Кинонаблюдател

Сезонът на българските сериали - 2

Минути за кино

Досущ както в натрапчивата реклама, сезонът на българските сериали продължава. С пълна сила, достигайки своя пик. Аз обаче няма да се разпростирам върху всички наши серийни продукти, вървящи в ефир, а само върху два – „Английският съсед” на Михаил Вешим и Дочо Боджаков по Канал 1 и „Седем часа разлика” на Милена Фучеджиева, Любен Дилов-син и Магърдич Халваджиян по bTV. Всъщност това са за мен представителните български сериали в момента, отразяващи по различен начин, но еднакво ефективно, родната действителност.

Английският съсед” - по-семпло, без напъни и с усмивка на лице, точно какъвто е и едноименният роман на Михаил Вешим от 2008 г., разкриващ ненатрапчиво и обективно днешния облик на българското село, и „Седем часа разлика” – пищната, скъпа и ефектна по холивудски продукция, съсредоточила вниманието си върху живота в мегаполиса - нашият – София, и световният – Ню Йорк. Всъщност двата сериала, колкото и да са различни като сюжет, проблематика и тип реализация, представят двете страни на българската действителност – на село, в провинцията и в столицата.

„Английският съсед” е типичен филмов проект на Дочо Боджаков. Сниман е от майстора на камерата Иван Варимезов в приглушена и носталгична пастелна гама. Той разкрива незлобливо и с печална усмивка днешното битие на българското село, в което има чешити и измамници, мечтатели и ченгета, българи и англичани. „Английският съсед” е другата страна на медала на „Патриархат” (2005), но задължително върви в комплект с него. „Патриархат” бе скръбната елегия за края на класическото българско село, познато ни от шедьоврите на Елин Пелин и Йовков, смачкано под желязната пета на настъпващия агресивен комунизъм и впоследствие обезлюдено и превърнато в придатък на близкия град, докато „Английският съсед” регистрира сегашното селско битие, с прочутата кръчма „Лондон”, селския „Хайд парк” и мечтата на кмета (Николай Урумов) да получи така мечтаните евросубсидии.

Сериалът регистрира промените в манталитета и поведението на средностатистическия българин, желанието му да живее нормално и сигурно, което и досега си остава красива химера поради абсурдите на безкрайния ни преход. Много ми хареса процесът на побългаряване на Джон Стюарт – Лесли Грантъм. Как да не се сетиш за знаменитото определение на
Исак Паси за санчопансизирането на Дон Кихот? Любопитното е, че Боджаков намира съмишленик в лицето на Михаил Вешим, който е син на Георги Мишев, създателя на сценария и романа „Патриархат”. Така постановчикът затваря пълен цикъл в своето творчество, който фигуративно бихме нарекли „От Мишев към Вешим”.

Не съм съгласен с мнението, изказано от Георги Неделчев в „Уикенд”, бр. 40, 1 октомври 2011 г., че този сериал е провал, засилващ песимизма, че „в държавната телевизия социализмът си е отишъл”. Подобна предвзета и непремерена констатация няма нищо общо с действителността. Вярно, сериалът е само от четири серии, не е програмиран да бъде в няколко сезона и да гони непременно печалби от рекламите. Той по-скоро напомня за старите качествени български тв романи, на които майстор бе Неделчо Чернев и точно като неговите е умело структуриран и пласиран на ниво камера, музика – дело на ветерана Кирил Дончев, и стабилна режисура. Актьорският състав, с известни забележки, е удачно подбран и умело направляван. Освен Лесли Грантъм, на мен ми допаднаха интерпретациите на Ирен Кривошиева (Патриша), Татяна Лолова (баба Мара), Николай Урумов (кметът на Плодородно), Румен Угрински (Нотингам),  Биляна Петринска (Глория) и особено на Кръстьо Лафазанов (бившият полковник от ДС и продуцент на уискито-менте в селото Щърбанов).

„Английският съсед” е фина и деликатна селска рапсодия, реализирана с любов и нежност, със скритата цел да доставя радост на многобройната си публика. Смятам, че Дочо Боджаков се е справил адекватно с поставената задача и сериалът му тепърва ще се върти по тв канали.

„Седем часа разлика” е типичен продукт на bTV и на компанията „Глобъл филмс”, чийто първи сезон е замислен в 28 епизода. Той носи печата на своя вдъхновител и продуцент Магърдич Халваджиян. Още с „Печалбата” (2001) Халваджиян загатна какъв тип кино иска да снима - пищно, развлекателно, атрактивно, стриктно следвайки утвърдените холивудски образци. „Седем часа разлика” органично се вплита в този модел. Сюжетът е актуален, занимателен и напрегнат, почиващ върху реални истории, разработени с размах и динамика от Любен Дилов-син и и Милена Фучеджиева (подпомогнати от Димитър Христов и Николай Йорданов), камерата на Силвестър Йорданов експонира блясъка и нищетата на мегаполиса, кръжейки непрекъснато между София и Ню Йорк, а артистичният екип в максимална степен покрива очакванията на зрителската аудитория. Утвърдените Ваня Цветкова, Малин Кръстев и Мария Статулова трябва да задържат пред екраните възрастната публика, докато Боряна Братоева и Тони Минасян вкарват в кадър светоусещането на съвременния тийнейджър.

Като цяло замисълът е осъществен на ниво и с впечатляващ професионализъм. Съгласен съм с мнението на мои приятели, че това ще бъде най-успешният нов български сериал, който на всичкото отгоре има и потенциал за бъдещо развитие – за разлика от новия сезон на „Столичани в повече”, който определено зацикля и буксува.

„Седем часа разлика” е заснет с много блясък, визията на Силвестър Йорданов е супермодерна и впечатляващо ефективна. Гланцът на мегаполиса и неговите привилегировани жители, мятащи се в мрежата на своите страсти и инстинкти, не дразни, а по-скоро подпомага интригата във филма. Въпреки лустрото и демонстрирания завиден жизнен стандарт, недостижим за мнозинството зрители, чудото става и идентификацията между потребител и водеща звезда се осъществява ненатрапчиво и убедително.

„Седем маса разлика” е успешен модел за сериал, правещ дисекция на съвременния ни живот, в който има и много насилие, наркотици, несправедливост и измама, но и благородни пориви и герои като прокурорът Иванов, които въпиющо са ни нужни като пример за подражание. Прехвърлянето на действието от София към Ню Йорк е плавно, недразнещо и добре обмислено като контрапункт, темпото на сериите е равномерно динамично, режисьорите Кирил Киров и Вито Бонев работят синхронно и с рядко срещан ентусиазъм, направлявани от неуморимия продуцент Халваджиян, поради което е съвсем логично да се получи този категоричен творчески резултат.

В „Седем часа разлика” радва балансираният актьорски състав. В него има радващи находки като Симеон Лютаков – прокурорът Иванов, и Калин Сърменов – Милото, и обещаващи изяви на младите Боряна Братоева – Мая Стоева, Тони Минасян – Роки, Тодор Дърлянов – Тео Стефанаков, реанимация на поовехтели звезди като Евелина Борисова – тв водещата Светлана Стефанакова, и Мария Статулова – Аги, но и върхови постижения, достойни за всеки голям кинопроект – Ваня Цветкова - харизматичната Таня Стоева, и Юрий Ангелов, изградил с неподражаем блясък образа на митичния руски бос Распутин.

Съдейки по рейтинга, „Седем часа разлика” има отлични перспективи пред себе си. Само от неговите създатели и продуценти зависи докога той ще предизвиква същите емоции, както в първия си сезон. Аз искрено се надявам енергията му да се използва пълноценно, за да може и в бъдеще да гледаме хубави серийни филми, родно производство, дори и тогава, когато „сезонът на българските сериали продължава” се окаже често повтаряна и незабравена от миналото култова рекламна реплика.

Автор: Борислав Гърдев
30.10.2011 г. 20:30
Посетено: 2053
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/13442-sezonat-na-balgarskite-seriali-2