Последни новини

- Предстои Ви самостоятелна изложба в галерия „Видима“ в Севлиево. Какво Ви води този път към публиката – желанието да покажете нови картини, да споделите преживяното през последните години или да разкажете още една история, за която думите не са достатъчни?

- Всяка изложба е вид изповед на открито, а срещата с публиката в Севлиево за мен е преди всичко необходимост от вътрешно съизмерване. През последните години преминахме през много тишина, изолация и въпроси, които натрупаха определена плътност в съзнанието ми. Когато дадено преживяване надхвърли границите на езика, то търси формата и цвета. Тези картини са моят начин да кажа онова, което думите съкращават.

- В предишния ни разговор говорихме за изгубената посока на българите. Днес ми се иска да Ви попитам нещо по-различно – може ли човек да открие посоката си чрез изкуството, дори когато обществото около него сякаш я е изгубило?

- Изкуството няма амбицията да води масите, то не е идеология и не прави митинги. Неговата сила е в това, че говори лично на всеки – на „четири очи”. Обществото може да боксува в духовна ориентация и да губи нравствените си координати, но изкуството съхранява тихите, вечни истини.

- Вие сте едновременно писател и художник. Кога една мисъл се превръща в картина и кога една картина започва да търси своите думи?

- Словото и изображението са два различни канала на един и същ вътрешен извор. Една мисъл се превръща в картина тогава, когато абстрактната идея изведнъж придобие визуален интензитет – когато усетиш нейния цвят, температура, светлина и ритъм. Тогава думите отстъпват своето място. Обратно, една картина започва да търси думите си, когато завършеното изображение отключи свой сюжетен ред. За мен рисуването е пространствено мислене, а писането – времево.

- Случвало ли Ви се е да разкажете с четката нещо, което не сте успели да изразите чрез словото?

- Да, многократно. Думите са изключително мощно оръжие, но те имат своите логически граници и граматически решетки. Има емоционални състояния, като например тихата носталгия, за чието изразяване думите понякога са твърде категорични. Четката позволява да се изрази вибрация, размиване на границите.  В живописта има нюанси на мълчанието, които словото не позволява.

- В картините Ви присъстват ярки цветове, необичайни образи и привидно простички сюжети, зад които се откриват много по-сложни послания. Доколко цветът е израз на душевното състояние на художника и може ли светлата картина да бъде родена от тъжна мисъл?

- Цветът в живописта никога не е декорация, поне според мен. Парадоксално е, но най-светлите, слънчеви и чисти платна често се раждат в моменти на дълбока тъга. В този смисъл ярката картина често е вик за радост, изваян от тъга.

- В предишното ни интервю определихте наивистичния свят като най-истински и най-реален. Променило ли се е нещо във Вашето отношение към този художествен израз? Не е ли понякога необходима особена житейска мъдрост, за да погледнеш света с очите на дете?

- Отношението ми към наивизма не само че не се е променило, но с годините стана още по-утвърдено. Наивизмът не е наивност в смисъл на невежество, той е форма на духовна чистота. Това е вид „изхвърляне” на суетата.

- Художникът създава образи, които остават и след него. Мислите ли за времето, което отминава, и за онова, което бихте искали да съхраните?

- Времето е неумолимо и в крайна сметка всички сме победени от него. Времето е филтър, а не наша персонална вечност.  Бих искал чрез картините си да съхраня онова, което днешният забързан свят така лесно пилее: човешката топлина, умението да се спираш пред малките неща, паметта за родното, за корените и за бащиния дом. Ако картините ми запазят тази искра жива за тези след мен, значи времето ми не е минало напразно.

- Във Вашите нови картини има повече спомени или повече надежда? Или може би с времето човек разбира, че едното не може да съществува без другото?

- Те са неразривно свързани. Споменът без надежда бързо преминава в суха, отровна носталгия, а надеждата без спомен е куха и безпочвена илюзия. В новите ми платна има много натрупана памет – за места, за хора, за разговори, които отдавна са приключили. Спомени за моите учители, от които не зная дали съм научил достатъчно. Но самото поставяне на тази памет върху платното е акт на надежда.

- Живеем във време, в което изображенията ни заливат отвсякъде, а изкуственият интелект вече може да създава картини за секунди. Какво остава неповторимо в човешката ръка, в колебанието пред платното, в личното преживяване на художника?

- Остават душата, съмнението и болката. Изкуственият интелект няма чувства и биография. Неповторимото в човешката ръка е именно нейното несъвършенство –  енергията на пръстите, живият биоритъм на твореца, който е единствено присъщ на хората. Машината прави картинки, а човекът създава изкуство.

- Вашият баща, поетът Иван Динков, остави забележителна следа в българската литература. Има ли моменти, в които усещате неговото присъствие, докато рисувате?

- Присъствието на баща ми у мен е постоянно – то е като невидим нравствен ориентир. Той беше човек на безапелационната честност към словото и към живота. Когато рисувам, често усещам неговия взискателен поглед зад рамото си. Този поглед ме кара да бъда безкомпромисен към себе си.

- Може ли една картина да бъде своеобразен разговор с човек, който физически вече не е сред нас?

- В голяма степен, според мен, изкуството е най-съвършената форма на телепатия между живите и онези, които са преминали отвъд. В живописта няма времеви граници. Картината става мост, през който можем да кажем онова, за което приживе времето не ни е стигнало.

- Често говорим за културата като за духовно богатство, но все по-рядко си задаваме въпроса какво място действително ѝ отреждаме в живота си. Според Вас българинът днес има ли потребност от изобразително изкуство, или постепенно свиква да живее без него?

- Съвременният българин е подложен на ужасяващ натиск от бита, медийната агресия и консуматорския модел. В подобна среда човек лесно свиква с духовния минимализъм. Въпреки това вярвам, че тази потребност не е изчезнала, тя е просто дълбоко скрита. Българинът има вродено чувство за естетика и търси красивото. Това чувство не може да бъде унищожено.

- Вие познавате различни културни среди и сте имали възможност да наблюдавате отношението към твореца извън България. Къде се чувства по-свободен художникът – там, където изкуството е обществено признато, или там, където трябва непрекъснато да отстоява правото си да бъде различен?

- Свободата е вътрешна категория. В обществата, където изкуството е високо обществено признато и добре финансирано, творецът бързо може да падне в капана на пазара, а свободата да се превърне в търговия. У нас, където творецът постоянно трябва да отстоява правото си на съществуване,  се ражда една сурова, но автентична свобода. Когато нямаш какво да губиш, тогава си напълно свободен да бъдеш себе си.

- Севлиево е град със свои културни традиции, а галерия „Видима“ се утвърждава като пространство за срещи с изобразителното изкуство. Какво очаквате от тази среща с публиката?

-Галерия „Видима“ през годините се доказа като едно от малкото пространства извън столицата, които поддържат действително високо ниво. Очаквам да видя  разпознаване – онзи момент, в който човек спира пред платното и разбира, че вижда това, което самият той е чувствал.

- Има ли значение за Вас къде ще бъде показана една картина и какви хора ще застанат пред нея?

-Пространството и хората правят изложбата. Една картина завършва съществуването си тогава, когато бъде видяна. Лично за мен е важно намерението, с което човек гледа картината. Бързите оценки често са неправилни.  Мисля, че основата за възприемането е искреното любопитство с „отворено сърце”.

- В предишния ни разговор споделихте, че единствено чрез книгите, които пишете, и картините, които рисувате, успявате да се предпазите от неистината. Продължавате ли да вярвате в тази спасителна сила на изкуството, или с времето и то започва да изглежда беззащитно пред действителността?

- Продължавам да вярвам в това. Да, действителността може да бъде брутална, агресивна и сива. Понякога изкуството изглежда беззащитно, но неговата непреодолима сила е от друг порядък, защото спасява човека отвътре. Съхранява ни като хора и индивидуалности. Според мен това е най-съществената роля на изкуството – да ни запази и съхрани като човешки същества. По-важно от това едва ли има, защото такава е и Божията воля.

- С годините човек натрупва не само опит, но и разочарования, пропуснати възможности, несбъднати надежди. Става ли художникът по-мъдър с възрастта, или просто се научава да задава по-точните въпроси, без непременно да намира отговорите?

- В изкуството едва ли съществуват готови отговори. Всеизвестни са хиляди гениални творци, признати години след смъртта си. По-скоро съществува пречистване на въпросите, които не сме разбирали в младостта. С възрастта разбираме разочарованията си, което ни прави по-спокойни, по-мъдри. Това ни позволява да не правим прибързани изводи за добро и лошо. Мъдростта, според мен, се състои в това да формулираме въпросите си с повече милосърдие, без претенция за крайна и абсолютна истина, която очакваме от отговорите. Всъщност изкуството не дава отговори – то е с отворени врати за всички във вечността.