

Последни новини










Коя е истината за истината е може би най-точният и труден въпрос от многото незададени. Трудно се открива или намира смислено еднозначен отговор на този въпрос. Тя, истината, почти винаги плаче изоставена в някой мрачен ъгъл и търси мъничка пролука, за да намери от кого да бъде сгряна. В това си умишлено заточение живее в някакъв неестествен екстаз на самота и грижовност.
Било уж най-важното в живота ни да бъдем искрени с истината и тя била същественост в своето си изживяване. Но въпреки цялата осъзнатост за важността ѝ си позволяваме бездушно да наблюдаваме как се въргаля истината ни по прашния и овехтял от времето под и не прави опити дори да коленичи, а камо ли да се изправи. В безгреховната ѝ същност ние често говорим за нея и често мечтаем по детски да я притежаваме. Недопустимо предателство е нейното отсъствие или бягства, които трябва да проклинаме безброй пъти, а наместо това да започнем да разчистваме натрупаните около нея безбройни боклуци.
Но не е ли по-тежко и трудно преглъщащо да приемем истината за неистината?
Овъргаляла се в толкова неистини – къде ли ще я открием тази наша илюзорна истина? Промъква се от време на време върху крилете на случаен порив на някой сутрешен повей или долита с въздишката на тъжен вятър и отново се спуска в мъгливата си реалност. Разпилява се отново като изоставените есенни листа по този наш път, а ние пак не можем да открием и разберем тази странна истина за неистината.
Вероятно много болка и много мъка на всички е донесло търсенето на истината за неистината. Вероятно безброй пъти безброй истини са пропадали от своята безпомощност. А най-виновни в тази ни безпомощност са тези, които са били нелепи и активни помощници в нейното безпощадно битуване в нашия живот.
Осезаемата липса на есенния дъжд, който да измие влажния поглед и почти безизразните очи се усеща като призрак в побелялата мъглива утрин на сивия ден. Там е и очакването за пролетен дъжд, който да намери сили и време за да отрази безизразната чувствителност на същността ни и да ни влее малко душевна съпричастност в изправянето или пък в установяване на невидимите подпорни стени на истината за неистината.
Вероятно тъгува истината за неразкритата неистина и търси времето и пространството, за да оцелее и да дойде почти припаднала в своя несвяст и да покаже, че все пак съществува в справедливото си очакване на своето утро. Бълнуваща предверието на своето утро, когато ще очакваме да се пробуди в нашето осъзнато подсмърчене с приведена глава. За да си кажем: И все пак тя съществува …
Не искам да очакваме толкова дълго и не съвсем сърдечно истината за неистината и не искам да носим омразата на това очакване. Защото може би „Езикът на истината е прост“ (Сенека) и не може да изтърпи непринуденото ни увъртане и търсене на някакъв случаен изход. Омерзението, което ще изпитаме, е може би онази случайна невъзможност, която ще ни опази от това ни състояние на непринудена самота в самоотверженото, твърде болезнено и безкрайно мъчително изправяне
„Никой не е повече мразен от онзи, който говори истината.“ (Платон)
Нека останем в готовност да понесем тази омраза, колкото и силна и продължителна да бъде тя. Защото, убеден съм, след това идва истината за неистината. Тогава усещането за болка, гняв или пък безразличие ще бъде несъзнателно оставено на най-отдалеченото място, за да отстъпи място на истинското усещане за безметежност.


