Кинонаблюдател

За "Бен Хур": 50 години по-късно

Време за кино

За "Бен Хур": 50 години по-късно


Около този филм за половин век са натрупани достатъчно претенциозни и неадекватни оценки. Наслоена е представата за посредствена, скучна и скъпоструваща продукция, заснета под ръководството на Уйлям Уайлър по не особено сполучливия роман на Ху Уолас, получила при това рекорден брой – 11 „Оскара” за 1959 г., нокаутирайки безапелационно „Някои го предпочитат горещо” на Били Уайлдър и „На брега” на Стенли Креймър.

По мое мнение като степен на професионална реализация филмът е сред най-репрезентативните представители на историческата суперпродукция. Нещо повече – допускам, че сегашното му актуализиране ще спомогне и за еманципацията на най-добрите образци от жанра – „Спартак” на Стенли Кубрик, „Сид” на Антъни Ман и „Клеопатра” на Джоузеф Манкевич.

Маркирам набързо пикантните факти, отнасящи се до явлението „Бен Хур” – за реализацията му „Метро Голдуин Майер” влага за едногодишното му снимане 15 млн. долара, от които един милион за режисьора, а е използвана 65 мм цветна  лента от 381 000 метра, с която е можело да се обхване цялото земно кълбо, Бърт Ланкастър умишлено отказва главната роля,
Гор Видал далеч преди заснемането на „Калигула” не се съгласява името му да се отбележи като сценарист, оттук тръгва в голямото кино като масовчик Джулиано Джема, Серджо Леоне осъществява най-добрата си асистентска работа и независимо от всичко „Бен Хур” е на трето място по касов успех за 50-те години с 496 роли, 15 000 статисти, 40 000 тона пясък и 8 хектара декори...

Много по-важно е да погледнем безпристрастно на самото произведение, да открием, че независимо от дължината си – 212 минути! – „Бен Хур” не е дразнещо протяжен или еднообразен, че като цяло запазва духа и качествата на романа на ген. Лу Уолас от 1899 г., превръщайки го в литературно явление и правейки му необикновена реклама.

В основата си филмът има стабилен, увлекателен и атрактивен сюжет – сценарист Карл Тунберг, заменен и допълнен от Гор Видал, в който откриваме три основни дяла, образуващи своеобразна плутовска трилогия – 1 част – предложението на Масала Бен Хур да стане колаборационист и хвърлянето на юдата в кариерите, придружено със затварянето на неговата майка  и сестра му, 2 част – бунтът на галерата, спасяването на консула Ариус и римското приключение на Бен Хур, и 3 част – отмъщението на Бен Хур при надбягването с квадригите и откриване пътя за спасението му чрез съприкосновение с подвига на Исус Христос. Съзнателно не акцентирам на историческата достоверност, но твърдя, че филмът достоверно пресъздава епохата на Тиберий, отразявайки правдиво и патетично парадоксите на онова славно и жестоко време.

Режисурата на Уайлър е на висота, като и в този зрелищен хит той набляга на човешките съдби, на човешката нравствена мяра, чрез която се измерват и усвояват историческите колизии. Особен успех за него са актьорските превъплъщения.

Чалтън Хестън извайва монументално ярко и пластично-експресивно образа на Бен Хур. Натрапва се топлотата и непосредствеността в неговото излъчване, спомогнали както за световния успех на филма, така и за бъдещите му ангажименти в историческия жанр – „Сид” (1961), „55 дни в Пекин” (1963), „Най-великата история, разказвана някога” (1965), „Хамлет” (1996).

Темпераментно и убедително е присъствието на Стивън Бойд – Месала. Впечатляващ в патрицианското си великолепие е Джак Хоукинс като Ариус и дори Хея Харарит – Естер, подчертано еднопланова и мелодраматична като любимата на Бен Хур, успява да се измъкне от неговата сянка, благодарение на изключителния  емоционален плам, доминиращ в творческата й природа.

Майсторски изпипана е операторската работа на Робърт Съртийс, съумял да предаде неповторим пластичен еквивалент както на суровата красота на юдейската пустиня, така и на внушителните масовки в Рим и Йерусалим – надбягването с колесниците е абсолютен шедьовър!, като не забравяме пълноценното разкриване на човешките чувства.

Издържан и функционално въздействен е и монтажът на Ралф Уинтърс и Джон Дънинг, въпреки че към финала на филма - в епизода „Долината на прокажените” наистина има излишни дължини.

Музиката на Миклош Рожа – патетична и приповдигната, носи белезите на илюстративния подход, характерен за 50-те години.

Аз лично без колебание бих присъдил „Оскар” за главна мъжка роля на Чарлтън Хестън. Считам, че операторът също си заслужава отличието, без да пренебрегваме заслугите на каскадьорската група, осъществила надбягването с квадригите.

А що се отнася до „Оскар”-а за режисура, смятам, че трябва да се оцени смелостта на Уайлър за реализацията на една толкова тежка, отговорна, трудоемка и необичайна за него постановъчна задача.

Наградата за най-добър филм на годината също си тежи на мястото, тъй като днес гангстерската комедия на Били Уайлдър се възприема преди всичко като пародия на един толкова популярен жанр, докато антивоенният патос и пацифисткият ригоризъм на Стенли Креймър избледняват с отстраняването на ядрената опасност, при което остават универсалните проблеми, вълнуващи човечеството и намерили увлекателна и завладяваща интерпретация в „Бен Хур”.

Филмът привлича не само с пищност и зрелищна сугестия. Той увлича и със своята философско-концептуална значимост. Неговата иконоборческа, антиримска и антиколониална енергия го сближава със „Спартак” на Кубрик. Но той е ценен и с нещо друго. Животът на Бен Хур безспорно прилича на одисея, експонираща метафорично метежно-адаптивния юдейски дух в борбата му за оцеляване и намиране на нова вяра. Не случайно се набляга на етническата принадлежност на най-богатия човек в Йерусалим. Той е юда, но е продукт и на една смесена, взаимнообвързана, синкретична среда, в която се преплитат и претопяват арабското, еврейското и римското начало. Не случайно след спасяване живота на Ариус, старият консул го осиновява, а за доверието му правят концесии Месала, Пилат и арабският владетел.

Бен Хур е най-изтъкнатият представител на един богопосочен народ, той е роден в обетована и богоизбрана страна, но е продукт на три култури. Затова закономерно се разкъсва между три цивилизации и три типа мислене и управление, и едва след срещането на Естер и Балтазар и след разпъването на Христос на Голгота, той успява да замени омразата към поробителя с любов към човека, чрез водата и словото на Спасителя – Клод Хийтър, представен на екрана дискретно и нетрадиционно - в гръб и общ план – като символ на една нова цивилизация, намирайки своето място и цел в живота.

Неофитът открива нова вяра и ценностна система, друга етика и перспектива, чрез които вече може не само умело да противодейства на завоевателя, но и да подронва авторитета му, разрушавайки методично и целенасочено паянтовите основи на неговата аморална и насилническа власт.

Тази вечно актуална концепция е защитена емоционално-приповдигнато, но не и тезисно и натрапчиво и в този смисъл гледането на „Бен Хур” – многократно след световната му премиера на 18 ноември 1959 г. – е празник за всеки киноман, обичащ и ценящ класическите постижения на седмото изкуство.

Автор: Борислав Гърдев
17.11.2009 г. 22:52
Посетено: 2538
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/8895-za-ben-hur-50-godini-po-kasno