Последни новини

Пречистването като завръщане към себе си

Понякога книгите идват при нас не когато са написани, а когато сме готови да ги приемем. Стоят някъде между останалите свидетелства за живота ни, търпеливо изчакват поредното разместване на мислите и чувствата ни и изведнъж се оказват необяснимо близки. Отваряме „Пречистване“ на Любчо Иванов и се опитваме да си припомним откъде започна нашият разговор. Дали от една среща в Градница, от неговите „Патила“, от „Разсечени думи“ и „Причастие“, или от онова постоянно неспокойствие, с което той се опитва да разбере хората и случващото се около тях.

Преди време заедно с него бяхме тръгнали по тесния, криволичещ път към селото. Бяхме влязли в старата къща, сред избледнелите портрети, изоставените грънчарски колелета и онези неща, които продължават да пазят присъствието на отдавна напусналите стопани. Пътищата ни примамват със своята неизвестна красота, а накрая ги събираме в спомена за тях. Сега отново се срещаме по пътя, но не през прозореца, а в една от неговите рожби, която е „Пътеката“. И той изглежда по-близък, защото е отъпкан от нечии стъпки в снега.

В селцето някой е тръгнал преди разсъмване, друг се прибира от нощна смяна, а трети поема към далечината. Няма героична поза, няма желание да се придава необикновеност на обикновения трудов ден. Има само една бяла пътека, по която хората носят мислите си за родина, жена и деца. Точно в тази обикновеност откриваме особената сила на стихотворението. Колко много пъти сме минавали покрай нечии следи, без да се запитаме кой ги е оставил и защо е бързал? Колко пъти сме приемали труда на другите като естествено задължение, без да разберем, че някой е вървял през студа, докато ние сме спали?

После прелистваме до „Към времето“. Тук няма бяла пътека, но има селска пещ, стар стобор, планински бор и дядо, които чакат кобилата да роди. Мирисът на хляб от селската пещ не е литературно посвещение, а е част от един отминал ред на живота, в който домът, дворът, животните и човешките грижи са били неразделни. Авторът иска времето да му припомни всичко, дори онова, което изглежда незначително. Дали тъкмо незначителното не се оказва най-важно, когато започнем да губим хората и местата, с които сме били заедно?

Спомняме си собственото си усещане от старата къща в Градница. Вещите там сякаш отказваха да приемат, че времето е продължило без тях. Тогава ни се струваше, че пристигането ни е нарушило нечие дълго мълчание. Сега стиховете на Любчо Иванов ни връщат към същия въпрос, а именно къде всъщност отива миналото? В изчезналите къщи ли, в пожълтелите снимки, или остава в нас, за да ни напомни за себе си в най-неочаквания момент?

Книгата има предговор от Любомир Левчев, озаглавен „Поезията е страст“. Левчев говори за неспокойствието на поета, за неговите сблъсъци с живота, несправедливостта и любовта. Тази характеристика ни се струва особено точна, когато поставяме ранните стихове до по-късните книги на Иванов. В тях има различен начин на изказване, но една и съща настойчивост да се пита, да се оспорва и да се търси. Част от въпросите са отправени към любимия човек, към времето и смъртта. Други вече са отправени към обществото, властта, лъжливите мъдреци и човешкото самодоволство.

В „Живи въглени“ вечерта е изстинала, децата са заспали, радостта е уморена. Двама души се срещат в края на деня и между тях стоят не само думите, но и онова, което са премълчали. Тази непретенциозна домашна картина е особена и не обещава безкрайно щастие, нито се опитва да превърне обичта в някакво тържествено признание. Понякога най-голямото изпитание за човека е да остане добър към онзи, който го познава най-добре. Не пред публика, не в разговори за морал, а в собствената си стая, когато умората е отнела и последната ни готовност да се преструваме.

Има една особена близост между тази тиха домашна сцена и „Вяра“. Тук поетът разговаря с човека до себе си, но говори и за онова, което ще остане след тях. Световете ще сменят хоризонтите си, поколенията ще идват и ще си отиват, а въпросът дали сме научили някого да обича няма да изгуби своята същностна значимост. Тук откриваме човека, когото познаваме и от по-късните му размисли. Той може да бъде рязък в оценките си, непримирим към лицемерието и неправдата, но под тази категоричност стои желанието да бъде съхранено нещо просто и трудно, а именно човешкото достойнство.

Преди време използвахме неговите думи „Няма наивни неща, написани от живота“ за заглавие на текст, посветен на него. И днес не намираме причина да се откажем от тях. Животът не е длъжен да бъде справедлив към нашите очаквания, нито да ни предоставя възможност да поправим всичко пропуснато. Затова и стихотворението „Антракт“ звучи толкова тревожно. Между раждането и смъртта има кратко време, което ние запълваме с безкрайни намерения. Считаме се за незаменими, спорим за маловажни неща, отлагаме добрите думи и си въобразяваме, че утрешният ден непременно ни принадлежи.

В „Антракт“ поетът поглежда към звездите и към човешката преходност. Космическата шир не го успокоява, а прави още по-осезаема краткостта на нашето земно присъствие. Струва ни се, че тук той задава един от най-трудните въпроси – ако сме само кратко прекъсване между две неизвестности, какво трябва да направим с времето, което ни е дадено? Да го изразходваме в непрекъснато доказване на собствената си правота или да оставим след себе си поне един човек, който ще ни помни с добро?

Има и несъвършенства на непосредствения изказ, има места, където разказът надделява над образа и чувството е назовано направо. Тази откровеност също заслужава внимание. Любчо Иванов не се опитва да скрие човешката си уязвимост зад словесна красноречивост, а иска да бъде чут такъв, какъвто е бил в мига на написването – тревожен, обичащ, понякога тъжен, но неспособен да се примири с безразличието.

Особено дълго оставаме при „Ще се завърна“. Може би защото завръщането ни занимава през целия живот, дори когато упорито твърдим, че вървим само напред. Човекът обещава да донесе миди, камъни, цветя и своя ден. Обещава да докосне брега, от който някога е отплувал. И все пак знае, че завръщането няма да бъде безболезнено. Ще има тъга, ще има загуба, но ще има и истинност. Това е една от най-човешките особености на паметта – тя не ни позволява да се върнем същите, каквито сме тръгнали.

Преди години в Градница видяхме хора, които се срещаха след дълги раздели. Познатите лица бяха променени, разговорите започваха отдалече, сякаш никой не се осмеляваше веднага да пристъпи към онова, заради което е дошъл. Днес ни се струва, че в „Ще се завърна“ има нещо от тази среща. Не е необходимо да прекосим море, за да разберем колко трудно е понякога да стигнем до самите себе си.

Заглавието „Пречистване“ постепенно започва да придобива друг смисъл. Първоначално може да го приемем като желание човекът да остави зад себе си всичко тежко и болезнено, но това би било прекалено лесно и съвсем невярно. Не можем да изтрием грешките, нито да се освободим от отговорността за тях само защото сме ги признали. Можем обаче да ги погледнем без онова постоянно желание да се оправдаваме. Да приемем, че сме били и силни, и слаби, че сме обичали и сме наранявали, че понякога сме разбирали другите твърде късно.

Когато писахме за „Разсечени думи“, „Причастие“ и „Патилата на един непоправим републиканец масон“, ни занимаваше човекът, който се опитва да подреди своя опит в мисли и прозрения. Сега срещаме друг негов образ, който е не толкова различен, колкото по-незащитен. В ранната поезия той още не е събрал всичките си отговори. Търси ги по пътеката, в селския двор, в очите на близкия човек, сред звездите и на брега, към който обещава да се върне. И може би точно това прави срещата с книгата важна. Тя позволява да видим не само какво е заключил човекът след дългото пътуване, но и какви въпроси е носил със себе си още в началото.

Не знам дали времето ни прави по-мъдри, но понякога то просто ни изморява, а друг път ни убеждава в неща, които по-късно ще се окажат заблуди. Не сме сигурни, че има спомени, които не бива да прогонваме. В тях са останали гласовете на близките ни, незабелязаните жестове, трудът на хората преди нас и онези срещи, които сме подминали, без да разберем тяхната същност.

Затваряме „Пречистване“ и отново си представяме пътеката през снега. Някъде някой вече е минал по нея, друг тепърва ще тръгне. Следите постепенно ще изчезнат, но пътят ще остане. И може би не е толкова важно колко далеч сме стигнали, колкото дали сме успели да разберем кого сме срещнали по него и какво сме оставили след себе си.

Понякога пречистването започва именно от това – да си спомним, без да преиначаваме преживяното, и да намерим смелост да продължим нататък.