Кинонаблюдател

Непобедимият Клинт Истууд

Минути за кино

Непобедимият Клинт Истууд


Старата холивудска пушка Клинт Истууд не се предава. На възраст, на която мнозина негови колеги са излезли в заслужен отдих и се радват на живота като пенсионери, той продължава уверено да стои зад камерата и да ни поднася все по-добри и стойностни филми. Такъв е случаят и с „Непобедим” (2009), заснет по сценарий на Антъни Пекам. Признавам си, че го гледах с известно предубеждение, очаквайки поредния политически коректен опус, посветен на страданията на Нелсън Мандела. Оказа се, че дълбоко греша. Истууд е създал убедителен и емоционално въздействащ филм, с ясни и силни послания, които обаче не звучат тенденциозно-дидактично.

Да, „Непобедим” започва с президентската кампания на 11 февруари 1990 г. и проследява първите стъпки от президентството на Мандела, но няма амбицията нито  да е политическа биография, нито пък хроника на държавническите му замисли. Защото Клинт Истууд се е изхитрил да направи спортна драма, зад която се крият внушенията на притчата.

Всъщност „Непобедим” разкрива подвига на южноафриканския национален отбор по ръгби, който след свирепа битка със състава на Нова Зеландия спечелва Световната купа през 1995 г. За да се постигне този изключителен успех, обаче са необходими много усилия. При това не само на спортното поле и при тренировките. Спортистите живеят в преломно време и промените около тях също ги вълнуват. Черни активисти искат преименуването и разформироването на отбора и заменянето на звездите само от негри, отговорните фактори в управлението са скептично настроени към амбициите на ръгбистите и гледат с насмешка на грижите, които полага за отбора самият Мандела, смятайки, че пред ЮАР стоят за разрешаване много по-важни проблеми във финансовата и социалната сфери, отколкото амбицията на някакви ритнитопковци. Мъдрецът Нелсън Мандела е на друго мнение. Той знае, че финалът на Световната купа по ръгби ще се гледа от над 1 млрд. телевизионни зрители и това ще бъде не само реклама за режима му на толерантност и взаимна отговорност, но и средство за сплотяване на нацията.

Любопитно е, че във филма Истууд прокарва дискретно внушението, че за хората е по-важен расовият интегритет, ефективното лекуване на раните от разделението в миналото, преодоляването на предразсъдъците и пласирането на нужното за народа зрелище, СЛЕД КОЕТО идва ред и на реформите в обществената сфера.

Мандела се оказва революционер до влизането си в президентския дворец и еволюционист след това. Ще се окаже прав, особено на фона на ексцесиите и провалите на събрата му в Зимбабве - Робърт Мугабе. Той не променя нищо в президентската администрация, оставяйки на длъжност дори старите охранители на предшественика му Фредерик де Клерк. Защото знае, че те са профита, които при оказано доверие ще продължат да си вършат съвестно работата. Стимулира с личен пример своите министри и очаква от съветниците си нестандартни решения на сложните проблеми, които го връхлитат всеки ден. И тъй като търси съюзник за своята кауза, неочаквано, но логично го намира в лицето на капитана на националния отбор по ръгби Франсоа Пиено, който неусетно, но бързо изцежда от себе си предразсъдъците на апартейда, ставайки дори негово доверено лице в спортните среди.

Подпомогнат от камерата на стария съратник Том Щерн и от музиката на Кайл Истууд и Майкъл Стивънс, Клинт Истууд снима в Кейптаун, и умело проследява двете сюжетни линии около Мандела и Пиено, за да ги свърже ефектно и емоционално разтърсващо на финала, който удивително много ни напомня за лудия юли на 1994 г. у нас. Така опитният киномайстор лансира тезата си за успеха като колективно усилие и непоколебима вяра, която се достига, само когато екипът е единен и мотивиран. За да бъде пример за подражание на нацията и на нейния президент.

За успеха на постановката заслуга има и безпогрешният кастинг на Фиона Уиър. Без Морган Фриймън и Мат Деймън този филм нямаше да е същият и просто не би достигнал тази емоционална сила на въздействието си. Направлявани уверено и невидимо от големия Клинт, двамата дават най-доброто от себе си – Мат Деймън като амбициозният и твърд ръгби герой Пиено, и Морган Фриймън, създал с измамна въздушна лекота и непосредственост толкова обаятелния, но и правдив образ на Нелсън Мандела.

Изглеждайки финалните кадри на „Непобедим” си дадох сметка, че това е освен спортен и алегоричен филм. Клинт Истууд разказва колкото за проблемите на ЮАР (вкл. и при подготовката за домакинството на световното първенство по футбол 2010), толкова и на САЩ, тъй като в лицето на филмовия Мандела на Морган Фриймън всеки ще познае реалния Барак Обама, първия чернокож американски президент.

И си помислих и за още нещо забравено – за безпроблемното приемане на Обама като че ли има заслуга и Холивуд, и в частност Морган Фриймън. Точно преди 12 години Мими Ледър засне една не много качествена суперпродукция „Смъртоносен сблъсък”, в която Земята беше заплашена от падащ от космоса метеорит. В тази иначе вкисната кинобозица ролята на американския президент изигра именно Морган Фриймън. Тогава приехме избора на Ледър като екстравагантен, въпреки че кинорепутацията на Морган Фриймън е такава, че той с лекота може да изиграе и президент, и мафиот, и дори Бог.

Сега си давам сметка, че това е било просто подготовка за промяна на общественото мнение и за приемане на неизбежното – на чернокож американски президент. За разлика от филмовия бизнес, в реалния живот събитията протекоха в обратен ред – първо в ЮАР, после в САЩ. И е само въпрос на време появата на първия игрален филм, посветен на Обама...

________________
„Непобедим”, 2009, реж. Клинт Истууд, „Уорнър брос”, 133 мин.


Автор: Борислав Гърдев
15.05.2010 г. 15:29
Посетено: 1550
Етикети: Клинт Истууд
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/9964-nepobedimiyat-klint-istuud