Пренареждане на паметта с "Реките на времето"

Романът „Реките на времето“, макар и литературен дебют на доцента по антропология в НБУ и доктор на науките Евгения Кръстева-Благоева, се определя от някои критици като белетристично постижение и едно от литературните събития на годината. Неслучайно романът излиза в престижното издателство „Сиела“, което рядко издава дебютни книги. Това първо признание за авторката сe затвърждава впоследствие и от премиерите в София, Варна, Добрич и други градове. Пътуването на романа из страната е важно, защото събира неформално българите в големия, несъстоял се докрай, разговор за миналото и паметта за него.

Подсказва го и заглавието, което метафорично напомня за отреденото ни житейско време. Метафората събужда асоциации с крилатата фраза на древногръцкия философ Хераклит „Panta rhei, panta chorei”(„Всичко тече, всичко се променя”), или пък с не по-малко прочутия, стичащ се из пръстите часовник на испанския сюрреалист Салвадор Дали. А стенният часовник на корицата е съвсем конкретен и предположението ни, че става дума за семейна реликва, се оказва вярно.   

С тази нагласа за среща с личното и битийното от една страна, но и с надбитийното и общовалидното от друга, се потапяме в дълбините на романа. И очакванията ни многократно се оправдават, доколкото проследената биография на двата рода на авторката по бащина и майчина линия, начело с капитан Никола Кръстев и Георги Голомехов, пресъздава и българската национална история. При това става дума за един дълъг период - от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, през лагерите на комунизма Куциян и Белене до наши дни. В този смисъл личният разказ в „Реките на времето“ се припокрива и съизмерва с националния разказ за българската памет.

Мащабният замисъл, който в 480 страници запознава със съдбата на няколко поколения, живели в царска, комунистическа и демократическа България, подрежда романа до литературните саги с образци като „Под игото“ от Иван Вазов, „Тютюн“ от Димитър Димов, „Железният светилник“ от Димитър Талев и др. Сравнение може да се направи не само по отношение на замисъла и обема, но и заради художествени показатели, като увлекателния наратив и оригиналната романова структура. Екатерина Кръстева - Благоева разказва увлекателно и с лекота - качества, които грабват читателя от началото и не го оставят докато не разбере края. Казвам го от първо лице, защото и аз будувах няколко нощи над „Реките на времето“. Повествованието се развива многопластово, напрегнато, често неочаквано и всичко това става двойно по-интересно, след като знаем, че то не е плод на авторова измислица, а на действително случили се събития. Животът, убеждаваме се за пореден път, е най-добрият сценарист. Подвластна му е дори самата авторка, която признава, че е написала обемната книга само за шест месеца. Всъщност това може и да не е учудващо, след като тя е израсла със същите тези семейни истории, препредавани от поколение на поколение и сега идва нейният ред да ги сподели. Едновременно разказвач и прототип на героинята Боряна в романа, Евгения Кръстева – Благоева не се определя толкова като автор, колкото като медиатор, който пренася истински истории от миналото в настоящето.

„Истински роман“ нарича себе си „Реките на времето“, както разбираме от корицата и това е чудесно намерено, но и съвсем вярно уточнение. Описаните събития наистина са се случили, а фактът, че те се развиват паралелно с важни периоди и съдбоносни промени в българската история им придава още по-значима документална стойност. За това говори и присъствието в романа на известни личности като свързания с освободителните борби за Македония Ванче Михайлов, освободителя на Родопите полковник Владимир Серафимов, писателите Димитър Талев и Елин Пелин, поета Димчо Дебелянов, цар Борис Трети, Владимир Димитров – Майстора и други достойни българи, които животът среща с основните, не по-малко достойни, герои в романа. В тази категория не попадат редица други герои с прототипи като Драгойка Цолова например...

С умението на професионален историк, Евгения Кръстева – Благоева организира, анализира, синтезира и подчинява родословната фабула на основната романова концепция, която последователно успоредява личното с общото и общественото. Достоверността е неоспорима, доколкото в контекста на цялото действие съотношението между факт и фикция винаги остава в полза на факта. Изключение, признава авторката, правят само няколко момента в сюжета, в които художествената измислица допълва действителността. Такава е срещата между основоположниците на двата рода, която на фона на всичко разказано идва напълно естествено, за да подчертае предстоящото и предопределено общо бъдеще на техните наследници.

Свидетелства на времето, пречупени през призмата на лично преживяното, разказите от „Реките на времето“ въздействат на емоционално ниво и водят до изводи, които допълват, променят и формират отношението ни към миналото много по-силно и по-ярко, отколкото би го сторил един чисто исторически документ. Точно така въздействат личните свидетелства за атентата в „Света Неделя“, издевателствата в комунистическите лагери Куциян и Белене, жертвоготовността, с която лагерниците укриват и спасяват Димитър Талев...

Но травматичното не надделява, то съжителства в баланс с романтичното и всекидневното. Романът изобилства с любопитни описания и случки от бита и нравите в средите на столичната интелигенция и този фокус върху българската градска култура заслужава внимание. Още повече, че в годините на соца нашата литература се занимава предимно със селска тематика, следвайки указанията на вездесъщия тогава „социалистически реализъм“.

Съществено качество на романа е неговата структура. Веднага прави впечатление, че сюжетът не следва хронологическото време, а излага събитията в съвсем различен порядък. Той неочаквано събира в един и същ епизод години, случки и дати, отстоящи едни от други във времето. Размишленията диктува не времето, а вътрешната логика, която психологически обуславя взаимоотношенията между героите и ситуациите. Това „психологическо време“, според формулировката на културолога Георги Лозанов, се разминава с хронологическото време, защото по преумция именно „психологическото време“ е важното, същественото време - единственото релевантно за паметта време. Онова, което остава в нея. „Всичко, което се случва с нас, се случва в огромната паст на нашата памет“ и „Само хората, чиято история е разказана, продължават да съществуват“ уверяват и двата епиграфа, които въвеждат в повествованието.

Изповеден роман за отстояването на духовни ценности и традиции, „Реките на времето“ се разливат в многопластова литературна сага за рода, който съхранява моралните си устои и вярата в една по-добра България, независимо на какви изпитания го подлагат превратностите на живота. Това е кодът за разбиране, голямото послание, което „Реките на времето“ отправя към нас – съвременните българи. С думите на историка Стефан Иванов: „Най-голямата стойност на романа е, че пренася ценностите и душевното богатство на една изгубена България в днешното безчестно време“. Още по-категоричен е писателят Борислав Гърдев, който определя произведението като „Реквием за едно отминало и неповторимо време на страдание и възторг - поколение, градило с ентусиазъм и вдъхновение една България, смачкана от ботуша на комунистическите издевателства и възкръснала за нов живот, но осакатена и без необходимите устойчиви житейски ориентири…“.

В този смисъл „Реките на времето“ провокира, настоява, изисква един нов поглед към миналото и паметта за него. Поглед, който да бъде необременен от пропагандни и политкоректни нагласи. Който да търси обяснения и да предполага прошка, защото единствено пречистващата сила на прошката води до помирение и игнорира разделението. Докога ще продължаваме да живеем във време разделно, кога най-сетне ще осмислим идеята за освобождаване от миналото и пренареждане на паметта, и дали българското общество има волята за такова интелектуално усилие, пита в крайна сметка романът на Евгения Кръстева – Благоева.