливост. Но променило ли е същността на човека? И дали натрупаните години непременно ни правят по-мъдри, или само ни дават повече поводи да осъзнаваме собствените си заблуди?

С Любчо Иванов сме разговаряли неведнъж. За обществото, за човешкото достойнство, за разочарованията и надеждите, за трудното съжителство между идеалите и действителността. Този път поводът е литературен, но разговорът ни ще бъде преди всичко за живота. За онова, което сме разбрали, за онова, което не сме успели да разберем, и за истините, които понякога откриваме едва когато вече не можем да променим преживяното.

-   Преди двадесет години излезе Вашата книга „Пречистване“, събрала четиридесет години поетично     творчество. Днес, когато поглеждате към нея от разстоянието на още две десетилетия, какво откривате - същия човек, който е написал тези стихове, или някого, когото времето постепенно е превърнало в друг?

- Същият, съвсем същият човек. От 18-годишното момче, което написа преди 60 години стихотворението „Антракт“, появило се след 40 години в книгата ми „Пречистване“ до възрастния, образован и препатил мъж, който го включи без никакво съмнение отново в избраната си поезия в издадената си последна стихосбирка „Причастие“. Човек се самозабравя, обезумява от примамките и трудностите на живота. И след като не му е изгодно за професионалната, политическа, творческа и прочие кариера, и земните му страсти, Божията воля за неговата съдбовна същност, проявява греховно нахалство. Пред очите на своите близки, деца, жена, родители, пред цялото общество, пред народа си, с някакво безсмислено милозливо обяснение или без да отрони и дума, арогантно и безцеремонно, с необяснима лекота изменя на своите принципи, политически, религиозни и философски убеждения. Тихичко или гръмовно предава своята приятелска, професионална или политическа  група, създалата го като човек институция и дори родината си. В така наречения „преход“ да станеш ренегат се превърна в дело достойно. Да се откажеш от всичко свещено за един човек, пред изконните ценности на своя народ, а често и „в името на народа“ си - от неговите национални интереси, само и само дано ти повярват, че ти си нов човек, годен и предан на новото време, каквото и когато то се е появявало на политическия, а от там и над културния и творчески  небосклон над България. И понеже в наше време пътеводните звезди за родните ренегати често се менят, поради дълбокото им разминаване с истинския дневен ред на времето и народа ни, поради сърцатия им слугинаж на чужда воля и интереси, ренегатството се превърна във вечна професия. След всяка смяна на пътеводните звезди на националния  небосклон се оказа успешно занимание да си ренегат. Само се регенерираш нравствено и актуализираш посоката на кланянето си, и ето ти чисто нов ренегат, достоен нов човек. Поради много причини не мога да си позволя това модерно достойнство – ренегат на съдбовната си същност. „Ресто! – Не струва!“, както е казал Вапцаров в гениалното си стихотворение „Вяра“.

- Думата „пречистване“ предполага, че човек носи в себе си нещо, от което трябва да се освободи. От какво най-трудно се освобождаваме през живота си - от собствените си заблуди, от преживените обиди, от несбъднатите надежди или от представата, че винаги сме били прави?

- Нищо от това, с което се натоварва в живота си, човекът със съвест, може някога да се освободи от него. И доброто  и лошото, и заблудите и просветленията, и обидите, и сбъднатите надежди, си остават завинаги в неговата памет. Пречистването не може да те освободи от нищо в теб, то те връща към всяко от тези красиви и грозни, обидни и възвишени, сбъднати и несбъднати неща, за да ги преосмислиш, да ги осветиш в себе си отново с искрящите светлини на летящата стремеглаво само наред стрела на времето, с което в твоето съзнание към твоето бъдеще ще пътуват заедно с теб до земния ти край и предателя, и героя, и подлеца, и достойния… Но ти няма да изхвърлиш никого от стрелата на времето, може да искаш, но това е невъзможно. Светът и времето, природата и живота, се управляват, поне засега, по нелогични и неизвестни никому смъртен закони.

- Четиридесет години поезия са събрани в тази книга, а след издаването ѝ са изминали още двадесет. Ако трябваше днес да напишете едно последно стихотворение към „Пречистване“, какво бихте искали да кажете в него, което тогава все още не сте знаели или не сте имали смелостта да изречете?

- Импровизирам веднага откровено:

Защо Ти,

който бдиш над твоята вселена

в нас да властват твоите закони,

от люлката до гроба във заблуда,

поне за миг не промениш реда си? 

Страхуваш се за твойта власт?

Не виждаш на кого да я дадеш?

Или и над тебе има господар?

Разбрах!

В космоса, едно единствено си Ти,

всемогъщо безпощадно провидение!

- В предишните ни разговори неведнъж сме се връщали към човешката съвест, достойнството и нравствения избор. Съществува ли според Вас някакъв общ смисъл на човешкия живот, или всеки от нас е принуден сам да го открива, понякога след дълги години на безплодни търсения?

- Фундаментален въпрос. Но за съжаление философски неизяснено вечен и както се казва, колкото човека, толкова отговора. Разбира се, съществуват и „служебни“ отговори-клишета, настанили се в съзнанието на мнозина от нас, като свещени от най-ранната ни несъзнателна възраст. Те се носят настойчиво, тайнствено и заклинателно в българското ти родово огнище, детската градина и училището като зов за дълг към родина, род и семейство. Религиите, идеологиите, великите химери на цели обществени строеве, политики за мир и дори за война, за борба за свобода и дори съгласие за робство, всичко се обосновава, в по-голяма или по-малка степен, с това, че то се прави „в името“ на човека и, че това е важна част от пътя към смисъла на човешкия живот. Тъй както съществува библейската идея, че Бог е вътре в нас, във всеки един от нас хората, независимо дали човек е проумял това или не, независимо дали е атеист, религиозен или само вярващ, така и отговора на въпроса за смисъла на живота ти защо да не бъде: той е само твой. Това не означава обаче, че смисълът на живота ти не може да служи и на другите, на близките, на народа, на родината … На кого е служил, обаче, той всъщност, ще разберат живите, след като видят на чий олтар ти полага главата за вечен покой истината за живота ти.

- Често свързваме мъдростта с възрастта, сякаш годините сами по себе си ни правят по-разумни. Не е ли възможно обаче човек да остарее, без да помъдрее, и обратно - да достигне до големи житейски прозрения още в младостта си? Какво всъщност превръща преживяното в мъдрост?

- Всичко е възможно. Но над това всичко, стои гледната точка на човека, млад или стар, мъдрец или глупак, прозорлив или недосетлив… На неговата конкретна позиция, образование и личен професионален, творчески, жизнен опит… Но съм убеден – най-вече, на първите житейски мъдрости, емоционални прояви и взаимоотношения, личният пример на хората около него още в ранното му детство: майка, баща, баба, дядо, по-големите от него сестра, брат… Но и на улицата, на ранния и по-късния житейски опит. Дълбока следа, до водеща житейска гледна точка в мен например, освен придобитото от детството ми, и по-късните ми житейски патила, са и многото книги от всички полушария, които с жажда попиха  завинаги в душата ми. А автобиографичната трилогия на големия руски писател Максим Горки „Моите университети“, след „Детство“ и „Всред хората“ ме мотивира да се стремя към успех в житейските си дела, въпреки своя произход от работническо семейство или точно заради това. Но няма да бъде честно, ако не уточня, че въпреки големия принос за моята професионална, лична и творческа култура да има задълбоченото ми съприкосновение със великите книги на световната художествена и историческа литература, „Как се каляваше стоманата“ ме мотивира вече близо 60 години по житейския ми път. Не случайно този емблематичен автобиографичен роман на Николай Островски, е една от най-тиражираните книги в историята на руската литература. Завинаги съм приел заглавието на романа като метафора на процеса в житейската си съдба, която формира моя характер, който днес е такъв какъвто е. Както суровата стомана добива своята закалка в огъня, така и идеалите, волята и характерът на човека се каляват в лишения, тежки изпитания и страдания в името на каузата, на която си се посветил и никога не си ѝ изменил. Така че, според мен, с придобития разум от живота, дефинираната и възприета от съзнанието ти художествена мъдрост в прочетените задълбочено книгите, ти можеш да си придобил това велико умение – мъдрец и по-рано, и по-късно, в твоя живот. Но мъдростта ти може да има най-различни проявления, включително просто и ясно да поставяш на заслуженото им място в живота със слово, въпроси или дори с мълчание, нелепите и посредствени в размишленията си люде, влезли в спор за житейските ценности с теб. След точно половин век от създаването му, във въпросната ми първа книга „Пречистване“ намери място и написания от мен, в редкия за българската литература поетичен жанр, „сонетен венец“, съставен от 14 сонети плюс 15-тата сонета– магистрал, чиито първи букви на стиховете му, в низходящ вертикален ред, изписват заглавието на произведението „Философски спор“, започвам да си мисля, че това може наистина да е опит за проява на някаква твърде млада мъдрост в мен. Но имам и съмнение в това, защото тя ме съпровожда и до днес непроменена, недопомъдряла с поетичната ми възраст. Защото и този сонетен венец, продължава да е  част от моето творчество, верен мой спътник от първата до последната ми поетична книга. Но е най-добре с магистрала на „Философски спор“ засега да приключим този отговор, оставяйки въпроса за мъдростта и възрастта отворен, неразгадан и вечен:

Философите пишат толкова много!

Искам до края да бъда недостигнатия.

Любовта ми да разлюби мисълта на могъщия –

От теб да зачене съвестта ми изкушавана, тревого.