„Да бъдем тук. Беседи по радио Свобода“ от протопрезвитер Александър Шмеман

Издателство „Омофор“ представя „Да бъдем тук. Беседи по радио Свобода“ от протопрезвитер Александър Шмеман

Проповедите на протопрезвитер Александър Шмеман са спасителна глътка свеж въздух през XX век за тези, които са лишени от възможност да живеят нормален духовен живот, да слушат свободно църковно слово. Днес те звучат също толкова актуално и важно, на фона на вечната война между добро и зло.

Отец Александър провежда радиобеседите си в неделните дни от март 1953 г. на практика почти до самата си смърт през декември 1983 г. Няколко десетки от тях са публикувани като сборници или поотделно, но като цяло тази част от наследството на отец Александър остава и досега малко известна. Настоящото издание попълва тази празнина. Сборникът представлява записи, запазени в архивите на радио „Свобода“ и в семинарията „Св. Владимир“ в Крестууд, любезно предоставени на издателството на Православния хуманитарен университет „Свети Тихон“ в Москва.

Тематично разпределени, те нагледно представят цялото многообразие от теми, които са в центъра на вниманието на отец Александър като проповедник и богослов: евангелската вест в съвременния свят, тайнствата и особено Евхаристията, Църквата и обществото, християнската култура, състоянието на гонената в Съветския Съюз Църква.

Протопрезвитер Александър Шмеман – православен църковен деятел, богослов и проповедник, е роден в гр. Ревел, Франция, през 1921 г. Средното си образование получава в Париж. През 1945 г. завършва Парижкия богословски институт и остава да преподава в катедрата по църковна история. През 1946 г. приема свещенството, а през 1951 г. се преселва в Ню Йорк заедно със съпругата си и трите си деца, приемайки поканата на Православната семинария „Св. Владимир”. През 1959 г. защитава в Париж докторска дисертация по литургическо богословие. От 1962 г. заема поста декан на Православната семинария в Ню Йорк. Почетен доктор на много университети, неуморим проповедник. Умира на 13 декември 1983 г., в деня на преп. Герман Аляски, покръстител на Северна Америка в Светото Православие. На българския читател е познат с книгите: „От вода и дух“ („Омофор“, 2005); „Великият пост“ („Омофор“, 2006); „Историческият път на Православието“ („Омофор“, 2009); „За живота на света“ („Омофор“, 2013); „Литургическо богословие“ („Омофор“, 2013).

Откъс: 

Новата „религиозна война“. Спорът за Бога и боговете

Някога Чехoв написа в една от книгите си: „Между „Има Бог“ и „Няма Бог“ e зинала огромна пропаст и тя може да се преодолее с огромен труд и усилия. Затова само глупаците смятат, че това е лесно“.

Цитирам по памет, но смисълът е такъв. И повърхностната вяра, както и повърхностният атеизъм са еднакво неубедителни. Много хора казват: „Вярвам в Бога“, но фактически живеят така, сякаш Бог не съществува и това означава, че вярата им всъщност не е вяра, а обичайна почит към традицията, която в действителност не ги вълнува. Мнозина така наречени невярващи, са напълно удовлетворени от елементарни доводи като: „Науката доказа, че няма Бог“. Никой не знае какво означава това и не е ясно как науката може да реши този неподвластен на нея проблем. Но, ето че един казва, втори повтаря и тази безсмислена фраза се представя като осмислено твърдение и попада в учебниците. В същото време, както вече споменах в една от беседите, въпросът за вярата може в някакъв смисъл методологически да се отдели от въпроса за обекта или съдържанието на вярата. И трябва да започнем от безспорния факт, че всички хора вярват в нещо или поне, че невярващите в нищо се считат от по-голямата част от обкръжението си за ощетени и безполезни хора. Сякаш от гледна точка на атеизма, който представя себе си като „научен“ (т.е. изграден изцяло върху логика и опит), подобно твърдение, като например: „Този човек в нищо не вярва“, би следвало да звучи като висша степен на похвала: „Ето, вижте, човек, който най-сетне се е освободил от наркотика на всички вярвания и е стигнал до истинското научно разбиране за света!“. Но ако отворите биографията на който и да е революционер, на всяка страница се казва, че той „дълбоко (силно) вярва“ в победата на идеите, в победата на своята класа и т.н. За Чехов например, в скучно-казионния предговор към пълното събрание на неговите съчинения четем, че той „вярвал в светлото бъдеще“. Е, моля, кажете ми тогава, защо вярата в никому неизвестното „светло бъдеще“ не само е допустима, но се и превъзнася, а вярата в Бога и бъдещия живот се смята за наркотик и вредно суеверие? Получава се двойно счетоводство: може да се вярва, но само в това, в което е заповядано да се вярва. Та нали в основата на научния мироглед, в основата на истинския атеизъм стои уж отрицанието на вярата – вярата като такава, вярата като убеденост в това, което не произтича от непосредствения опит и знания. От гледна точка на непосредствения опит и знания, идеалите и целите от сорта на „свобода“, „равенство“ и „братство“ са толкова утопични, толкова недоказуеми, както и Царството Божие. Защо тогава, да запитам, книгите на тези, които считат себе си за стопроцентови атеисти, са пълни с думи за вяра и с призиви да се вярва? Защо биографиите на техните герои и вождове, както и партийните им програми, са наситени с религиозна по същността си терминология? Ясно защо: без вяра човек нито би слушал всичко това, нито би го разбрал.