Правилата на играта срещу простите житейски истини

Минути за кино

„Правилата на играта”, 2009, „Юнивърсъл” и „Уоркинг тайтъл пикчърс”, 127 минути

Кевин Макдоналд ни изненадва отново. И приятно. След „Последният крал на Шотландия” (2006) той навлиза в примамливия и комплициран свят на корпоративни интереси, обществена целесъобразност, журналистически и полицейски разследвания, за да открехне завесата към големите политически игри, където винаги има корупционни схеми и промити съвести.
Безспорно постановчикът е бил провокиран както от тв сериал на Пол Абът, така и от много добрия сценарий на Били Рей, Тони Гилрой и Матю Майкъл Карнахан. Ценното в него е, че всяка сцена е наситена с информация и смисъл, полезни за развитието както на епизода, така и на целия филм. А Кевин Макдоналд се е погрижил внимателно да разплете пъзела, подпомогнат и от отличния актьорски състав, предоставяйки възможността на зрителите сами да открият необходимите обобщения, без да им се поднасят смлени, като в някоя типична тв сапунка.

Всъщност във филма има и типична уловка по Хичкок. През по-голямата част от екранното действие публиката съчувства на младия и обаятелен конгресмен Стивън Колинс – Бен Афлек, борещ се срещу корпоративната зависимост на политиците от мощната компания „Пойнткорп”, а на финала се оказва, че и той е замесен в нечистите й сделки по приватизацията на американската национална сигурност, като благодарение на свръхусилията на журналистическата хиена Кал Макафри (някогашен негов състудент), е арестуван и окончателно дискредитиран.

„Правилата на играта” е филм за скритите и срамни тайни в американската обществено-политическа действителност. И за вездесъщата власт на капитала – както в Капитолия, където в мрежата попадат изявени конгресмени като Стивън Колинс – Бен Афлек и Джордж Фергюс – Джеф Даниелс, така и във водещите издания от типа на „Вашингтон глоуб”, чийто нови собственици малко се интересуват от усилията на Кал. Според думите на неговата шефка Камерън Лайн – Хелън Мирън единственото, което ги засяга, освен избягването на ненужни скандали, е увеличаването на продажбите в условията на бушуващата криза. Така се развенчават и донкихотовските усилия на Макафри, оказал се самотен рицар на справедливостта, но подпомогнат от младата спецрепортерка Дела Фрай – Рейчъл Макадамс. Проблемът и при него е обаче по-скоро морален. Той достига до истината на ръба на закона, използвайки всички възможни способи, за да разреши случая и осмисли накрая очевадния факт за симбиозата на крупния бизнес с политическия елит. Това едва не му коства живота, тъй като е ранен от Робърт Бенгъм – Майкъл Берис, някогашен съратник на Колинс от войната в Залива, който като военен и мъж на честта, се чувства задължен да унищожава враговете на родината си...

Хубаво е, че „Правилата на играта” не е тезисен спектакъл и ако на моменти да звучи неправдоподобно – особено на финала, все пак държи в напрежение в стил „Том Кланси” през всичките си 127 минути, доказвайки ненатрапчиво, че в САЩ все още има борци на справедливост, готови да заложат главата си за загубени каузи.

Аз не бих коментирал струва ли си подобен героизъм, знаейки много добре, че моралните добродетели и днес са в основата на американските ценности. Но все пак си давам сметка и за настъпилата ерозия. Затова неслучайно камерата на Родриго Прието набляга на едрото отпуснато тяло на Ръсел Кроу – Кал Макафри, на неговия небрежен вид и на уморените му очи, които откривам и в иначе красивото и одухотворено лице на Рейчъл Макадамс – Дела Фрай. По същата причина и шефката им Камерън Лайн – Хелън Мирън по инерция и с уговорки подкрепя техните усилия, а и самият Кал на финала, на фона на отчуждената музика на Алекс Хефес, омерзен и ранен се прибира от бойното си поле, без да има вид на победител и герой...

Давам си сметка за деликатността на темата, с която се е захванал режисьорът, и отчитам неговата смелост. В случая обаче подкрепям и желанието му да каже горчивата истина за същността на американската обществена система, движена от сделки, компромиси и корупционни практики. Тя се оказва необходима и устойчива и в нея сякаш няма място за индивидуални сторонници за справедливост. Тях ги има в сюжета по необходимост – за да се успокоява задрямалата съвест на общественото мнение, което пълни киносалоните и чака Месията да му реши наболелите проблеми.

Как всичко това ми е до болка познато и напомня моята нещастна родина!...

Автор:

Борислав Гърдев

Публикация:

13.05.2009 г. 15:09

Коментирай във Фейсбук

Посетено:

2819

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/80/news/7875-pravilata-na-igrata-sreshtu-prostite-zhiteyski-istini