Кинонаблюдател
"Отнесени от вихъра" – 70 години по-късно
Минути за кино
„Отнесени от вихъра” – 70 години по-късно
Най-големият мит на американското кино, според Искра Божинова, навършва 70 години. Това е колкото невероятно, толкова и закономерно – големите и непреходните произведения на изкуството се възприемат от всяко поколение с интерес и внимание, като вечно актуални, предизвикват разнородни и противоречиви оценки и интерпретации, но запазват своя периметър на въздействие и раждат постоянно горещи привърженици, противници и... изследвачи.
Така е и с „Отнесени от вихъра”. Вярно е, че е признат за най-хубавия американски филм на всички времена през 1977 г., че е сред най-касовите – 76,7 млн. долара приход до 1983 г., че за него са изписани стотици статии и студии, но оценките му никога не са били еднозначни или само хвалебствени. Показателно е, че е така не само в САЩ, независимо от проникновената оценка на Леонард Молтин, смятащ, че „това, несъмнено, е един от най-великите примери на киноповествование, удържащо интереса в продължение на почти четири часа”, но и в бившия СССР. Там корифеят на сталинския соцреализъм Григорий Александров го нарича „реакционен, надминал всичко филм”, Валентина Колодяжная го смята за „най-интересното постижение в историческия жанр на американското кино през 30-те години на миналия век”, а популярният руски киновед Сергей Кудрявцев набляга на точния превод на филма, тъй като „Отнесени от вихъра” „говори за нещо друго – за безвъзвратно отминалото време на стария Юг и светът на богатата уредба на Атланта, процъфтяваща благодарение на робовладелството, за неминуемия ход на Историята, която се намесва в живота на страната и на отделните хора”.
У нас Тодор Андрейков изтъква изявата на Вивиан Лий за сметка на Кларк Гейбъл, Искра Божинова, освен скандалният гаф, че е бил оцветен през 80-те години на изминалото столетие (?!), лансира смешната теза, че това е „представителна масова култура”, докато Красимира Герчева се задоволява с банални и тривиални констатации за значението му.
Седем десетилетия са достатъчен срок за осмисляне и обективно оценяване на едно водещо произведение на филмовото изкуство, каквото безспорно е „Отнесени от вихъра”. Знаем, че този прочут филм е не само зрителски фаворит, но през 1939 г. печели в двубой с „Дилижансът” надпреварата за академичните награди, получавайки 9 „Оскара” – за филм, режисура, главна и второстепенна женска роля, за оператор, цвят, художник, монтаж и за постижение при драматургичното използване на цвета.
Необходимо е да отдадем дължимото на двама души, без които филмът просто нямаше да го има – на авторката на романа Маргарет Митчъл (Margaret Mitchell) и на продуцента Дейвид Селзник. Митчъл пише 10 години - от 1926 до 1936 г. роман, с който остава в американската литература като зрял и завършен творец, привърженик на реалистичната школа. Обвиненията, че идеализира робовладелския Юг и Ку-клукс-клан, днес изглеждат несъстоятелни, ако и да държим сметка за пристрастията на писателката към една отминала и носеща сладостно очарование епоха, за романтично-консервативния й ригоризъм при отразяването й, включващ и представата й за Ку-клукс-клан като спонтанно възникнала организация с цел основно охраната и опазването имота и честта на обеднелите фермери след Гражданската война.
На Дейвид Селзник дължим организацията и перфектната реализация на тази суперпродукция, траеща 238 минути, в която той е трябвало да смени дузина сценаристи, преди да получи удовлетворяващата го адаптация на Сидни Хауърд, четирима режисьори – при това най-добрите в момента – Джордж Кюкър, Виктор Флеминг, Хауард Хоукс и Сам Ууд.
В сцената на поражението в Атланта участват 2000 статисти – филмът избягва бутафорията, снима се на мястото на събитията, описани в романа, като така се засилва неговия автентизъм, и докато за ролята на Рет Бътлър изборът на Кларк Гейбъл е предопределен от народния вот и се разбира от самосебе си, то за този на Скарлет О`Хара се пробват 1400 кандидатки.
Кюкър започва работа с Катрин Хепбърн, но след като е сменен от Флеминг, се появява в последния миг Вивиан Лий, която триумфира с най-добрата си филмова изява и печели „Оскар”, от чието отличие е пренебрегнат незаслужено партньорът й Кларк Гейбъл.
Селзник е продуцент с размах и с меценатски нюх, притежава умение да работи с прецизно подбран екип и да поднася умели версии на нашумели и класически литературни произведения. Майсторските, но и спорни екранизации, се превръщат в негова запазена мярка, която той достойно защитава с „Ребека” (1940), „Случаят „Парадайн” (1947), „Ана Каренина” (1948) и „Третият човек” (1949).
За реализацията на „Отнесени от вихъра” (Gone With the Wind) са се изисквали не само безспорен естетически вкус и организаторски опит, но и упоритост, здрави нерви и добре направени разчети. С всичко това Селзник се справя блестящо и създава творба, която и днес се смята за квинтесенцията на „Произведено в Холивуд”!
Прието е всяко класическо произведение на изкуството да се разглежда в два аспекта – идейно–философски и естетически. Това донякъде опростява модела на критическата интерпретация, но е необходимост при цялостното разкриване посланията на творбата. В идейно-философски план филмът „Отнесени от вихъра” се придържа към внушенията на романа. Той съдържа и ценните достижения, и част от слабостите на опуса на Маргарет Митчъл. В интерес на истината са осъществени и някои ампутации в повествованието – липсват например подробности за семейния живот на Скарлет до брака й с капитан Бътлър, поради което може да приемем, че екранизацията не е буквално-илюстративна, а вярна на духа на романа, омекотявайки консервативно-носталгичната стихия на авторката за сметка на един по-обективен подход, акцентирайки и на социално-критичното преосмисляне на действителността в американския Юг след 1865 година.
Като постижение на киноизкуството „Отнесени от вихъра” е хармонична и хомогенно реализирана творба във всичките си компоненти – тя е приемлива адаптация на прочут роман, режисурата е уверена и стабилна спрямо звездния актьорски ансамбъл, а Виктор Флеминг е майстор и на умело поднесения сюжет и е пионер на адекватното драматургично боравене с цвета в „Магьосникът от Оз” (1939) и „Жана д`Арк” (1948), операторската работа на Ърнест Холър, сценографията на Уйлям Камерън Мензис, монтажът на Хол Кърн и Джеймс Нюкъм са на завидна висота и всичките са удостоени с „Оскар”!
Музиката на Макс Стайнър е напрегната и динамична, в унисон с изискванията на епохата, гравитираща към симфонизма, докато актьорската игра е образцова и с блестящи постижения, като ми е много трудно да фаворизирам някого – за мен са еднакво значими и въздействени интерпретациите и на Джейн Даруел – госпожа Мери Уедър, и на Евелин Кейс – Суелън О`Хара, и на Хари Дейвънпорт – д–р Мийд, и на Бътерфлай Маккуин – Приси, и на Она Мунсон – проститутката Бел Уотлинг, и на Рей Брук – Чарлс Хамилтън, както и на Барбара О`Нийл и Томас Митчъл, създали неповторимо колоритните образи на Елен и Джералд О`Хара и Хати Макданиел, изваяла непосредствено вярната и самоотвержена Мами, оказала се първата чернокожа актриса, спечелила „Оскар” за поддържаща женска роля! Естествено на върха на пирамидата ще са изтънчените аристократи Лесли Хауард – Ашли Уилкс и Оливия де Хавиланд – Мелани Хамилтън, но до тях като равнопоставени застават знаково-легендарните превъплъщения на Кларк Гейбъл - Рет Бътлър и Вивиан Лий – Скарлет, като смятам, че играта им е равностойно-конгениална.
Десетилетията, изминали от премиерата на 15 декември 1939 г. – на живо пред 1 млн. зрители в Атланта!, дават отговора и за несекващата популярност на този култов филм. Оказва се, че той се гледа с интерес в целия свят и че не остарява.
„Отнесени от вихъра” е дълбоко изконно американско филмово явление, отразило едно от най-важните и драматични събития в историята на САЩ – Гражданската война, но проблемите и посланията му са универсални, засягайки всички ни и във всяка епоха. Те са важни и любопитни особено за нас, българите, в настоящия исторически контекст – не само с образа на Скарлет, който по темперамент, начин на мислене и поведение е съвременен, а това се отнася и за авантюриста Рет Бътлър, но и с претворяването на живота на една от най-великите нации в епоха на съдбовни катаклизми, социални и расови напрежения, обедняване и обществено преустройство, при което не се унива, не се губи надежда, не се хленчи, а се води борба с живота с типичния американо-ирландски оптимизъм и непримиримост.
Такава е Скарлет О'Хара. Затова тя е толкова витална, привлекателна и земна – разбрала, че освен защитата на Тара, рода, честта и достойнството си, има и още нещо много важно в нейния живот – любовта на любимия мъж, за която тя, въпреки допуснатите от гордост и егоизъм грешки, е готова да воюва до последен дъх. Ето защо аз я смятам за подранила и неосъществила се напълно родоначалничка на феминизма.
Благодарение и на огромния успех на „Отнесени от вихъра” става възможно създаването както на други амбициозни саги, посветени на същата епоха - ”Северът и югът” (1982) на Дж. Джеймс, така и на дързък опит – при това не съвсем успешен – за дописване на епопеята, дело на Александра Рипли – „Скарлет” (1992), екранизирана две години по-късно от Джон Ерман с Джоан Уоли и Тимоти Далтън в главните роли на Скарлет и Рет Бътлър.
Размишлявайки за значението и въздействието на „Отнесени от вихъра”, не бива да се забравя, че именно той стимулира създаването на епоси в тоталитарните държави, където предвидливо е забранен – „Суворов”, 1941, на Всеволод Пудовкин в сталинска Русия, „Ом Крюгер”, 1941, на Ханс Щайнхоф в нацистка Германия и „Желязната корона”, 1941, на Алесандро Блазети във фашистка Италия. Господарите в тези, а и в източноевропейските и азиатски държави след 1945 и до 1989 г., отлично знаят силата на внушението му и се мъчат да го елиминират чрез абсурдни доводи за възвеличаване на американската плутокрация, расизъм и робовладелски идеализъм, много добре оценявайки професионалните му достойнства и качества.
От него са се възхищавали и Гьобелс (след гледането му само процежда: ”Ето така се правят филми, а не както у нас!”, на което анонимен глас в тъмната зала прошепва : „Дайте ни условията и свободата и ще направим нещо подобно!” И всъщност от този невероятен „диалог” се ражда идеята за снимането на „Ом Крюгер”, уязвил английския колониализъм в Южна Африка с революционна страст, характерна за ранния Пудовкин от времето на „Потомъкът на Чингиз хан”, 1928, и на напористия Айзенщайн и неговият шедьовър “Броненосецът „Потьомкин”, 1925), и Сталин, но това не им е пречело да го забраняват и преследват като реакционен.
И у нас се борихме срещу „идеологическата му диверсия” – до началото на перестройката, когато отново излезе във великолепен превод на Надя Баева романът на Маргарет Митчъл, а в кино „Одеон” – тогава „Дружба”, в София от 1 февруари 1986 г. се извиха огромни опашки от търпеливо чакащи зрители, дошли от 6 часа сутринта за билети.
И аз бях сред щастливците и помня как възторжено се възприе творбата в претъпканата зала на филмотечното кино, независимо от лошото и издраскано копие с чешки субтитри и как през лятото на същата година ситуацията се повтори във видеоклубовете на страната.
Наскоро отново гледах „Отнесени от вихъра”. Чудото функционираше безотказно. Удоволствието бе същото. Така възприех филма аз, а вярвам, че същите емоции преследват и много други зрители в страната ни. Просто защото имат щастието свободно да гледат „Отнесени от вихъра” – това обяснява всичко...
Автор:
Борислав Гърдев
Публикация:
21.12.2009 г. 22:40
Посетено:
6671
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/9125-otneseni-ot-vihara-70-godini-po-kasno