Притъмнялата студенина е посивяла в късната ноемврийска вечер. Отблясъците са още неотчетливо истински, съчетани с някаква мъгливост, която подстрекаващо напористо се е простряла навсякъде в малките улички.
Амалгамената повърхност е обрушена и се търкаля непрекъснато, подмятана от вироглавата същност на езика ми. Девитализираната същност е укротила болката, а от нея е останало само отминалото усещане. Присвиването с особена упоритост на очите не оправдава очакването за незабавност на решение от възникналата несгода.
Преместването на крайниците никак не улеснява враждебната ситуация, а само от време на време успява да застопори непослушанието на изхабената зъбна пломба.
Краят на деня ме поставя в непосилното очакване на утрото, което ще бъде съпроводено със среща за поправка на случващата се неудобност. Механичните упорства на конци и пластмасови приспособления долавят враждебните терзания на венечната повърхност, която пропищява сълзливо с кръвна следа. Многократните преглъщания съвсем не успокояват тази ми изопната разбуденост. Времето започва да трака в бавен ритъм, а пространството се оказва непотребно да помогне в тази безпомощност.
Следобедното щастливо есенно слънчево пробягване на деня избяга и ме остави в тази обятност на глождещи терзания и в суматоха на неправилните ръбове на тази желязно живачна съпротива.
Каква неспособност да свърша нещо с обективна полезност от някаква обтурация.
Привичната опитност се изпречва пред своята обективна невъзможност да се справи без интервенция на същността на това остатъчно нещо, което се опитва този път да излезе наяве.
Днес трябваше да се справя с доста неща, а провалът настъпи в една доста прозаична случайност, която се настани случайно невъзможно у мен. Не успя да бъде подвластна на моите мисли, не се уплаши от моята чувствителност и дори не разбра моята несигурност.
Опитвайки се да не помръдвам, за да не разчувствам това препятствие, тръгнах да търся възможност за оправяне на нещата. Те, нещата, май вече са девитализирани, а по друг начин са в умъртвена реалност, която се опитваме да съживим. Все не ни се получава да дадем още една възможност на по-добрата клечка за зъби с конец.
Истината се оказа дълбоко заровена в запълнените коренови канали. Пулпитната ни същност се е разпростряла в необичайното си властване и не дава възможност да ни отпусне обзелата ни периодонтитност. Сега ще се наложи да потърсим оцеляла нервна същност и отново да я кръвоснабдим, за да дадем шанс поне за оцеляване на тази граноломност.
В това ни поредно препъване, дори и „в нещастието съдбата винаги оставя вратичка за изход“ (Мигел де Сервантес).
Все пак и новата утрин ще дойде и някой ще свърши тази възпираща ни нещастност!
