Кинонаблюдател
Леонардо ди Каприо на 40 години
Детето-чудо се превърна в многообещаващ млад актьор и се утвърди като уважаван и обичан професионалист
Размишлявайки за съдбата на този екранен любимец се сещам за две неща. Първо – за ролята на късмета, за откриването на таланта и възможностите му, въпреки трудното детство. И второ – заслугата на личния, все по-взискателен и амбициозен критерий, който отсява внимателно предложенията и неминуемо тласка кариерата напред и нагоре.
Ди Каприо започва да се снима още като хлапе – в сериалите „Санта Барбара” (1990) и „Растяща болка” (1992). С подобни сапунки се става популярен, но дали от дете-чудо ще се превърнеш в многообещаващ млад актьор и възможно ли е след това да се утвърдиш като уважаван и обичан професионалист? Колцина са успели с неговия шанс? Сещам се за Джоди Фостър, а на обратният полюс е тъжното потъване в мрака на Маколи Кълкин.
Леонардо се ражда в Лос Анджелис като единствен син в семейство на уличен актьор и адвокатска секретарка на 11 ноември 1974 г. На следващата година родителите му се развеждат и грижите по неговото отглеждане поема майката Хелена Индербиркин. Амбициозната жена го насочва към кинобизнеса, но освен талант в него се изисква още да имаш късмет и характер. За щастие Леонардо ди Каприо ги притежава в излишък.
На 19 години се снима в първите си големи филми – „Животът на това момче” на Майкъл Кийтън Джоунс, където е отчужденият син Тобиас, конфликтуващ с баща си Дуайт – Робърт де Ниро и „Защо тъгува Джилбърт Грейп?” В тази привидно непретенциозна семейна драма на Ласе Хелстрьом ди Каприо създава неподражаемо и много убедително образа на дебила Арни Грейп, след което всички в Холивуд разбират, че момчето има бляскаво бъдеще благодарение на своята всеотдайност и изключителни артистични качества.
В новелата „Парти с пистолетни изстрели” (1994) на Анет Хейууд-Картър той ни изненадва като Пъпката, а през 1995 г. е вече пълновластен господар на екрана последователно в „Баскетболни дневници” на Скот Калвърт като Джим Карол, в „Пълно затъмнение” на Агнешка Холанд с изумителната си изява на Артур Рембо, докато в уестърна „Бърз или мъртъв” на Сам Райми като Хлапето е привлечен от самата Шарън Стоун.
Пътят му към славата продължава като Кангал в психологическата драма на Джери Закс „Стаята на Марвин” (1996), където отново си партнира с Робърт де Ниро и най-вече в причудливата, зрелищна и новаторска версия на безсмъртната Шекспирова трагедия „Ромео + Жулиета” (1996) на Баз Лурман, в която е неподражаемият Ромео.
Закономерно идва и пробивът в касовото кино, ролята на авантюриста Джак Доусън в епопеята на Джеймс Камерън „Титаник” (1997), с който окончателно се утвърждава като суперзвезда, позната в целия свят. Вероятно след шумотевицата от този величествен пробив настъпва преломът в неговото творческо развитие. За разлика от Брус Уилис той не яхва вълната на конвейерното жанрово кино, което би му осигурило редовно прилични доходи и преклонението на любителите на екшъна. Не снима на всяка цена и след всяко режисьорска предложение. Внимателно подбира ангажиментите си. Постепенно, след необходимия преходен период, обхващащ „Мъжът с желязната маска” (1998) на Рандъл Уолъс, където бляскаво се справя с двойната роля на Филип и крал Луи XIV, черно-белия „Знаменитост” (1998) на Уди Алън, в който се забавлява като разглезения циник Брандън Дароу, търсачът на силни усещания Ричард в прекрасния „Плажът” (2000) на Дани Бойл и съвсем неочакваната интерпретация на Дерек в „Ресторантът на Дон” (2001) на РД Роб.
Много важна за кариерата на ди Каприо е срещата му с Мартин Скорсезе. Той става неговата муза, поемайки щафетата от Робърт де Ниро. Което е колкото знаменателно, толкова и закономерно. Двамата снимат последователно „Бандите на Ню Йорк” (2002), в който епос ди Каприо ни завладява като Амстердам Валон, „Авиаторът” (2004), с прочутата версия на образа на Хауърд Хюс, „От другата страна” (2006), където ни се представя като Били, „Злокобният остров” (2009), пресъздал драматично правдиво объркания шериф Теди Даниелс и „Вълкът от Уолстрийт” (2013), в който се откроява като спекуланта Джордан Белфърт.
След Скорсезе съдбата го среща със Спилбърг – как ще го забравим като мошеника Франк Абигейл в „Хвани ме, ако можеш” (2002), Едуард Зуки – като Дани Арчър в шеметния трилър „Кървавият диамант” (2006), Сам Мендес – неузнавем и изключително органичен като Франк Уийлър в „Пътят на промените” (2008), Ридли Скот – много силно присъствие като агента от ЦРУ Роджър Ферис в „Мрежа от лъжи” (2008), Кристофър Нолан като Коб в неговата стряскаща визия за бъдещето ни развитие в „Началото” (2010), Клинт Истууд и великолепната му биографична драма „Дж. Едгар” (2011), в която е несменяемият шеф на ФБР Едгар Хувър, Куентин Тарантино – за ролята на свръх злодея Калвин Кенди заслужаваше задължително „Оскар” за поддържаща мъжка роля и разбира се, Баз Лурман с оспорваната и критикувана модернистична версия на „Великият Гетсби” (2013), в която водещата роля на Джей Гетсби е поета и феноменално добре изиграна от ди Каприо.
Във филмографията на Леонардо ди Каприо присъства и документалния филм „Единадесетият час” (2007) на Лейла Конърс, изследващ състоянието на околната среда. И това не е случайно – той е убеден природозащитник, кара хибриден автомобил, къщата му е снабдена със соларни панели, а притежава и собствен остров в Белийз, където смята да строи екокурорт. Дарява през 2010 г. един милион долара за облекчаване последиците от земетресението и още милион за Обществото за опазване на дивата природа.
За личния му живот и премеждията му с бразилския модел Жизел Бюндхен любителите на сензации могат да черпят информация от жълтите издания.
Знам, че е бил три пъти номиниран за „Оскар” – за „Защо тъгува Джилбърт Грейп?”, „Авиаторът” и „Кървавият диамант” и че печели „Златен глобус” за „Авиаторът” и „Вълкът от Уолстрийт” – с конгениалната си изява, сравнима с тази на Орсън Уелс от „Гражданинът Кейн” (1941). Ди Каприо е работил като продуцент на филми като „Авиаторът” и „Единадесетият час”, а на последния се изявява и като сценарист.
Сигурен съм, че кариерата му занапред ще върви стремително нагоре. Че ще се утвърди не само като най-големия актьор на поколението си, но и като приемник на Робърт де Ниро, Робърт Редфорд, Харисън Форд и Ричард Гиър. А очаквам с нетърпение и режисьорските му усилия. Те са неизбежни и съм сигурен, че освен като отличен актьор ще се утвърди безпроблемно и като ярък и стабилен постановчик. След като Мел Гибсън, Клинт Истууд и Робърт Редфорд са успели, защо да не се утвърди и той!?
Автор:
Борислав Гърдев
Публикация:
08.11.2014 г. 18:35
Етикети:
Посетено:
10422
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/20220-leonardo-di-kaprio-na-40-godini