Кинонаблюдател
85 години "Алчност"
Минути за кино
На 4 декември се навършват 85 години от премиерата в Ню Йорк на шедьовъра на Ерих фон Щрохайм „Алчност”. Всъщност за редовия киноман Щрохайм си остава основно създателят на „Алчност”, екранизация на романа на Франк Норис и гостуващата звезда в такива възторжено приети заглавия като „Великата илюзия” (1937) на Жан Рьоноар, „Пет гроба по пътя за Кайро” (1942) и „Булевард Залез” (1950) на Били Уайлдър или „Наполеон” (1955) на Саша Гитри... А именно с „Алчност” започват и проблемите му с продуцентите, след като вече е станал звезда в бранша с ”Глупави съпруги” (1922), за чиято реализация са похарчени за първи път в световната киноистория 1 млн. долара, траещ близо 2 часа и 20 минути и в който изпълнява убедително и с апломб ролята на мошеника граф Владислав Сергеевич Карамзин.
Заедно със сценаристката Джун Матис Щрохайм се заема да адаптира за екран обширния роман на Франк Норис от 1899 г., който с натуралистична мощ, напомняща Балзак и Зола, създава типична американска трагедия, разглеждаща сложната и драматична съдба на тримата главни герои Джон Мактийг, Трина и Маркус, обвързани помежду си не само в комплицирани междуличностни, но и в направо съдбоносни взаимоотношения, вариращи от оптимизма и гоненето на американската мечта в младите им години – добиването на злато и зъболекарската практика на Джон или спечелените от Трина 5000 долара от лотарията до омразата, озверяването и гибелта на всеки един от тях по особено мъчителен начин – Трина, удушена от съпруга си Джон, а Джон и Маркус, хванати в капана на оковата и очакващи примирени смъртта си под жарките слънчеви лъчи в Долината на смъртта.
Щрохайм едновременно се придържа към реализма и натурализма в романа, снимайки, заедно с операторите Уйлям Даниел и Бен Рейнолдс и сценографа Седриг Гибънс изцяло в естествен декор, откривайки с хиперреалистична страст улиците, къщите и местата, които Норис е описал в своя роман (в Сан Франциско, Оукланд и Сиера Невада), но и в стремежа си да създаде екранна литература стига до свърхподробно експониране на литературния текст, разпростирайки го на чудовищните 8 часа екранно време и оскъпявайки продукцията до половин милион долара, като към натурализма на писателския натюрел добавя типичните си сатирични зарисовки спрямо главните герои, развенчавайки добродетелите на средната класа на САЩ.
И става така, че постиженията му в работата с камерата и особено с актьорите - Засу Питс – Трина, Джибсън Гауланд – Джон Мектийг, Джон Хършолд – Маркус, Силвия Аштън и Честър Конклин - мама и татко Сийпе, създали изключителни по своята достоверност образи в съответствие с творческия замисъл на постановчика, просто се сгромолясват в конфликта с шефовете на MGM Ървин Талберг и Луис Майер.
Логично е при преследването на финансов и творчески успех и двамата да настояват непреклонно за драстични съкращения. Така те притъпяват критично–изобличителния и сатиричен патос на филма, а в същото време го свеждат и до поносими граници на времетраене. Лично аз не мога да си представя социално-битова драма, траеща 8 часа. Дори и версията на Рик Шмилдин от 4 часа от 1999 г. ми идва в повече, та затова смятам, че във варианта от 111 минути, наложен от продуцентите, творбата като че ли добива своя адекватен завършен вид. За мен той в никакъв случай не е резюме на замисъла на Ерих фон Щрохайм и днес вече е възможно и шедьовър като „Алчност” да се гледа в съкратена и възстановена 4-часова версия в DVD изданията.
Разбирам, че след този тежък творчески конфликт Щрохайм търпи режисьорски крах, но практиката от последните години ме е научила, че колкото и пълни, възстановени и режисьорски варианти на определени класически заглавия да гледам – „Допир до злото” (1958) на Орсън Уелс, „Пришълецът” (1979) и „По острието на бръснача” (1982) на Ридли Скот, „Танцуващият с вълци (1990) на Кевин Костнър или „Александър” (2004) на Оливър Стоун, оставам с убеждението, че в повечето случаи продуцентите са били в правото си да хванат ножиците. Изключението – „Апокалипсис сега: Преоткриването” (1979-2001) на Франсис Копола само потвърждава правилото.
Знае се, че стандартът за суперпродукция от 3 часа въвежда Грифит през 1915 г. с „Раждането на една нация”. Продуцентите в бъдеще стриктно се придържат към този времеви рубеж, преодоляван по-късно и то само спорадично – със „Спартак” (1960) на Станли Кубрик, „Клеопатра” (1963) на Джоузеф Манкиевич или „1900” (1976) на Бернардо Бертолучи. Самата зрителска нагласа е такава, че една суперпродукция може да задържи вниманието 5 часа, но битово-социална драма, пък била тя и шедьовър, няма кой да гледа в продължение на 8 часа. Това Щрохайм не го разбира, Талбърг и Майер също не отстъпват и в резултат от техния конфликт остава 111-минутния редуциран шедьовър, познат основно на всеки кинолюбител по света.
Признавам си, че го гледах с напрежение и възторг, оценявайки новаторските търсения на режисьора в посока реалистично-изобличителното и сатирично-заостреното разкриване бита, манталитета и деградацията на мълчаливото мнозинство на Америка, давайки си сметка, че като всяко магистрално произведение на изкуството, и „Алчност” е изпреварило своето време. Достиженията му са смело продължени от такива популярни и етапни заглавия като „Съкровището на Сиера Мадре” (1948) на Джон Хюстън, „Златото на Маккена” (1968) на Джей Ли Томпсън, „Рейнман” (1988) на Бари Левинсън и „Беднякът-милионер” (2008) на Дани Бойл.
85 години след премиерата си филмът на Щрохайм все така въздейства и привлича, а това е доказателство за неговата виталност и завидно творческо дълголетие.
Автор:
Борислав Гърдев
Публикация:
04.12.2009 г. 14:24
Посетено:
1649
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/9024-85-godini-alchnost