Замръзване до точка на кипене

Мислех, че ще е лесно да напиша встъпителните редове на тази стихосбирка, но, оказа се, че трудно се пише за стихове, всеки от които с нещо е поразил въображението ти.

Такива са стиховете в „Късната любов на самотата“. Без съмнение, избрани – най-доброто от богатото творчество на автора – вече издавано, или още непубликувано.

Ще започна с очевидното – изящното оформление на книгата, в която поетичните послания на Йордан Йорданов са подкрепени от рисунките на Огнян Балканджиев, създадени за настоящото издание. Трудно е да се даде графичен израз на тъгата, но художникът улавя трептенията на думите и ги облича във форма, която резонира в усещанията на читателя. И тук нямам предвид сълзите в очите, пламналите огньове в сърцата, или пречупените клонки на цветята – те са само щрих, който умело води към дълбините на последващото вербално изразяване.

Трите раздела на стихосбирката са донякъде условни, с ярки, провокативни заглавия – „Сърцето ми над пропаст свети“, „В часа на тиха нежност“ и „Съдбата никога не моли“.

Темата за крушението и устояването е основна за първата част. Силно, почти яростно звучи и темата за различния – оня, който не се вписва в редицата на редниците; оня, който е готов да изпие до дъно чашата на следващата си стъпка встрани от утъпканите пътеки. Понякога, обаче, точно тези пътеки водят „у дома“. И авторът ги следва, водейки ни назад, към корена… Или към извора? Едно тежко, горчиво завръщане, но пречистващо и честно („Събаряне на училище“, „Горно Абланово“, „Крайната чешма“, „На герана“ и др.).

Интересен щрих е образът на камъка и птицата („Пазете птицата“, „Белег“), който е намерил отглас и във въображението на художника. Едно вертикално противопоставяне на пòлета и падането; на стремежа към висина и падението, на уязвимата чистота и бруталната сила на злото.

Иносказателно, почти вълшебно звучат стихотворенията, които дават простор на авторовите търсения и прозрения за моралния избор, за облика и отговорността на твореца и човека. Впечатляват „Зимна приказка“ – притча в свободен стих, без рима и ритъм – само загатнати образи на „замръзналото всичко, до свойта точка на кипене“. Една ярка метафора, концентрирала взривната сила на привидно спокойното. Интересно по своята структура е стихотворението „Рана“, което носи своя вътрешна ритмика, а римите са деликатни, почти невидими и, при всички случаи – оригинални. Афористично звучи стихотворението „Равновесие“, в което също авторът е бягал от римата, но не и от ритъма.

Истински образци на любовна лирика можем да намерим във втората част на стихосбирката. Тук лирическият Аз разголва своята най-съкровена същност, за да намери път към взаимността и щастието, да изживее най-болезнените трепети на копнежа и надеждата, за да преведе читателя над пропасти и бездни по пътеката на устояването на житейските бури до преживяното завръщане към тихия пристан – някъде там, в идния залез („Двама в кръга“, „В часа на тиха нежност“)...

Много нежност, любов и благоговение има в стиховете, посветени на родителите („Спомен за мама“, „Шал за мене“, „Баща ми вари ракия“, „Неочакван рецитал“). Не са малко творбите, които градят биографията на поета. Понякога посветени на конкретна личност, понякога някак „задкулисно“, те шепнат истории – отминали, или още тръпнещи, живи, още дишащи, жизненоважни, творящи днешното и утре. Изпрѝдащи онези човешки пътеки, които ни мамят омайно и ни приканват да тръгнем по тях – не за да надничаме иззад рамото на поета и да търсим случващото се с него, а за да намерим своето светло поселище...

В третата част, на пръв поглед „отделени“ от цялостната плът на стихосбирката намираме няколко стихотворения, които още със заглавията си загатват едно обръщане към историята, но и към драматизма на днешния ден – оня, оглозган ден, на който звездните личности от миналото са така насъщно нужни („Идваш ли, Апостоле?“, „В къщата на Славейкови“, „Прости ни, Захарий!“, „Яворов тръгва на война“ и др.) Но тук имплицитно е преплетена и темата за творчеството и твореца, за живеца на духа, който окрилява и носи надежда за бъдното.

В заключение ще възкликна: „В тази лирика има любов!“… Има тъга и самота. Но любовта не е самотна, а самотата не е тъга.

Тук ще намерим лирическия Аз, раздран от болка по отминалите дни, по стъпките, пробити от стъкла, по срутените пътеки, несбъднатата китка на герана и недосънуваните сънища. Но, преди всичко, тук тъгата е за отминалото всичко не на Аз-а, а на обществото, оголяло от идеали.

д-р Габриела Цанева