Николай Владимиров споделя:
„Хелзинки е поредният град, в който ще се озоват „Нехартиени истории 3" ! Ще попаднат и в част от часовете от образователната програма на българското училище в столицата на Финландия. Щастлив съм, когато Нехартиените хора достигат до нови читатели, особено ученици. И се затруднявам, когато българи и чужденци зад граница ме питат (не един или два пъти вече) в България централните медии и образователни институции не отделят ли внимание на социално- ангажиращите и морални функции на тези разкази.
От излизането на първата книга от поредицата "Нехартиени истории" тези разкази достигнаха до сериозен брой хора - и в България, и в чужбина. Заслугата за това е изцяло моя, на Издателство "Бокал 77", на хората около мен, които дадоха гласност и глас на Нехартиените хора и на училищата, които по своя инициатива отделят внимание в часовете си на книгата. Литературата като образователен мост между хората и сред подрастващото поколение е важна ос в една развита и развиваща се държава. И това все повече го разбирам, комуникирайки с живеещи в други държави. Толкова по темата.
„Нехартиени истории 3“ продължава пътя си успешно, интересът към тях е явен и не стихва, Нехартиените истории не спират. Те са сред нас. Всеки ден.“
По „Нехартиени истории 3“ на Николай Владимиров
Есенните дни се влачат с особената си влажност, а краткостта на слънцето не успява да уталожи проникналата влажност в душите ни. Преждевременност на студенината на деня ни е подканила успешно да притурим към все още летните дрехи и по-дебела връхна, която загръщаме упорито при сутрешното ни пробягване по засипаните от листа тротоарни места. Красивите фигури по сградите са обречени на безмълвност, дори и от нашата невъзможност да им отделим малко време и да ги забележим. Нищо не може да попречи на нашата прибързаност, която дори потрепва от студените пориви на внезапните пориви на вятъра. Все още охладен от поредната циклоност, обкръжаващата ни ветровитост все по-често напомня, че есента има зимна прегръдка.
Подсмърчането засилва своята многократност и нашата прибързаност да намерим топлина в някоя сграда е все напористо. Утрото вече си е отишло, а делничните грижи са обладали всички. По-възрастните устояват на цялата несгодност и продължават разговорите напът за покупката на хляб и нещо малко за обяд или за вечеря.
Придошлата топлина ни кара да се отпуснем и да намерим време за определена мисловност, която се бе сгушила някъде в нас и не помръдваше в часовете на днешната студена утрин.
Не ме е срам от сълзите ми. Не ме е срам кой ще види.
Светът понякога изглежда мръсен, тъкмо защото се бои да плаче...
Из „Роза от космоса“, Николай Владимиров
Едно Ферари с цвят червен. Едно за теб, едно за мен. Ама излиза, че не е за всеки.
Нищо, Дядо. Ще намерим другаде подобно Ферари. На някоя детска площадка например. Или пред магазинче за детска храна. И ще го подкараме, обещавам. И аз си имам катастрофите. Може да си ги делим.
Така по – малко ще ни наболява...
Из „Като луди“, Николай Владимиров
Дяволът идва точно при тези, които не го дърпат за опашката.
А ти... ти си цялата дявол.
Но от онези, които заслужават ада им да свърши...
Из „Татко не се усмихва“, Николай Владимиров
Ям и все повече се убеждавам – всеки яде сняг в живота.
Просто някои още не го знаят...
Из „Ядящо сняг“, Николай Владимиров
Човек без филм – половин човек.
Кажи' честно, че и ти, нямаш филм, който не щеш да свършва...
Из „Митоманът“, Николай Владимиров
Блъскащи се една в друга реалности, които се обичат и мразят, бягат уплашени, срещат се с разбиращи и неразбиращи погледи, препъват се и пак стават, подминават бедстващи и нуждаещи се, заканват се, присмиват се и пак търсят нещо. Различност на нещата, които се случват и ще се случват, породена несправедливост от това им различно поведение, неразбиране и очаквано оправдание, което не се случва и всичко е то, около нас или в нас. Ние го приемаме или го отричаме, ние го обичаме или пренебрежително го отбягваме, но то се случва без да иска разрешение от нашата вътрешна потребност или от превъзбудената ни чувствителност.
В този град има магия. В този свят има магия. И тя е в малките хора и неща.
Просто трябва да спреш, за да ги видиш. И почувстваш...
...
Светът е най-як тъкмо в своите противоречия.
Сам избираш какъв да бъде светът (ти).
Толкова много деца, изпратени отгоре, за да погалят косите ти. Толкова много кучета и котки, които не подозират, че са създадени, за да воюват.
Ако си позволиш да ги видиш.
Ако им позволиш да те видят...
Из „Свят в косите“, Николай Владимиров
Светът е любов. Стига да се осмелим на нея и да я изтанцуваме на босо. Въпреки обувките на другите...
Из „Хората говорят“, Николай Владимиров
…….
Светът е несъвършен. И красив – в своите несъвършенства. Ти избираш!
Дали да му се разсърдиш.
Или да го заобичаш.
……………
Научих се да не съдя хората, които срещам по пътя си. Дори да не разбирам
всичките от тях, да ги изслушам.
Хората стават други, когато ги чуваш. Себе си стават.
Всеки е бил черна котка, търсеща някой да я погали. За да остане пред него човек.
Който се е боял сам да бъде....
……
И в този град с мирис на дизел и дюнери се намира все още фантазия. Стига, забил нос в паважа, да не вървиш като сляп. Бързайки за никъде.
Има толкова много живот покрай нас. И дъждът не е плашещ изобщо. Плашещо е да не се озъртаме. За ъгъл, който ще ни спре дъха...
Този свят, който толкова много обичаме и обричаме, този свят, който лицемерно презираме, а после притискаме, е нашият свят. Преминаваме през него, понякога оставяме следа, понякога бледа усмивка, понякога безличност и пак той е нашият свят. Просто не разполагаме с друг.
Понякога една студена вода е най-топлото нещо, което можеш да дадеш на някого. Когато и вън, и вътре се печеш на бавен огън – като в ада...
А после нямало ангели. Има си! Но ние все ги търсим сред безгрешните. Те, ангелите не са цветя за мирисане. Просто се появяват на вярното място, във вярното време. Вчера се чувстваш боклук. Утре си ангел за някого.
Само за миг, но достатъчно.
За да попречиш, без да си го искал, на нещо чупено да се дочупи...
Из „Нямало ангели“, Николай Владимиров
Днес ангелите са сакати (по Павел Матев):
Навярно моят ангел е сакат,
та все при мене си стои и дреме.
Не стана ни богат, ни демократ –
пропусна историческото време.
И не го блазни белият простор,
и не го вдъхновяват небесата.
Седи си в доброволния затвор
обиден, равнодушен и брадясал.
А аз го моля: – Хайде, полети!
България все още си е наша.
Не бива да оставаш без мечти.
И аз не зная от какво се плашиш.
– Не знаеш ли? – ми проговаря той. –
Сега у вас все дяволи витаят.
Не чуваш ли – звучи заупокой.
Настъпи и на ангелите краят.
… И спусна се от Витоша мъгла.
Изчезна ангелът. Кое ли го накара
да скърши овехтелите крила
и да си проси хляб на тротоара?
Но навярно и времето ще дойде, и той, моят ангел, ще полети и ще намери своята посока. Спомените ще бъдат разказани истории, а мечтите ще се превърнат в нещо повече от желания. Ще вървим по-уверено, ще бъдем по-силни, а смисъл ще ни дарява времето и пространството, на което принадлежим.
