Кинонаблюдател

Бавният залез на Тарантино – 2

Минути за кино

Бавният залез на Тарантино – 2


През 2005 г. рецензирах за Електронно списание LiterNet (бр. 9, 1 септември 2005) сборника с текстове на  Куентин Тарантино „Аз обичам насилието в киното”. Статията ми носеше  помпозно-адмиративното заглавие  „Прозренията на Тарантино”. Там покрай хвалбите относно мъдростите на новото чудо на седмото изкуство, стигах на финала и до шумно подготвяния проект „Безславни копелета”, призовавайки да очакваме с нетърпение тази епопея за Втората световна война.

През 2007 г. ентусиазмът, с който посрещах всеки филм на Тарантино се поизпари, след гледането на „Разходка смърт”, вследствие на което се роди следващият ми горчиво-критичен анализ „Бавният залез на Тарантино” (Cult.bg от 7 август 2007 г.).

Сега, проследявайки с голям зор „Гадни копелета”, мога съвсем уверено да заявя – от някогашното лошо дете на Холивуд, влетяло с бесен шут през парадния вход на филмовата Мека с огромната амбиция да обнови киното, превръщайки го в магия и застилайки го както с цветен килим от безброй цитати от гениални и второстепенни филми, така и с поредица хрумки, плод на богатото му креативно съзнание, които ме караха да вия от удоволствие в салона, гледайки в захлас „Криминале”, „Джаки Браун” и „Убий Бил”, не е останало почти нищо.

Подчинявайки се на законите на грубия комерс, Тарантино измени на своята същност, загуби иновативната си мощ, творческият му ентусиазъм спихна, вследствие на което се роди скечът-недоразумение „Разходка смърт”, а сега и „Гадни копелета”. А този негов епос очаквах с изключителен интерес! И може би и затова разочарованието ми е толкова голямо и мога да го сравня само с тъжния поглед, с който изгледах нашумелия му общ проект с Робърт Родригес отпреди две години, претенциозно наречен „Мелницата”.

Съвсем логично, причината за провала на Тарантино виждам най-вече в неговия неубедителен и фриволен сценарий, който, ако и да е римейк на филма от 1978 г. на Енцо Кастелари, произволно, грубо и цинично тълкува историческите факти, използвайки перверзното си  въображение за създаване на смехотворно-фантасмагорично зрелище, което дори не предизвиква нужните емоции, тъй като брутално изкривява историческата правда. (Сякаш Куентин Тарантино прекалено много е харесал „Ас на асовете” (1982) на Жерар Ури, но е пренебрегнал уроците на Стивън Спилбърг от „Похитители на изчезналия кивот” (1981), който минава на пръсти покрай известните събития от тогавашната епоха, но и не прекалява със закачките дори с образа на Хитлер!)

Ще кажете – „Заяжда се на дребно, това е все пак блокбастър за забавление, каква ти тук киноправда?”, но все пак...

В „Гадни копелета” имам чувството, че още на драматургично ниво Тарантино като че ли е работил върху два филма, които механично е обединил. Единият е за подвизите на момчетата на серж. Алдо Рай – Брад Пит - седемте диви евреи, пратени във френския тил, за да избиват безмилостно и скалпират колкото се може повече нацисти. И вторият – акцията на дейците на френската съпротива, начело със собственичката на парижки киносалон Шошана Драйфус – Мелани Лоран, чрез която в навечерието на десанта в Нормандия на 6 юни 1944 г. са взривени и убити на галапремиерата на пропагандния филм „Гордостта на нацията” всички възлови фигури на Третия райх – Хитлер, Гьоринг, Гьобелс и Борман, вследствие на което войната приключва една година предсрочно...

Подобен абсурд аз не мога да приема и като зрелище – това не е операция „Валкирия”,
за която знаем със сигурност, че започва на 20 юли 1944 г. и която е пресъздадена така увлекателно и скрупольозно от Брайън Сингър през 2008 г. с великолепния Том Круз като полковник фон Щауфенберг.

Парижката „драма”, предшестваща „Операция „Овърлорд”, е измислица, фантазия, гротеска, пресъздадена с учудваща кърваво-зрелищна ефективност. Прави впечатление, че войниците на Алдо Рай действат като гангстери и диви индианци – те не само убиват с ножове и бухалки, но и скалпират, непризнавайки никакви международни конвенции спрямо офицерите и слагайки знак за равенство между Вермахт и управляващата Националсоциалистическа партия.

Така Куентин Тарантино принизява и обезсмисля мисията на Алдо Рай, защото неговите главорези по нищо не се различават, а са дори и по-жестоки от немските си противници, като същевременно преиначава и другия добре известен факт, че за разлика от руската Червена армия, просмукана от метастазите на сталинизма чрез апарата на политкомисарския състав, немският Вермахт се оказва по-имунизиран откъм нацистки и SS-попълзновения, след като ражда в редиците си герои като Щауфенберг, дръзнали да убият самия Хитлер!

Връщайки се към сценария ще допълня и това, че след впечатляващата експозиция с бягството на Шошана от бащината й ферма следва протяжно и нефункционално изложение, което едва се изтрайва, докато започне „Операция „Кино”.

Да, Тарантино и тук продължава да действа в разработените бразди на киноромана, маркирайки пределно иронично всяка глава от прословутото си повествование, тръгвайки от „Имало едно време в окупирана Франция” (?), но за разлика от „Убий Бил”, чиито 4 часа изобщо не усетих, в „Гадни копелета” и действията на момчетата на лейтенант Рай, и безкрайните словесни порои на немските офицери, наобиколили филмовата примадона Бриджет фон Хамерсмарк – Даян Крюгер в бара, наливащи се с първокласно американско уиски (!), ми дойдоха в повече.

Затова с интерес очаквах кулминацията на филма, която наистина се оказа ефектна и зашеметяваща, отдаваща почит на класици на седмото изкуство като Макс Линдер, Георг-Вилхелм Паст и дори Емил Янингс, но за сметка на това разочароваща с пълното игнориране на историческата истина.

При убийството на коменданта или полицейския началник на Париж щях да приема хитроумната забежка на американския постановчик, но да взривиш Хитлер и Гьобелс – атрактивно, но и фалшиво, като в долнокачествен киноопус - това просто няма как да проработи. Почувствах се измамен и предаден от своя любим режисьор.

И досущ като негов верен фен, мога да заявя: „Възможно най-нетарантиновския филм на Тарантино. Дори не съм раздвоен, защото любимият режисьор предаде очакванията ми. Можеше да бъде всичко друго, но не и това, което гледах. Поне сценарият да не беше негов, щях да проявя някакво съчувствие. Какво е това, Куентин Тарантино?”

И аз се питам какво е създал Тарантино – военно-приключенско зрелище, нескопосна пропаганда, нов, извратено-шаржиран поглед към Втората световна война, поднесен адекватно от камерата на вълшебника Робърт Ричардсън, художника Дейвид Уоско и музикалния супервайзер Мери Рамос, или просто поредният гаф, който не може да бъде спасен дори от актьорите, които е подбрал и които поне в другите му продукции са на висота. Това се отнасяше за „Криминале” или „Убий Бил”, но не и за „Гадни копелета”.

Парадоксът е, че немско-френският състав, ако и покриващ вторият план, се представя на висота – Даян Крюгер – Бриджит фон Хамерсмарк, Даниел Брюл – Фредерик Цьолер и дори Мартин Вутке и Силвестър Грот, измъчващи се под фалшивите маски на Хитлер и Гьобелс, без да пренебрегваме Мелани Лоран, създала свеж и въздействен образ на Шошана Драйфус, в сравнение с който серж. Дони Доновиц на Илай Рот и особено лейтенант Алдо Рай на Брат Пит са направо гротесково-безпомощни, инкасиращи най-безличната им актьорска изява от години насам. Неочаквано адекватен и точен е изборът на комика Майк Майерс за ролята на ген. Ед Фенеч и на ветерана Род Тейлър, изненадъл ни в осанката на премиера Уинстън Чърчил.

Тези свежи петна не могат да прикрият общото впечатление, натрапващо се в съзнанието ни след изтичането на 148-те минути екранно време, а то е за скъпо струващ и категоричен провал на Тарантино.

Може би и затова след края на „Гадни копелета” бях обзет от пироманското желание да подпаля киноекрана, досущ като смелите дейци на антинацистката съпротива в парижкия киносалон. После разбрах, че платното не бива да гори. Защото виновникът за това ми разочарование се излежава блажено в скъпата си къща в Холивуд и се забавлява от сърце на зрителските реакции...

Страхувам се, че този път щастието може и ще подмине Куентин Тарантино, въпреки спечелените 38 милиона долара от първия уикенд. Тъй като му е нужно приземяване, сътресение и катарзис.

Перифразирайки Спилбърг, той трябва да изтърпи на гърба си ножовете на критическото недоволство, за да продължи напред и най-сетне да се завърне към корените и свежите си находки, с които  ни спечели безапелационно преди 15 години с „Криминале”.


_____________________
„Гадни копелета”, 2009, сц. и реж. Куентин Тарантино, 148 мин., разпространител „Юнивърсъл”

Автор: Борислав Гърдев
31.08.2009 г. 16:52
Посетено: 1599
Етикети: Тарантино
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/8376-bavniyat-zalez-na-tarantino-2