Кинонаблюдател
Отиде си и Петър Слабаков
Мястото му остава завинаги празно, тъй като такива като него се оказват незаменими... Дори у нас
Петър Слабаков в ролята на Шибил, ”Шибил” (1968)
На 17 май 2009 г. почина Петър Слабаков. Беше на 86 години.
Любимецът ни от Лясковец достига тази патриаршеска възраст след бурен и нелек живот. В него влиза икономическото му образование във Варна, работата му в театрите във Варна, Бургас, Пловдив, Перник, Ловеч, София, участието му в представителни постановки от “Живият труп” (1957) и “Светът е малък” (1959) до “Одисей пътува за Итака” (1986) и “Балкански шпионин” (1990), няколкото му брака и развода, известните му родственици (синът му Андрей).
Младите го помнят от първите свободни митинги след 10 ноември 1989 г. и като политик-хъш в Седмото Велико и 37-то ОНС, знаят, че неколкократно е изключван от БКП и тъй като напоследък рядко гледат нови филми с негово участие, го разпознават в тв му интервюта – особено запомнящо бе в рубриката „Двойките” по „Всяка неделя” през 2005 г., заедно със сина му Андрей, и репортажи от убежището му в севлиевското село Бериево.
По-възрастните имат далеч по-пълна и цялостна представа за големия актьор Петър Слабаков, обогатил с щедрия си талант родното кино, телевизия и театър през последните 50 години. Той участва в знакови тв постановки (”Криворазбраната цивилизация”, 1969, ”Билет за завръщане”, 1976), а е оставил отпечатъка си и в поредица тв филми и сериали - “На всеки километър” (1969), “Последна проверка” (1973), ”Завръщане от Рим” (1977), “По следите на капитан Грант” (1985), “Неизчезващите” (1988), ”Голгота” (1993), “След края на света” (1998), ”Вълците” (1999-2002)…
Слабаков разкрива най-пълноценно качествата си на големия екран, където приносът му е безспорен и трудно оценим. Всяка една от десетките му роли е стоплена от характерното му първично витално излъчване. Във всяка претворява вариация на устойчивата и силна личност, бореща се за свободата на избора си - в любовта и като житейска позиция. Дори типичното лясковско звучене, което Слабаков налага с непукистка небрежност на екрана, се оказва допълнителен качествен знак за правдивостта на изградените от него образи.
Публиката неизменно го харесва и аплодира. Особено във върховите му изяви в “Дом на две улици” (1960), ”Тютюн” (1962), ”Пленено ято” (1962), ”Смърт няма” (1963), ”Горещо пладне” (1965), ”Понеделник сутрин” (1966), ”Цар и генерал” (1966), ”Най-дългата нощ” (1967), ”Шибил” (1968), ”Танго” (1969), „Деца играят вън” (1973), „Най-добрият човек, когото познавам” (1973), ”Сладко и горчиво” (1975), ”Звезди в косите, сълзи в очите” (1977), ”Покрив” (1978), ”Черешова градина” (1979), ”Златната река” (1983), ”Карнавалът” (1990), ”Аз, Графинята” (1990), „Голгота” (1993), „Разследване” (2006).
Заедно с Иван Братанов, Слабаков най-убедително представя на екрана същността на българския национален характер и то в продължение на повече от 5 десетилетия. Независимо от превратностите, които го съпътстват, смятам, че той преживя пълноценен и богат на предизвикателни приключения живот. Освен Стефан Данаилов, той беше най-сниманият наш актьор, като работата му продължи системно и след 1989 г. в наши и чужди продукции.
Вярно, напоследък бе търсен като интересен типаж за майсторско изграждане на поддържаща роля (”След края на света”, 1998), като символ на фамилна съпричастност (сътрудничеството му с Андрей Слабаков във “Вълците”, “Краят на 20 век”, 2000, „Баща ми”, 2003, „Хиндемит”, 2008) или от уважение към миналите му заслуги (”Разследване”, 2006), но това съвсем не означава, че Петър Слабаков не е работил с нужната отговорност и всеотдайност. Тъкмо напротив!
Преди шест години в своя статия предположих, че с реанимирането на родното ни кино, за него ще се появят нови и интересни роли. Предсказанието ми се сбъдна наполовина. Снимки действително имаше, но ГОЛЯМАТА, възловата изява, с която да направи впечатление и на днешната публика, така и не се появи.
Заслугите му обаче бяха оценени подобаващо. Той беше удостоен с ордените „Червено знаме на труда” (1974) и „Народна република България”, първа степен (1983), СБФД го награди със „Златна камера” за мъжка роля през 1983 г., родният му град го направи свой почетен жител за 80-годишнината му през 2003 г., а театралната гилдия го накичи с „Аскеер” за цялостно творчество през 2004 г.
... Почина един от най-добрите и обичаните ни актьори, който освен ярък талант бе и достоен гражданин на България. Мястото му остава завинаги празно, тъй като такива като него се оказват незаменими.
Дори у нас.
На 17 май 2009 г. почина Петър Слабаков. Беше на 86 години.
Любимецът ни от Лясковец достига тази патриаршеска възраст след бурен и нелек живот. В него влиза икономическото му образование във Варна, работата му в театрите във Варна, Бургас, Пловдив, Перник, Ловеч, София, участието му в представителни постановки от “Живият труп” (1957) и “Светът е малък” (1959) до “Одисей пътува за Итака” (1986) и “Балкански шпионин” (1990), няколкото му брака и развода, известните му родственици (синът му Андрей).
Младите го помнят от първите свободни митинги след 10 ноември 1989 г. и като политик-хъш в Седмото Велико и 37-то ОНС, знаят, че неколкократно е изключван от БКП и тъй като напоследък рядко гледат нови филми с негово участие, го разпознават в тв му интервюта – особено запомнящо бе в рубриката „Двойките” по „Всяка неделя” през 2005 г., заедно със сина му Андрей, и репортажи от убежището му в севлиевското село Бериево.
По-възрастните имат далеч по-пълна и цялостна представа за големия актьор Петър Слабаков, обогатил с щедрия си талант родното кино, телевизия и театър през последните 50 години. Той участва в знакови тв постановки (”Криворазбраната цивилизация”, 1969, ”Билет за завръщане”, 1976), а е оставил отпечатъка си и в поредица тв филми и сериали - “На всеки километър” (1969), “Последна проверка” (1973), ”Завръщане от Рим” (1977), “По следите на капитан Грант” (1985), “Неизчезващите” (1988), ”Голгота” (1993), “След края на света” (1998), ”Вълците” (1999-2002)…
Слабаков разкрива най-пълноценно качествата си на големия екран, където приносът му е безспорен и трудно оценим. Всяка една от десетките му роли е стоплена от характерното му първично витално излъчване. Във всяка претворява вариация на устойчивата и силна личност, бореща се за свободата на избора си - в любовта и като житейска позиция. Дори типичното лясковско звучене, което Слабаков налага с непукистка небрежност на екрана, се оказва допълнителен качествен знак за правдивостта на изградените от него образи.
Публиката неизменно го харесва и аплодира. Особено във върховите му изяви в “Дом на две улици” (1960), ”Тютюн” (1962), ”Пленено ято” (1962), ”Смърт няма” (1963), ”Горещо пладне” (1965), ”Понеделник сутрин” (1966), ”Цар и генерал” (1966), ”Най-дългата нощ” (1967), ”Шибил” (1968), ”Танго” (1969), „Деца играят вън” (1973), „Най-добрият човек, когото познавам” (1973), ”Сладко и горчиво” (1975), ”Звезди в косите, сълзи в очите” (1977), ”Покрив” (1978), ”Черешова градина” (1979), ”Златната река” (1983), ”Карнавалът” (1990), ”Аз, Графинята” (1990), „Голгота” (1993), „Разследване” (2006).
Заедно с Иван Братанов, Слабаков най-убедително представя на екрана същността на българския национален характер и то в продължение на повече от 5 десетилетия. Независимо от превратностите, които го съпътстват, смятам, че той преживя пълноценен и богат на предизвикателни приключения живот. Освен Стефан Данаилов, той беше най-сниманият наш актьор, като работата му продължи системно и след 1989 г. в наши и чужди продукции.
Вярно, напоследък бе търсен като интересен типаж за майсторско изграждане на поддържаща роля (”След края на света”, 1998), като символ на фамилна съпричастност (сътрудничеството му с Андрей Слабаков във “Вълците”, “Краят на 20 век”, 2000, „Баща ми”, 2003, „Хиндемит”, 2008) или от уважение към миналите му заслуги (”Разследване”, 2006), но това съвсем не означава, че Петър Слабаков не е работил с нужната отговорност и всеотдайност. Тъкмо напротив!
Преди шест години в своя статия предположих, че с реанимирането на родното ни кино, за него ще се появят нови и интересни роли. Предсказанието ми се сбъдна наполовина. Снимки действително имаше, но ГОЛЯМАТА, възловата изява, с която да направи впечатление и на днешната публика, така и не се появи.
Заслугите му обаче бяха оценени подобаващо. Той беше удостоен с ордените „Червено знаме на труда” (1974) и „Народна република България”, първа степен (1983), СБФД го награди със „Златна камера” за мъжка роля през 1983 г., родният му град го направи свой почетен жител за 80-годишнината му през 2003 г., а театралната гилдия го накичи с „Аскеер” за цялостно творчество през 2004 г.
... Почина един от най-добрите и обичаните ни актьори, който освен ярък талант бе и достоен гражданин на България. Мястото му остава завинаги празно, тъй като такива като него се оказват незаменими.
Дори у нас.
Автор:
Борислав Гърдев
Публикация:
19.05.2009 г. 22:55
Посетено:
3072
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/7930-otide-si-i-petar-slabakov