Кинонаблюдател
Дж. Едгар и Клинт Истууд
Минути за кино
Следя творчеството на Клинт Истууд от години и с нетърпение очаквах да видя последния опус на 81-годишния ветеран, посветен на легендарния шеф на ФБР Джон (Джей) Едгар Хувър. Не крия, че за мен Хувър е една противоречива и обременена личност, за която съм гледал и амбициозни, и не толкова успешни игрални и документални филми. Аз бях подготвен за голяма изненада от любимия ми режисьор и актьор, която обаче се оказа не чак толкова успешна, колкото очаквах.
„Дж. Едгар” по сценарий на Дъстин Ланс Блек в никакъв случай не е провал за Истууд. Но, уви, не е и сред най-представителните му творби като „Непростимо” (1992), "Мостовете на Медисън” (1995) или „Момиче за милион долара” (2004). Като цялостна хармонична реализация, като тип режисьорска концепция, като ниво на сътрудничество с познати имена - като оператора Том Грийн и художника Джеймс Мураками, „Дж. Едгар” си е типичен и разпознаваем филм на Истууд. Включително и с очаквания мъдър, носталгичен и лишен от скрупули поглед към протичащата повече от половин век история, което ме навежда на мисълта, че постановчикът внимателно е изгледал президентската трилогия на Оливър Стоун и особено „Никсън” (1995), тъй като и Клинт Истууд търси в героя си мащабите на Шекспировата трагедия. Този път той е не само режисьор и продуцент, но и композитор, какъвто го помним още от „Реката на тайните” (2003), „Момиче за милион долара” (2004) и „Подмяната” (2008).
Сигурен съм, че киноветеранът е подходил с нужната отговорност към своя тежък и взривоопасен проект, че е ангажирал най-добрите кадри, с които е разполагал. Въпреки това крайният резултат не е на очакваната висота. Причината е в амбицията му да събере биографията на Хувър в рамките на 2 часа и 17 минути, при условие че за цялостното й разгръщане е необходим минисериал за HBO от поне 6 часа. Само че, доколкото знам, Ди Каприо не снима за телевизията, а опитът на Истууд се свежда до новелата „Ванеса в градината” (1985) от поредицата на Спилбърг „Удивителни истории”.
Клинт Истууд е искал да направи мащабен, но и кондензиран филм, да се ограничи в рамките на по-малко от 2 часа и половина, за да не доскучае на публиката. Поел е този риск, гласувал е доверие на Дъстин Ланс Блек и дори се е опитал да поднесе историята увлекателно и атрактивно – с вариране на темпоралните пластове, както и с интересни пластични търсения – епизодите от 20-те и 30-те години на миналия век наподобяват монохромна хроника, докато тези от 60-те и 70-те години стават все по-наситени цветово. Ясно е, че при такъв подход ще се акцентува на едрия контур, на най-атрактивните фрагменти, но филмът като цяло няма как да избяга от мозаичната си структура.
В „Дж. Едгар” се обръща прекалено голямо внимание на първите стъпки на Хувър в занаята, направляван от Мичъл Палмър - Джеф Пиърсън, както и на прочутото дело по откриването на изчезналото дете на Чарлз Линдберг – Джош Лукас, а обезвреждането на Джон Дилинджър е само загатнато, отношенията му с правосъдния министър Робърт Кенеди – Джефри Донован са умело щрихирани, но дейността му по времето на маккартизма направо липсва.
Лично аз исках да проследя ходовете му по времето на големите младежки и обществени протестни движения през 60-те години на миналия век, а дори дискредитацията на д-р Мартин Лутър Кинг остава извън кадър.
Като цяло кариерата на Хувър присъства на екрана, но едрите мазки невинаги разкриват същността на неговата одисея. Хубаво е, че Истууд акцентува на съдбовната му обвързаност с неговата властна майка – Джуди Денч, както и че разкрива хомосексуалната връзка с дългогодишния му приятел Клайд Толсън – Арми Хамър, но освен параноичната му страст да се бори с комунистите и левите радикали, така и не видях какво друго движи кариерата и житейската съдба на тази легенда. Обича конете, цял живот събира досиета, умее да живее на гърба на фирмата – ФБР, знае как да оцелява при всеки президент, няма интерес от флиртове с жени, тъй като първата му любов Хелън Ганди – Наоми Уотс му отказва взаимност, оставайки му обаче най-верния и предан човек, славолюбив е, снима се за киното, диктува спомени и посреща от терасата на офиса си кавалкадата с всеки новоизбран президент...
Дотук добре, но аз исках да видя израстването на професионалиста, суперченгето Хувър, да осмисля особеностите на неговия подход, с който се преборва с организираната престъпност в САЩ и опорните точки в човешката му същност. Това във филма не ми достига, въпреки положените усилия от постановчика и водещата звезда Леонардо Ди Каприо, който акцентува основно на неговия работохолизъм и на страхотната му амбиция да се доказва постоянно като необходимия защитник на нацията. Ди Каприо приема присърце ангажимента, вероятно и защото има опит като Хауърд Хюз от епоса на Скорсезе „Авиатор” (2004), старае се, влага всички сили в изграждането на образа, мъчи се да е интересен и на млади, и на стари години, с ефектен и функционален грим, но едва на финала успява да грабне сърцата ни с култовата реплика, отправена към Хелън – „Наистина ли унищожавам всичко, което обичам?”
Изключвайки великата Джуди Денч, която е прекрасна като майката на Хувър, другите поддържащи образи не са достатъчно убедителни. Арми Хамър е блед и схванат като Клайд Толсън, Джош Лукас е страничен наблюдател на драмата на героя му Чарлз Линдберг, Кристофър Шайър е неприемлив и портретно като президента Ричард Никсън, дори Наоми Уотс - иначе прекрасна актриса, е смущаващо безлична като Хелън Ганди.
Изчаквайки да изтекат финалните надписи, се замислих върху нещо съществено, което може би е отговор на загадката какъв филм е искал да направи Истууд. Сега съм вече убеден, че е поел риска това да е one man show. Да фокусира цялото внимание върху егото на Хувър – Ди Каприо и така да помогне на талантливата холивудска звезда най-после да получи своя мечтан „Оскар” за главна мъжка роля. Вярно е, че той беше много по-убедителен в „Хвани ме, ако можеш” (2002), „Авиаторът” (2004), „Кървавият диамант” (2006) и „От другата страна” (2006), но в киното невинаги, когато си във върхова форма, биваш оценяван от журито. Ал Пачино ще запомним като Майкъл Корлеоне, но взе „Оскар” за ролята на слепия полковник Франк Слейд от „Усещане за жена” (1992), Пол Нюмън е прекрасен в „Хъд” (1963) и „Присъдата” (1982), но златната статуетка му бе дадена за „Цветът на парите” (1986). Защо не допуснем, че същият фокус ще бъде приложен и за Ди Каприо. Всъщност точно сега е моментът...
___________
„Дж. Едгар”, 2011, реж. и прод. Клинт Истууд, 137 мин., „Уорнър брадърс”
Автор:
Борислав Гърдев
Публикация:
20.12.2011 г. 22:12
Етикети:
Посетено:
3558
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/13834-dzh-edgar-i-klint-istuud