Евелина Белчева с трета книга за Владимир Василев

◊ ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ

Току-що излязлата трета част от трилогията на ЕВЕЛИНА БЕЛЧЕВА за ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ:

Книга трета: Златорожката тайна
Владимир Василев – в театъра на живота си.

Роман в писма и документи.
София: Гутенберг, август 2019.

◊ АНОТАЦИЯ

ТАЗИ КНИГА е продължение на предишните две книги за Владимир Василев: „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух” (2016) и „Златорожката връзка. Петър Динеков – Вл. Василев” (2017).

Първата част разкрива ранния етап от живота на младия критик в Кюстендил (1915–1919) и началото на любовта с жената на живота му – Цвета Ленкова, въз основа на писмата от този период. Без съмнение, прочитът на тези писма доказва, че в романа на неговия живот – не поетически, а действителен, автентичен, са вградени и сенките на големия поет и приятел на критика Пейо Яворов, и серафичната сянка на Мина.

Отвъд уникалността на всеки личен живот, отвъд безспорната археографичност и типология на чувствата, тези писма показват безсъмнената и нескривана близост на „любовния дискурс” в епистоларния роман на Владимир Василев с поетическия мит за Яворов. Тази лична история е един културологичен текст, който трябва да бъде разчетен.

Втората част на книгата осветлява една „златорожка тайна”: любовта на Цвета и сътрудника на „Златорог” Йордан Стратиев, поет и дипломат. Тайната, която всички златорожци – като заклети, пазят от редактора си. Знаели са, че той обича Цвета „до безумие”, както пише неговият млад приятел Богомил Нонев. Отново чрез писма – този път на Йордан Стратиев до Цвета от Букурещ, в края на 1926 г.

Отношенията на персонажите са анализирани като житейска драма, аналогична на драмата на Пол Жералди „Любов”, представена по същото време в Народния театър. Анализът на житейската история като драма е интересна илюстрация на „театрализацията“ на живота през първата четвърт на века и преливането на изкуство и реален живот.

Драмата прелива и в трета част, в която се коментират писмата между Вл. Василев и Цвета от 1926–1927 г., които показват колко трудна е прошката след раздялата. Те разкриват един чист и светъл духовен образ на известния критик. Сюжетът на целия му живот изгражда представата за една дълбоко благородна и целомъдрена личност.

В приложението към книгата можете да прочетете оригиналите на запазените писма. Те са изключително интересни и значими за българската културна история, за възпитанието на чувствата в „зоната на здрача”… Писмата хвърлят светлина върху най-възвишената, най-целомъдрената любовна история в българската културна памет. Разкриват един друг аспект от личността на редактора на „Златорог” – изваждат на светло онова от личния му живот, от душевността му, което е несподелимо – непредназначено за чужди очи. И вероятно несъзнавано – дори от самия герой на собствения си роман.

Промяната във фокуса на линзата, с която се четат писмата, преобразява и вдъхва живот на този мъртъв „документален материал”. Провокира да прочетем „епистолите” с други очи, да видим в тях онова, което изтръгва тези „архивни единици” изпод прахта на отдавна отминали чувства, облъхва ги с живителния дъх на нещо извън делничното и баналното, което няма нищо общо с блудкавия привкус на сантименталния трафарет. Разгледани по този начин, писмата се оказват шедьоври на платонизма в българската епистоларна литература.

Книгата се чете като литературоведски „роман”. Литературните личности, които сме свикнали да възприемаме предимно като „текст”, тук се превръщат в герои на една литературноисторическа драма. Разбира се, личната драма се развива на фона на ежедневния културен живот, обговарят се и чисто литературни сюжети. Пречупени през личните истории, очертават се психографските портрети на интересни личности на културата от края на 20-те г. на миналия век – писатели, критици, художници, актьори и режисьори. 

Разкривайки „драматургията на живота”, книгата би искала да покаже, че литературоведският дискурс може да бъде научен и като повествователен, и като белетристично-образен.

Множеството снимки от архивите, повечето неизвестни, не само илюстрират сюжета. Те се превръщат във важна част от текста и в прозорец към един литературноисторически документален „роман”, в който всичко е истина, само разказвачът е измислица…

◊ ИЗ КНИГАТА

*
София 1926 г. Краят на август. Лятото журчи и прегаря.
Въздухът трепери като пламък…

В това жарко и душно пладне Вл. Василев се завръща вкъщи и не заварва Цветето. На масата – отчупена и забравена коричка хляб. Ни една дума. Стаята – пуста.
Бялата стена отсреща свети…

– Цвета, Владимир-Василевата, избягала от къщи! – лумва мълвата – като подпалена – в ленивото софийско пладне. Цяла София се тресе от приказки и одумки. Съпругата на достолепния редактор на „Златорог” избягала от него!... Няма нищо по-пикантно от чуждата драма.

„Цяла София гърми, а враговете на Вл. Василев ликуват!” – пише Иван Мешеков в спомените си, разказвайки с нескрита наслада за публичното опозоряване на редактора на „Златорог”: „Още от десетина крачки, като го видя, Стаматов, сякаш отдавна търсил тая среща, се отправи към Владо и със злъчна ирония му наговори грубо, с бяс: – Така! Така те искам! В гроба искам да те видя натъпкан!... – Слаби са всякакви думи да се предаде демоничният образ на Стаматов в тая минута”.

*
Отчаянието на Цвета е съвсем обяснимо. Посягам – с чувство на вина, че върша нещо кощунствено – да разкрия дълбоко съкровени неща. Съкровени – до съкрушение… Но Цвета трябва да бъде защитена, защото толкова години след името й пълзят жестоки думи и още по-жестоки обвинения. Едва чрез тази пареща тайна, за която никой не смее да проговори, се разкрива дълбоката драма на това момиче, върнато позорно като нещастна бегълка в родния си дом, отхвърлено и одумвано от „обществото”…

Цвета е бременна.

Както е известно, пощадата е невъзможна: нито в полите на Витоша, нито в нейното жестоко небе – трагически катарзис не може да има. А тя е носела в себе си тъй дълго чаканото дете – дете на любовта… И е била принудена да направи смъртоносен избор: да го убие, за да се върне при съпруга си – „чиста”, според тогавашните разбирания… и „хорския морал”.

*
Вл. Василев: Бъди благоразумно и търпеливо – виждаш, от работи, които се решават и вършат в момента, какво излиза. Това, което направи, е тъй тежко, тъй тежко, че не може да се поправи в един ден. Време, както ти казах, е необходимо и за мене. Размисли какво тряба да надвивам – и у самия себе си, и у хората…

*
За да бъде по-убедителна, и Цвета моли съпруга си той самият да напише отговора й до Й. Стратиев: – Но кажи ми как да му кажа тъй, че да го боли по-малко!

И редакторът сяда и пише това писмо – прощалното писмо на любимата си жена до нейния любим...

* * *
Откъс от първоначалната версия на изследването в Електронно списание LiterNet, 03.10.2013, № 10 (167):
. Владимир Василев - в романа на своя живот. Биографически ескизи в писма

------------------------
* Ако желаете да анонсираме и Ваша книга в рубриката "Нови книги", моля изпратете запитване до редакцията.