Последни новини

„55 дни карантина в Париж“ от Димо Райков е публикувана през 2021 г. от издателство "Колбис" и е посветена на български и френски медици, практикували на първа линия, някои от тях изгубили живота си, заразени от ковид.

„Вълни сме от едно и също море...“ – фрагмент от мотото на книгата.

Започвам да я чета на 8 юли 2025 г. Съветът на ЕС официално одобрява влизането на България в Еврозоната. Въпреки политическия шум, бъдещите ни монети проблясват като надежда за идентичност в една все по-изморена европейска общност. 

Личното възприемане от автора на глобален проблем или събитие, споделено в книга, винаги среща и вече лично възприетото от читателя-съвременник. Затова книгите-дневници са особен жанр литература. Обяснимо - и отношението към тях е особено. Комбинацията от факти на автора и комбинацията от факти на читателя в най-добрия случай се "срещат" в общ емоционален катарзис. 

Четох с паузи – връхлитаха ме горчиви спомени. Страхът от нещо, за което нямахме информация. Бяхме уязвими, въпреки 2-те ваксини и бустера. Първото заболяване на сина ми през 2020 г. беше много тежко. Всеки ден очите ни се срещаха над маските само през прага, за минута, без прегръдка. Самотата на нехоспитализирания болен е кошмар. През 2021 г. почина най-близкият му приятел, талантлив художник, с когото следваха в Италия. Ковид разболя и мен по необясним начин през 2022 г., заедно с 5-месечната ми внучка и родителите ѝ. 2 седмици преди полета ми за Париж. За това пътуване се бях подготвяла цяла година. Щях да обиколя театрите, в които е играла Сара Бернар, имам пиеса, посветена на творчеството ѝ. Отговорна се чувствах за съквартирантката ми Божидара в хотела, нямах сили, този странен вирус ме премаза. В навечерието на полета тестът ми даде една линия – заминавам! Още на летище Бове се почувствах по-добре. Години по-късно щях да прочета в „Париж, моят Париж“ как Димо Райков описва подобен феномен със собственото си общо излекуване след установяването му в града на Светлината. Бях прочела „Париж, радостта от живота“ с цел да се „приближа“ до мечтания град, да се движа смело по улиците му, да се подготвя за неговия искрящ от култура въздух. Така се запознах във Фейсбук с Димо Райков и Офелия Крумова, с които си уговорих среща пред Нотр Дам в навечерието на Бялата нощ на изкуствата. Бях си приготвила маска за всеки случай, а те казаха, че за пръв път идват до центъра на Париж от началото на пандемията. Величествената катедрала, макар и в ремонт, разсея тревогите ни и успяхме да се насладим на кратко творческо общуване край брега на Сена.

Но да се върна на датата 8 юли, когато зачетох „55 дни карантина в Париж“. Вечерта вкъщи гледаме документалния филм на Росен Елезов “Postmortem. В сянката на Георги Марков.“ Камерата акцентира върху надписа на камъка на паметника на Георги Марков на пл. "Журналист". „Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите.“ - народна мъдрост, подходяща за личността и съдбата на големия български писател-изгнаник. 

Димо Райков напуска България през 21 век. Една от ранните му книги носи същото афористично мото. Той го е чул от безименен мъдрец в Еленския балкан. 

По съвпадение, и двамата писатели страстно милеят за съдбата на родината си и интензивно в журналистически жанрове акцентират нейните проблеми на държавно, социално и народопсихологическо ниво. Всеки от тях горещо се надява да спечели българския гражданин на страната на истината и будността, на смелостта и критичността към управляващите, на които – свидетели сме – държавата ни няма голям късмет. Разбира се, видимите и невидимите опоненти срещу Марков и Райков са исторически различни. 

Димо Райков предупреждава, че принудителната изолация, в която пише, отключва в паметта му неочаквани теми, спомени, „изоквания“ и мъдрост. Лайтмотив, който много пъти се появява в дневника му, е съдбата на възрастните хора, които са като че ли най-лесно прежалимите и за тях е някак нормално да освободят живота от себе си, когато вирусът ги отнесе. Разбира се, това е препратка към неговия роман „Анхедония“, който също трайно присъства в текста – и като цитати, и като отзиви на развълнувани читатели. Днес, след като масови разкрития за ужаса в старческите домове в България потвърдиха пророческия скепсис на автора, се чудим какво още трябва да се случи, за да се подобри статусът на самотния възрастен човек у нас.

Понятието „контролирана мизерия“ в България, за което тръби отдавна Димо Райков, се корени вероятно в липсващата у нас лустрация след 10 ноември 1989 г., която негласно позволи произвол с непредвидими последици.

Тежко се чете тази книга, но не можеш да я изоставиш. Паралелно четях и романи на Патрик Модиано, които също ме отвеждаха по улиците и кварталите на Париж. В чиито кратки повествования усещането за пълнота и автентичност идва тъкмо от внезапните проблясъци на паметта. Ако Димо Райков анализира щедро, пише интензивно, бори се за всеки човешки разум, спрял се на неговите постове, дистанцираният Модиано като хладен лаборант чертае картата на вътрешния монолог без оценки, без критика, без желание за въздействие. Но колко точно е формулирал неговия почерк Нобеловият комитет: „за изкуството на паметта, с която той пресъздава най-неразбираемите човешки съдби и разкрива жизнения свят на окупацията...“

Многото удивителни знаци в повествованието на Димо Райков са единственият начин да се изразят възмущението, непримиримостта, изумлението, притеснението. Само фактът, че седмици наред карантинираните французи не разполагат с предпазни маски, е достатъчен абсурд. Но отношението на френското правителство към бездомните, самотните, социално слабите, към дейците на културата, които са безпомощни без ангажименти – е навременно и адекватно. Безвъзмездната помощ, която компенсира щетите от невъзможността да се работи, няма нищо общо с досадно сложните програми, по които българските творци можеха да кандидатстват, за да получат символични суми от европейските средства, за да могат да направят културни продукти. Но не бяха предвидени средства за оцеляването на хиляди творци на свободна практика. 

Вирусът-окупатор накара целия свят да се замисли за посоката за духовна трансформация. Корицата на „55 дни карантина в Париж“ символизира националния флаг - духовен „щит“ на Димо Райков - бяло-зелено-червено. Бялото е предпазната маска, зеленото – здравецът, червеното – мушкатото от градината на родния дом в Странджа.  

Още един рефрен, подет от писателя и органично подходящ за текста: „Четете книги, докато се налага да останете вкъщи под карантина.“ – казва президентът Макрон. Книгите буквално „лекуваха“ психиката на затворените по домовете си граждани в този период. Неспокойната натура на Димо Райков с широко разтворени сетива филтрира информация, която споделя във Фейсбук. От авангардните опити на френските фармацевти и медици да фокусират лекарство срещу вируса, до атмосферата на Странджа отпреди десетилетия – авторът с лексиконна искреност и безапелационна острота извлича кратки и по-дълги истории, които комбинира в неравномерна жива тъкан от съдби. Метафорите, които изпраща към родината, в която господстват негласните списъци с „наши хора“, съвсем не са от вчера. За пореден път и в тази книга авторът фокусира върху народоспихологически негативи, които според него държат в дъното на европейския коридор нашата страна. Контрастите са навсякъде - старата пенсионерка, която едва говори български и дарява пенсията си на провинциална болница за да подпомогне борбата с вируса срещу милионера, който получава помощ от държавата за футболистки заплати.

Книга свидетел, книга пулс, книга зов. Има я. Има все още и читатели. Във всеки случай невинният AI не може да я напише. Няма как да я конструира, няма как да я изпълни с грапавите и нежни щрихи на Димо Райков.