Кинонаблюдател

Че Гевара и Стивън Содърбърг

Минути за кино

Че Гевара и Стивън Содърбърг


Стивън Содърбърг приключи делото на своя именит колега Терънс Малик и засне 4-часовия си епос за Ернесто Че Гевара, който предвидливо раздели на две серии, за да бъде смлян безпроблемно от публиката и критиката.

Тайно се надявах Малик да осъществи проекта и да предложи своята безкомпромисно-поетична гледна точка, но след гледането на филма на Содърбърг се убедих, че замисълът е осъществен амбициозно, професионално и коректно, като заслугата е и на сценаристите Питър Бъчман и Бенджамин ван дер Веен, претворили адекватно мемоарите на Че ”Спомените на един кубински революционер” и „Боливийски дневници”.

Содърбърг се залавя с крамолна и взривоопасна тема. Ернесто Че Гевара е идол на младите радикали през 60-те години на миналия век, но днес мнозина го смятат за демагог и престъпник, вкл. известната холивудса звезда от кубински произход Анди Гарсия, създателят на „Изгубеният град” (2006), мнение, с което и самият режисьор се сблъсква след премиерната прожекция на лентата в Ню Йорк. За постановчика Че е герой и безкомпромисна личност, но за голяма част от зрителите си остава опитен манипулатор и убиец. Според мен изтъкнатият режисьор е привлечен най-вече от харизмата на Че Гевара.

В първата част на разказа си, „Аржентинецът”, обстоятелствено и сочно, на принципа на модерното монтажно-пластично мислене и при умелото акцентиращо боравене с разместените темпорални пластове, той разкрива процеса на узряването на революционера, попадането му в близкото обкръжение на Фидел Кастро след съдбоносната им юнска мексиканска среща през 1955 г., участието му в революционните битки срещу режима на Батиста от десанта с яхтата „Гранма” на 2 декември 1956 г. до историческата победа в Санта Клара на 29 декември 1958 г.

Всъщност първата серия на сагата приключва на 2 януари 1959 г., на другия ден след победата, когато еуфорията още не е отшумяла, а вярата в правотата на установения ред е ненакърнена. Подходът на Содърбърг е ефикасен и продуктивен. Той прави монодрама, филм за един герой. Въпреки че в Куба и тогава, и сега ГЕРОЯТ е друг и се казва Фидел.

Оставайки верен на историческата правда, режисьорът изтъква могъщия интелект на младия Кастро, изигран убедително и правдиво от Деймиън Бишир, умението му да увлича следовниците, да чертае стратегически планове, както и способността му да цени сътрудниците си, сред които Че Гевара се нарежда редом до брат му Раул – Родриго Санторио, и Камило Сиенфуегос – Сантяго Кабрера.

За Стивън Содърбърг Че е латиноамериканската версия на Троцки – смел, безкомпромисен, некорумпиран, желаещ властта, но не като самоцел, а за осъществяване на определени социални проекти и обществени експерименти.

След като разбира, че вече трябва да се движи в определени рамки през 60-те години, когато е посланик с особени пълномощия, разкривайки потенциала си на самороден и самобитен дипломат на 19. сесия на Общото събрание на ООН на 11 декември 1964 г., и промишлен министър, следящ с тревога обвързването на Куба със СССР, Че внезапно напуска Куба през юли 1965 г., за да го открием на 23 март 1967 г. в боливийските гори, опитвайки се да приложи на качествено ново ниво натрупания в Куба опит и постигайки първата си победа срещу боливийските военни.

Всъщност втората част на епоса, „Бунтовникът”, разказва именно за последната година от живота му, проследена обстоятелствено и детайлно по месеци и дни – от влизането му в Ла Пас, дегизиран като улегнал бизнесмен, свързан с американски контрагенти, до тъжната му и ненавременна смърт на 9 октомври същата година.

Именно във втората половина на филма става ясно, че революционният експеримент от Куба няма почва в Южна Америка, че налудничавите мечти на Че за перманентна революция са неосъществими, че той бързо ще бъде изоставен от последователите си, ще бъде все по-самотен и неразбран от най-близките си, до мига на разстрела му от анонимния доброволец на редовната боливийска армия.

Докато първата част на епоса е непатетична хроника, то втората клони към драмата – за неразбрания революционен водач, останал без армия, и за добрия лекар, не можещ да излекува самия себе си.

Камерата на Содърбърг сгъстява краските, създавайки достоверна сугестивна атмосфера на обречена самота, а музиката на Алберто Иглесиас осигурява необходимия фон за горестния размисъл относно смисъла на революционния терор, обречен и безплоден, дори когато е насочен срещу вездесъщия северноамерикански империализъм.

Особено потискащо е впечатлението, което остава у зрителя, след проследяване на финалното сражение при Кебрада де Юро, близо до град Вилягранде на 8 октомври 1967 г. Тогава умира поредната революционно-терористична химера, чийто тъжен финален акорд е завързаното за хеликоптера тяло на смелия свободолюбец, транспортиран за Голготата си на 9 октомври 1967 г. като жертвен агнец.

Стивън Содърбърг се придържа към историческата истина. Когато трябва да пресъздаде яростта на сраженията, той търси тяхната хронологическа и обективна достоверност, но без излишна патетика и любуване на революционната саможертва и без да спестява ширещото се насилие. Целта му е да разкрие Че Гевара като самотен и неразбран герой – неконформист, търсещ свой революционен път в противовес на великите сили САЩ и СССР. Може би и затова утопичният му замисъл е обречен на гибел, въпреки че и тогава, а и след смъртта му, не се сещам за друг такъв уникален случай – облагодетелстван номенклатурчик да се откаже от благините на властта в името на имагинерната революционна химера...

„Че” е сериозна и аналитична драма, заснета с вкус и артистизъм, която се гледа с удоволствие, независимо от чудовищната си продължителност. Абсолютен съмишленик на режисьора се оказва актьорът-продуцент Бенисио Дел Торо, буквално вградил душата и таланта си за сполучливото осъществяване на този рискован проект.

Покрай Торо и Деймиън Бишир запомних и одухотвореното дамско присъствие на Джулия Ормънд – Лиза Хауърд, Франка Потенте – Таня, и Каталина Сандино Морено, пресъздала с финес и ненатрапчива чувственост образа на съпругата на Че Алейда Марч.

Съвсем закономерно, въпреки амбициозността и мащабността на задачата, филмът на Содърбърг е пренебрегнат при раздаването на големите награди. Не беше игнориран обаче – защото щеше да е акт на върховна несправедливост - от журито в Кан само Бенисио Дел Торо. Съвсем заслужено той получи наградата за главна мъжка роля, доказвайки, че не само е сред най-талантливите представители на своето поколение, но и е от все по-рядко срещащите се звездни екранни екземпляри, защитници на обречени обществено-политически каузи. За които си заслужава да се бориш, с ясното съзнание, че изтърваваш примамливи комерсиални поръчки...

Автор: Борислав Гърдев
30.03.2009 г. 20:39
Посетено: 2063
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/7607-che-gevara-i-stivan-sodarbarg