Последни новини

Не можем да спрем движението на времето, нито можем да се противопоставим на неговия ход напред. Вероятно има някаква съкровена тайна в тази му същност, която все още не ни е дадено да притежаваме. Събира то в себе си и радост, и тъга, и мисли, и чувства и ги съхранява в полуреалното – полумитично тайнство на спомените. И всичко това е нашият живот, който за жалост (или за радост) е само един.

Древни езотерични учения твърдят, че се прераждаме и носим в себе си, или по-скоро в духа си, памет за нашите спомени и мисли. Дали това е вярно, или не – няма да се впускаме в спор. Но със сигурност можем да твърдим, че присъствието ни тук е отредено и е време да започнем да създаваме тези наши спомени и мисли, които, съхранени в мъдростта на този всемир, ще ни отредят заслуженото (малко или не съвсем) място на полицата на живота. Как ги подреждаме или по-точно – как ги създаваме, е въпрос на изборите, които правим в това си наше пътешествие.

Със сигурност е важно да преживеем определен период от време, което ще ни даде кураж и сила да споделяме своите мисли, натрупаната мъдрост, та дори и да поучаваме околните или съвсем простичко казано – да ги напътстваме с нашето поведение или думи.

Не знам дали полувек е достатъчно време за събирането им, но поне е достатъчно дълъг път, който ти дава известна увереност за правотата на собствените ти мисли. Чувствата са такова нещо, че трудно може да ги контролираме с нашите натрупани преживявания. Премеждията или дързостта да ги преодоляваме като нещо, което е част от самия път, ни дават повече самочувствие в това изпитание. Историята натрапчиво ни казва, че днешните ни герои след време могат да бъдат отричани и обругавани, а днешните изгнаници – да израстат до добрия пример на следващите поколения. Измерителите в нашия живот са толкова променливи и непостоянни по своята същност, че понякога ни завихрят в непредвидим хаос. Дали ще открием вярната им същност и точното им значение днес е трудно да се каже, а може би така ще бъде и утре, и в неопределено време.

Казват – времето отсявало житото от плявата. Но колко време ще е нужно е трудно предвидимо. Може би това се случва тогава, когато е необходимо, за да създаде такива възможности и условия и да можем да продължим напред по своя си път и пътеки.

Разбъркахме времето и пространството в страшен хаос. Дори и разсипниците вече не могат да го управляват и търсят виновни човеци, които да пренесат в непоносима жертва. Светът и животът са се превърнали в адско бунище на човешки души, които странно издават звуци на дълбоко заспали с похърквания на пресекулки. Тази съвсем реална идилия с невъзможно човешко възприятие за свобода и отминало величие е дори иронично покъртителна. Все пак вървим по този мръсен и кален път, напоен от отчайващо силна миризма на човешки стенания и вопли. Не успяваме да ги разберем в това нощно блудстване, защото те не откриват лицата си. Каква безумно гротескна ситуация – да събираме душите си на крайградското сметище и в безразборното си търсене дори да не можем да открием техните безмълвни погледи. Изглеждат толкова страшно посивели от безразличието на съществуването си.

Къде ли ще е изходът от това безсмислено поглъщащо пътуване е съвсем неясно и неопределено във времето и пространството. Дори илюзиите, макар и много постоянни, не успяват да ни помогнат да се измъкнем от колабирането на същността ни. Не намираме дори и малка девственост в присъствието на душите си, а те така и не помръдват в някакво стремление в каквато и да е посока. Колко страшно и безобразно неопределено е това наше съществуване в този измислено нереален свят.

Отпускаме се в крайна безпомощност и дори в незрялост на собственото си благоприлично величие и оставяме отвратително миришещия полъх да ни обсеби и дори да проникне в нас.

Диханията ни се смесват в някакъв почти непрогледен смог, който се е настанил навсякъде около нас и прониква дълбоко в нас след всяко поредно вдишване. Вероятно идва времето, в което ще усетим тези последствия от сътворения хаос и ще се наложи да ги приемем и някак да продължим да живеем дори с тях. А дали са справедливо отправени към нас, или не – вече ще бъде без всякакво значение. Това ще са последствията от пропиляното безметежно съществуване и угодно настанените случайно или несъвсем случайно подлост, мерзост и господство. Заразата е повсеместна и дори не може да се опише с пандемичните напъни на многобройните вируси. Тя вече е по-силна от същностното присъствие на душите ни.

И нали сме устроени да бъдем подвластни на много пороци – завист, мерзост, корист – ето, част от нас ще бъдат щастливи от споходилата ни повсеместна зараза, дори с наслада ще я разпространяват. Но дали разбират, че тя идва и тях да убие? Убийството няма да помогне на изцелението, а просто ще констатира още едно унищожение на същността на нещата.

Прогнозата за изцелението ни е мрачна и съвсем реално летална, защото прозрението вече го няма. Упованието да дойде отново е може би в това да променим съществуването и да дадем опрощение на душите си. Път, който ще се наложи да извървим с окървавени колена, със загубили светлина очи, с мъка в душите и с треперещи ръце. Разпятието е Голгота, която е твърде лесно избавление, но и то предстои.

"Защо търсите Живия между мъртвите?

Няма Го тука, но възкръсна” (Лука 24:5-6)