Кинонаблюдател
Животът продължава. Любиша Самарджич на 75 г.
Големият сръбски актьор, продуцент и режисьор Любиша Самарджич навършва 75 години
Големият сръбски актьор, продуцент и режисьор Любиша Самарджич навършва на 19 ноември 75 години. За киноманите това не е нито тайна, нито някаква сензационна изненада, а просто още едно доказателство, че „младостта си отива”, но „животът продължава”.
Пет поколения зрители на Балканите и по света са формирали част от своя естетически вкус, благодарение и на изкуството на Любиша Самарджич. Като малцина свои български колеги той е много взискателен към качествата на предлаганите му сценарии, внимателно подбира режисьорите, с които работи, и последователно сменя регистъра и жанровите рамки на предлаганите от него творчески изяви. Така Самарджич на дело защитава своето кредо - „Знам, че трябва да изненадвам публиката, за да мога да продължа да съществувам. Трябва да я карам да плаче, да се смее и накрая да се замисли. Стремежът ми е да търся истината, искреността в играта, тъй като актьорството представлява непрекъснато преодоляване на съпротивлението на ролята, която има някакви свои контури. А когато се усвои образът, остава нещо красиво и незабравимо – трудът му е дал добри плодове и затова ме изпълва със задоволство”.
Случайно ли е тогава, че при така избраната и следвана стратегия, Любиша Самарджич запазва петдесет години своята известност и творческо дълголетие, при това с еднакъв успех в театъра – в белградското „Ателие 212”, където е играл както антични, така и най-модерни и авангардни автори – от Лукиан до Петер Вайс, в телевизията – достатъчно е да споменем изключителната популярност на сериалите, в които е участвал – „Накъде отиват глиганите?” (1971), „Смоки” (1974), „Горещ вятър” (1980), „Кво вадис?” (1985), „И това се нарича сърце” (1987), „Полицаят от Петльово бърдо 1, 2” (1993-1994), „Обещаната земя” (2002), „Микрофонът е ваш (2006), и киното, в което работи с еднакъв успех в комедии, мелодрами, военно-приключенски, криминални, партизански и граждански ангажирани продукции, радващи се на неизменна зрителска популярност и традиционно добри критически отзиви.
Любиша Самарджич съхранява и реализира пълноценно своя огромен творчески потенциал благодарение на прецизния си критерий, възможността да работи с най-големите югославски и сръбски режисьори като Игор Претнар, Велко Булаич, Жика Митрович, Пуриша Джорджевич, Степан Делич, Горан Маркович, Александър Петрович, Милан Йелич и др., да се съобразява с изискванията на пазара и най-вече, защото живее в страна, където и при Тито, и при Милошевич, и при Тадич, културните връзки със Запада и света не се прекъсват драстично, всички важни явления в световния театър и кино са внимателно следени и осмислени, и в която, независимо от трудностите от разпадането на Федерацията и бушувалата четири години гражданска война, последвана от въздушна атака на НАТО, за изкуството се отделят достатъчно средства.
При Любиша Самарджич съприкосновението с магията на изкуството има съдбоносно, магическо въздействие. Роденото на 19 ноември 1936 г. в Нишка баня момче излиза на сцената за първи път през 1947 г. в училищна пиеса, в която по средата на представлението и при възходящо актьорско изпълнение канапът, с който е вързал малко широчките си панталони се скъсва, а гащите се свличат на земята. Актьорът и до днес си спомня за този гаф, за зрителските реакции и за съдбоносното му значение за неговата бъдеща кариера – „И до днес помня гръмогласния смях на публиката, и червенината, която ме обля. Побягнах, но уви, учителят ми се изправи пред мен и ме върна на сцената. И вярвайте ми, от този момент до завършването на гимназията – точно осем години – нямах никакво желание да се занимавам с актьорство. Ех, какво нещо е съдбата! А след матурата се досещате какво записах – Академията за театрално изкуство”, която завършва през 1961 г. Въпреки че работи в „Ателие 212” и че има примамливо предложение от корифея Боян Ступица, Самарджич се насочва категорично към света на киното, защото „филмът е „езикът” на нашия век. Масово и същевременно могъщо средство за общуване с хората и аз му се преклоних.”
Дебютът му на големия екран е през 1961 г. в „Игра в незастроения дом”, но през „главната врата на кинематографията” влиза през 1962 г. след шумния успех на ведрата младежка комедия „Излишната” на Бранко Бауер, в която с вещина и магнетизъм извайва образа на влюбения до уши, смешен, неловък, а същевременно и твърдоглав бригадир, селянин от Ядра – Михайло. Оттогава успехът не го е напускал нито на големия, нито на малкия екран.
Играе вдъхновено с най-добрите творци на югославското и сръбското кино, във филми, определящи облика и реномето на страната – „Козара” (1962), „Три” (1965), „Инспекторът” (1965), „Протеже” (1966), „Битката край Неретва” (1969), „Валтер брани Сараево” (1972), „Сутиеска” (1973), „Червената земя” (1975), „Специално възпитание” (1977), „Тигърът” (1978), „Партизанска ескадрила” (1978), „По член 64” (1980), „Баща по член 64” (1982), „Бунтът на Тимок” (1983), „Антиказанова” (1985), „Ангел-пазител” (1987), „Преселения” (1988), „Нощта в къщата на моята майка” (1992), „Кажи защо ме изостави?” (1993), „Предумишлено убийство” (1995), „Югофилм” (1996), ”Наташа” (2001), „Черна хроника” (2004), „Блед месец” (2008), в ярки естрадни спектакли, в които актьорът демонстрира и завидни вокално-интерпретаторски способности, като изявата му в тв шоу на Хачо Бояджиев „Съзвездия '83”.
Това са наистина поредица от майсторски осъществени, незабравими актьорски изяви („Прекланям се пред професията си със страхопочитание. Към нея се отнасям изключително сериозно, когато става дума за селекция и за работа.”), в компанията на най-големите югославски и сръбски актьори – Бата Живойнович, Мия Алексич, Милена Дравич, Слободан Перович, Оливера Маркович, Берт Сотлар, Раде Маркович, Павле Вуисич, Люба Тадич, Славко Щимац, Драгомир Фелба...
Често сравняват играта, екранното въздействие и броят почитатели на Любиша Самарджич и Бата Живойнович. Смятам, че двамата най-големи и най-добри в сръбско-югославското кино са не само двете страни на медала му, но и доказват силата и значимостта на безупречния професионализъм и актьорски талант. Изтънчените познавачи ще отбележат, че с годините играта на Живойнович става по-сдържана и вглъбена (припомням само „Птичето, което не излетя”, 1997 или „Буре с барут”, 1998), докато Самарджич си е все така експанзивно-атрактивен, въпреки че в „Нощта в къщата на моята майка” (1992) създава един от най-завладяващите, зрели и драматично извисени образи, но без да се ангажирам с арбитраж, отбелязвам, че от благородната конкуренция помежду им сръбското кино само печели, като бонусът за Самарджич е, че освен като отличен актьор се изявява и като обигран продуцент и талантлив постановчик – „Небесната кука” (1999), „Наташа” (2001), „Врани коне” (2007), „Мирисът на Балканите” (2010)...
Любиша Самарджич е изключително популярен в България още от родната премиера на „Излишната” през 1963 г. Той е обичан и уважаван от публиката, от критиката и от своите колеги и е един много верен и искрен приятел на българския народ и киноизкуство с редовни и очаквани участия у нас.
Автор:
Борислав Гърдев
Публикация:
18.11.2011 г. 22:19
Етикети:
Посетено:
6797
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/13592-zhivotat-prodalzhava-lyubisha-samardzhich-na-75-g