Укротените мисли са нещо по-хубаво от тяхната необузданост. Самотност е обладала присъствието им в нас и ги е оставила да усмирят присъщите им самочувствие и пределно високомерие. Години наред са буйствали и са създавали препятственост по пътя ни, а днес са останали почти притихнали в крайчеца на нашата същност.
Наслаждаваме се на тяхната блудност в привечерната тишина. Горещината на юнския ден ги поставя в поредица от летаргични събития. Влажността на ръцете е толкова непоносима, че приглаждането на побелелите коси до слепоочията не получава истинско удоволствие от притиснатите длани. Уж сме успели с времето да укротим настойчивостта им, а пък те отново омърлушени се притискат към нас и напомнят за всяко едно отражение, което е набраздило душата ни. Уж сме обръгнали от непристойност и недоброжелателност, но те пак се клатушкат в раздразненост и подсказват привичното неодобрение на отминали събития. Уж сме станали устойчиви на непредвидени неприятелства, а те се гушват все по-навътре в себе си, за да пропуснат неприятната съпротива на срещата. Уж сме станали по-опитни в своето съществуване, а пристъпваме боязливо към следващото ни съпротивително бъдещо очакване.
Дали пък не е дошло времето да ги събираме и да ги поставяме в мястото за спомени, за да освободим време и пространство за онези, които имат по-голяма прозорливост и сила.
Неподготвеност за това ни действие ни поставя в особена свързаност към минали събития и срещи, колкото и да са съпроводени със своята незначителност, но са останали във времето, а днес се проявяват във въображаемото ни пространство.
„… Пърхат мисли уморени. Не отиват далече. Кръжат все около мене.
Не. Не трябва да се пише за умора. Хората не обичат да им се говори за умора. Стига им умората, която носят в себе си. Хората обичат веселите, бодрите неща. Умората трябва да се крие! Да се изкопава дупка и да се заравя в нея. Умората трябва да се дъвчи, да се гълта. Гълтай, гълтай, на едри парчета гълтай, не се оплаквай. Гълтай и подминавай. Излишно е да се оплакваш. Или ти се ще да те съжаляват? Но стигне ли до съжаление, никой нищо не може да ти даде. Затова – стискай, ако щеш, скърцай със зъбите, но мълчи! И въздишай тихо. Не прави, както някога правеше баща ти, той въздишаше тъй открито, че ни късаше сърцата. Тежко е да си дете, безпомощно, да чуваш баща си да въздиша и да не можеш с нищо да го подпреш.
Изкопавай дупка и в нея въздишай. Или ти се ще да извикаш, та някой да те пожали? Да пошепне: „Ей, сиромахът, колко му е било зле!“
Из „Пърхат мисли уморени“, Николай Хайтов
Дупките се откриват безпомощно и все са така зейнали, а уж бяха зараснали и успокоили терзанията с времето. Раните са все така открити и парят със своята мокрота в очите. Тези външни проявления са неовладяни и притискащи поутихналите ни мисли. А те, мислите, са дебнали в засада да ни изненадат и да ни поставят в това изтощително състояние. Тяхната съхраненост ни плаши, учудва и дори разсейва, но пък ни връхлита, за да не предупреди, че няма да ни остави в спокойствието на вече нощните часове на този ден.
„А в същност сиромах ли си? Ти живееш, а животът е нещо тъй рядко във Вселената. Имал си късмет да се родиш. Имал си още по-рядък късмет — не си се случил нито дърво, нито трева, а Човек, който може да мисли, да се радва на изгревите и на залезите, на шарената Могила. Може да съзерцаваш и Всемира, и да докосваш с ръка тайните земни и небесни! Можеш да чувствуваш, да се възхищаваш, че и да страдаш! Да усещаш и гъдел, и болка, да примираш от удоволствие и да хълцаш от радост. А ти мислиш да го стреляш с пушка, да съкращаваш тоя рядък, тоя неповторим живот!
Я сега, мислителю, слез в кухнята, хапни си меден памид с козе сирене и направи един дълбок поклон на Слънцето, чиито рожби сте и ти, и сладкият памид, и бъди, неблагодарнико, доволен, че си се родил човек.
Из „Пърхат мисли уморени“, Николай Хайтов
Срещам се с уморените мисли, преживели и разпятие, и голгота; и самота, и спокойствие. Дошли със своята мъдрост да създадат очакването на това, че ще успеем да се поучим. Придобили неочакваната сила да оцеляват във времето и ето днес да се прострат със своята силата пред нашата същност. Бликат като изворна вода и имат мирис на планина. Чистилище са тези уморени мисли, сила е тази умора, посока е всичко това. За нас, хората, за всичко това, което ще променим или няма да променим, за смисъла и за времето, което ще преживеем заедно. Несвършеност ни е споходила в тази ни обичайност, а ни трябва събраната мъдрост да успеем да продължим напред. И макар всичко това да изглежда толкова проста, а всъщност е съпроводено с човешката сложност на битието ни.
Николай Хайтов е роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Асеновградско. Завършва прогимназия в родното си село. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Асеновградско, в продължение на 3-4 години. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Завършва курс по лесничейство в Лесовъдния отдел на Агрономическия факултет в Софийския университет през 1943 г. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив.
През 1946 г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичово, в Девинско и в Горското стопанство в Сапарева баня. Инженер-лесовъд е в Радуилския участък в горско стопанство „Боровец“, Самоковско, от 1951 г. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си заради незаконни доходи, според публикация във в. „Работническо дело“. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Търси препитание с писане на очерци. Вербуван е от Шесто управление на ДС, с псевдоним Горския. В Агенцията по досиетата се пази картончето, според което достига до чин полковник от ДС с право на шофьор.
Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ („Случай без прецедент“) и нов очерк. Пише очерци за вестник „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга „Съперници“ през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и списание „Наша родина“. От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП (1966 – 1968).
През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“, което през следващите години е сред основните поддръжници на Възродителния процес сред помаците, а след това и сред турците. Хайтов се превръща в един от неговите популярни идеолози и съветник на Тодор Живков по този въпрос.
През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“, авторството на които е спорно. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езика, включително китайски. През 1989 г. излизат „Избрани произведения“ в три тома.
Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.
Умира на 82-годишна възраст на 30 юни 2002 г.
