Кинонаблюдател

"Злокобният остров" – изненадата на Мартин Скорсезе

Минути за кино

"Злокобният остров" – изненадата на Мартин Скорсезе


Пристъпих към гледането на „Злокобният остров (2010) на Мартин Скорсезе с противоречиви чувства. В моите очи той е сред класиците на американското кино с безспорни постижения през годините. Не мога да си кривя душата, че съм изпитвал възторг при гледането на „Алис не живее вече тук” (1974), „Шофьор на такси” (1976), „Разяреният бик” (1980), „Последното изкушение на Христос” (1988), „Нос страх” (1991), „Невинни години” (1993) или „От другата страна” (2006). Но същевременно помня и горчивите разочарования от прехвалени негови продукции, оказали се протяжни, суховати, илюстративни и бъбриви, които и досега не мога да осмисля защо са били лансирани като  постижения – „Ню Йорк, Ню Йорк” (1977), „Добри момчета” (1990), „Казино”(1995), „До краен предел” (1999)... Точно в тези негови постановки има несъответствие между заявената амбиция да се създаде стойностен филм и нивото на реализация, която не съответства на постановчик от ранга на Скорсезе.

Мартин Скорсезе дочака своя режисьорски „Оскар” за „От другата страна”. Той смени любимия си актьор – вдъхновение, като след „Казино” Робърт де Ниро предаде щафетата на Леонардо ди Каприо. За последните 8 години двамата реализираха четири съвместни проекта, след които на всеки сериозен критик е ясно какъв огромен потенциал на значим и всестранно развит актьор притежава ди Каприо.

„Злокобният остров” е екранизация на излезлия през 2003 г. бестселър на
Денис Лихейн (Dennis Lehane), авторът на „Реката на тайните” (Mystic River), по който роман през същата година Клинт Истууд създаде своя пореден шедьовър. Скорсезе е спечелен от разказаната в книгата история. С основание. Интригата е завладяваща и многопластова, атмосферата – смес от мистична готика и суров реализъм, свързан с четиридневния ураган, вилнеещ на острова, характерите са сложни, обременени от своето минало и търпящи неочаквано развитие. Това са все примамки, на които и режисьор като Мартин Скорсезе не може да устои. Отдавна не бях гледал негов филм, заснет така прецизно, вдъхновено, изпипан именно откъм неговата кинематографична страна.

Въвеждащият епизод ни удря като боксова круша, благодарение на сразяващата музика, подбрана от Роби Робъртсън, сюжетът веднага приковава вниманието ни, а постановчикът и брилянтният оператор Робърт Ричардсън си позволяват виртуозна игра с цветовете – особено при пасторалните сцени между Теди Даниелс и съпругата му Долорес – пронизително светли и празнични, контрастиращи на суровата мрачност от ретроспекциите в концлагера „Дахау”, където Даниелс преживява първото си падение, поддавайки се на инстинкта на насилието и безсмисленото избиване на лагерната охрана.

Мартин Скорсезе демонстрира блестящо монтажно-пластично мислене на финала, с покъртително разкритата семейна драма на Теди и Долорес, както и с проникновеното пласиране на новото битие на коравия щатски шериф, оказал се болен, сломен и изоставен човек, отчаяно търсещ опора и ориентир в живота си.

Сценаристката Лаета Калогридис обхваща най-важните акценти и идейно-смислови ядра от романа, акцентирайки на особената атмосфера през 1954 г. – разцветът на Студената война, на фобиите и страха от преследване, подслушване, атомни и водородни бомби, от първите сериозни попълзновения на телевизията, от ужасяващите спомени от концлагерите и зловещите експерименти в медицината.

В този аспект ми се струва, че психиатрията „Ашклиф” на зловещия остров в близост до Бостън е обобщено-метафоричен образ на болното американско общество от началото на 50-те години на миналия век, преследвано от психози и мании, страхуващо се от външни и вътрешни врагове, довели и до неговото шизофренно раздвоение, чието олицетворение е съдбата на шериф Теди Даниелс, духовен събрат на доктор Джекил и мистър Хайд.

Всъщност именно този образ е голямото постижение на Лихейн, на сценаристката Лаета Калогридис и на Леонардо ди Каприо, доказал за пореден път класата на своя талант и качественото си израстване от параноичен младеж в „Защо тъгува Гилбърт Грейп” (1993) на Ласе Хелстрьом до равностоен партньор-гигант на Скорсезе в четири поредни филма. Личи си, че двамата са се напасвали в „Бандите на Ню Йорк” (2002), градили са доверие в „Авиаторът” (2004), за да стигнат до хармонията и перфектното разбирателство в „От другата страна” (2006) и „Злокобният остров” (2010). Твърдя, че играта на ди Каприо е съвършена, че той изнася филма на плещите си, стимулирайки и партньорите си към върхови изяви. Това се отнася и за Марк Ръфало – Чък Оли, и за Мишел Уйлямс – Долорес, както и за Патриша Кларксън и Емили Мортимър, поели солидарно ролята на изчезналата и опасна психопатка Рейчъл Соландо.

В „Злокобният остров” Скорсезе привлича и две легенди на световното кино. Удоволствие е да гледаш академичния блясък, с който вае образът на д-р Коули Бен Кингсли, както и аристократичният скандинавски финес, с който любимият актьор на Белгман Макс фон Сюдов изгражда с едри мазки ролята на д-р Найринг, който не е стопроцентов злодей, както ни изглежда първоначално, а професионалист, безусловно убеден в правотата на своята дейност.

„Злокобният остров” започва като полицейски трилър, преминава през черния филм и психопатологичния екшън, за да завърши като разтърсваща човешка драма за болното съзнание на ветеран от Втората световна война, повярвал в конспирацията в психиатрията „Ашклиф”, а сам оказал се неин пациент, отчаяно търсещ опорна точка за живота си. Мартин Скорсезе е заснел „Злокобният остров” като поредно обяснение в любов към филмовата класика.

Посветените киномани ще открият реверансите му към  шедьоври като „Кабинетът на д-р Калигари” (1919) на Робърт Вине, внушенията във филма отвеждат към образци като „Полет над кукувиче гнездо” (1975) на Милош Форман, „Зеленият път” (1999) на Франк Дарабонт и „Широко затворени очи” (1999) на Стенли Кубрик, към големите достижения на черния филм и неговите майстори Били Уайлдър, Орсън Уелс, Джон Хюстън, Едуард Дмитрик...

Не крия, че бях нащрек при експонирането на развръзката и превръщането на криминалната драма в психологическа. Монтажистката Телма Скунмейкър сръчно се е справила със задачата си, но отново ме подразни обстоятелствената илюстративност, с която Скорсезе изяснява на своите сънародници перипетиите  и обратите във филма. Знам, че ако работеше в Европа, нямаше да има нужда от подобни обяснения, но и това е част от риска на професията, с която трябва да се съобразява постановчик от неговата класа.

„Злокобният остров” е завладяваща и силна творба, но не и евтина забава. Филмът изисква познания и зрителска съпричастност, и е радостно, че както в САЩ, така и у нас, се радва на радушен зрителски прием. С тази постановка Мартин Скорсезе затвърждава реномето си на голям киномайстор, който доказва, че има сетива  за щекотливите проблеми на нашето време, които вече стават определящи за неговото по-нататъшно творческо развитие.


________________________
 
„Злокобният остров”, 2010, реж. Мартин Скорсезе, 138 минути, разпространител „Парамаунт пикчърс”

Автор: Борислав Гърдев
15.03.2010 г. 22:30
Посетено: 6705
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/9531-zlokobniyat-ostrov-iznenadata-na-martin-skorseze