В памет на Джон Хюстън

„Всеки ден трябва да пишеш колкото може по-добре и да използваш сегашната си мъка, за да проумееш как се е появила предишната ти болка. И трябва винаги да помниш нещата, в които си вярвал, защото те непременно ще намерят мястото си там, в написаното, и няма да им измениш.”

Джон Хюстън (5 август 1906 – 28 август 1987 г.) е последният голям разказвач на истории в класическия Холивуд. Няма друг творец от генерацията му, осъществил се така пълноценно и убедително, и снимал буквално до последния си дъх – „Господин Норт” излиза посмъртно през 1988 г., довършен от сина му Дани, филм, на който бащата остава само сценарист и изпълнителен продуцент.

Хюстън реализира 47 филма във всички жанрове, верен на традиционното наративно кино, отдавайки дан на традицията с пет брака и скандални любовни авантюри (с Мариета Фицджералд, Ивлин Кейс, Зоуи Салис, Дороти Харви, Лесли Блек, Ерика Сома и Селесте Шейн) и четири деца, три от които успешно пробиват в същия бизнес – Тони – в драматургията, Дани в режисурата  и актьорската игра, и Анжелика като актриса и постановчик.

Джон Марселъс Хюстън снима разнообразни творби с предпочитание към темите за престъпността, насилието, приключението (често експонирани с ироничен оттенък) и устойчивостта на човешкия характер, в които героите му не са победители, а се доказват „в рискования и мъчителен път към достойно осъзнатото поражение.” (Янко Терзиев).

Филмите на Хюстън отразяват собствения му живот, който спокойно може да се определи като пикаресково-плутовски роман. В тази забележителна и неповторима сага има място за колоритните му родители – Уолтър (характерен актьор, известен както с театралните си – „Страсти под брястовете” (1924), така и с екранните си успехи – триумфът му е във филма на неговия син „Съкровището на Сиера Мадре” (1948), донесъл и на двамата „Оскар”) и Риа Гор, нюйоркска журналистка, обичаща конете, залаганията и авантюрите, развели се през 1912 г.; за дядо му, спечелил на покер родното му градче Невада; за художественото училище в Лос Анжелис; за успеха на младия Джон като училищен  боксов шампион в лека категория с 23 победи от 25 мача през 1923 г.; за околосветското му пътешествие с Риа Гор през 1923-24 г.; за работата му през 1925 г. в театралната трупа „Провинциалистите от Гринич вилидж”, със сценичната му дейност в „Триумфът на яйцето” на Шерууд Андерсън, а след това и като платен дресьор на коне за мексиканската кавалерия през 1925-27 г.; за сериозните му усилия като писател (разказът „Глупакът” от 1926 г., публикуван в сп. ”Американ Меркъри”, описващ убедително краха на боксьор, неможещ да причини болка, след това ще печата в  „Ескуайър” и „Ню Йорк Таймс”, куклената пиеса „Франки и Джони” от 1929 г., мемоарите му „Отворена книга” от 1980 г.), диалогист (на „Самотният капан”, 1929 и „Бурята”, 1930 на Уилям Уайлър), сценарист – от 1931 г. по договор с „Юнивърсъл”, чиито истински успехи са маркирани от поредица запомнящи се заглавия като „Разделената къща” (1932) на Уайлър, „Убийство на улица „Морг” (1932) на Робърт Флори, „Тримата непознати” (1937-1946) на Жан Негулеско, „Грешницата Йезавел” (1938) на Уилям Уайлър, „Забавният доктор Клитърхаус” (1938) на Анатол Литвак, „Хуарес” (1939) и „Вълшебният куршум на доктор Ерлих” (1940) на Уилям Дитерле, „Висока Сиера” (1941) на Раул Уолш, „Сержант Йорк” (1941) на Хауърд Хокс, „Убийците” (1946) на Робърт Сьодмак, както и при създаване на драматургичната първооснова на повечето от неговите постановки.

Логично идват и „Оскаровите” номинации за „Вълшебният куршум за доктор Ерлих” и „Сержант Йорк”, които за цялата му кариера ще нараснат на 15!

Хюстън е също уличен портретист в Париж през 1933 г. (този опит ще му помогне много при поставянето на „Мулен руж”!), работник в студио „Гомон – Бритиш”, журналист в Ню Йорк през 1934 г., театрален актьор в Чикаго с изява в местния театър в ролята на Линкълн през 1936 г., режисьор – много добър интерпретатор на „Без изход” на Сартр, с която постановка през 1946 г. печели награда за най-добра режисура за сезона на Бродуей.

Той е изтъкнат колекционер на безценни картини от стари майстори, почитател на голямата литература с ярки и незабравими характери, която ще филмира цял живот и се олицетворява от фигури като Дашиъл Хамет, Б. Трийвън, Сесил Скот Форестър, Стивън Крейн, Херман Мелвил, Ръдиард Киплинг, Артър Милър, Тенеси Уилямс, Ромен Гари, Карсън Маккълърс, Фланъри О`Конър, Малкълм Лоури, Джеймс Джойс, Торнтън Уайлдър (а с помощта и на Сартр, Рей Бредбъри и Труман Капоти) и най-вече от Хемингуей, чийто приятел е от 1955 г., с когото работи по цветната версия на "Сбогом на оръжията” през 1957 г., а адаптацията на „Отвъд реката, в сянката на дърветата” ще измъчва въображението му от 1977 г. насетне, без да добие екранно въплъщение...

Подобно на учителя си Уйлям Уайлър, Джон Хюстън е търсач на силни, автентични и зрели актьорски изяви, дело на любимите му актьори Хъмфри Богарт, Бет Дейвис, Оливия де Хавиланд, Мери Астор, Лорън Бакол, Катрин Хепбърн, Уолтър Хюстън, Грегъри Пек, Кърк Дъглас, Бърт Ланкастър, Джордж Скот, Марлон Брандо, Елизабет Тейлър, Кларк Гейбъл, Джон Уейн, Мерилин Монро, Монтгомъри Клифт, Робърт Мичъм, Питър О`Тул, Шон Конъри, Пол Нюмън, Майкъл Кейн, Силвестър Сталоун, Джак Никълсън, Катлин Търнър, Анжелика Хюстън, Антъни Едуардс...

С повечето от изброените звезди снима неколкократно – най-ползотворно е сътрудничеството му с Богарт в периода 1941-1954, той открива Мерилин Монро за голямото кино с „Асфалтовата джунгла” (1950) и й възлага последната важна рола в „Непригодните” (1961), където лебедовата си песен изпълнява Кларк Гейбъл; превръща в свой любим актьор Монтгомъри Клифт, след като го ангажира в „Непригодните” (1961) и се кани да му предложи главната изява в „Отражение в едно златисто око” (1967), замисъл, провален заради преждевременната смърт на звездата.

С Робърт Мичъм започват ползотворно сътрудничество в камерната военна драма „Бог знае, мистър Елисън” (1957), приключило със смъртта на постановчика в „Господин Норт” (1988), Джордж Скот се утвърждава последователно в „Списъкът на Ейдриън Месенджър” (1963), „Библията” (1965) и „Последното бягство” (1971), Бърт Ланкастър играе в „Неопростената” (1960) и „Списъкът на Ейдриън Месенджър” (1963), Пол Нюмън блясва в „Животът и времената на съдията Рой Бийн” (1972) и „Човекът на Макинтош” (1973), Ава Гарднър в „Нощта на игуаната” (1964), „Библията” (1965) и „Животът и времената на съдията Рой Бийн” (1972), Хари Дийн Стантън в „Мъдрата кръв” (1979) и „Господин Норт” (1988), Албърт Фини работи в „Ани” (1982) и „Под вулкана” (1984), великият режисьор Орсън Уелс се снима при Хюстън четири пъти – в „Моби Дик” (1956), „Небесните корени” (1959), „Казино Роял” (1966) и „Кремълското писмо” (1970), докато първенството принадлежи на дъщеря му Анжелика – цели шест ангажимента от „Казино Роял” (1966) и първите й значими роли в „Разходка между живота и смъртта” (1969) и „Греховен ден” (1969) до „Господин Норт” (1988)...

Хюстън сам е майстор на по-малки и по-цялостни етюди в киното, снимайки се както в свои продукции – „Съкровището на Сиера Мадре” (1948), „Библията” (1965), „Щедрият град” (1972), така и под режисурата на корифеи като Ото Преминджър - „Кардиналът” (1963), Бърт Кенеди - „Дезертьорът” (1971), Орсън Уелс –  „От другата страна на вятъра” (1972), Роман Полански, при когото създава най-добрия си екранен образ на злодея Ноа Крос в „Китайски квартал” (1974), Джон Милиъс  - „Вятърът и лъвът” (1975), Майкъл Грант - „Шефът” (1980), но остава в историята на киното най-вече като режисьор-постановчик със собствена творческа и гражданска либерална позиция, включваща и протеста му срещу осъждането на „Холивудската десятка” през 1952 г., и демонстративното приемане на ирландското гражданство на прадедите му през 1964 г., както и при формирането на екип от предани нему суперпрофесионалисти от ранга на операторите Осуалд Морис, Джак Кардиф и Габриел Фигероа и композитори като Алекс Норт, Алън Грей, Жорж Урик и Морис Жар.

Хюстън е добър и в игралното кино, но е и много силен документалист, следващ традициите на Робърт Флаерти да е едновременно верен на отразяваната действителност, но и да се стреми да я опоетизира. Доказателство е както краткото филмче „Спечели своите криле” (1942), в което Джеймс Стюарт е ходещата реклама на американските ВВС, така и много по-сериозните и значими заглавия като „Отчет от Алеутските острови” (1943), неговият първи цветен филм, „Победата в Тунис” (1944), „Битката за Сан Пиетро” (1945) и „Нека да има светлина” (1946).

Джон Хюстън работи за телевизията – 30-минутната драма „Независимост” (1976), посветена на борбата за независими Съединени американски щати по случай 200 години от знаменателното събитие, гостува в шоуто на Дик Кавет на 21 февруари 1972 г., а дебютът му с „Малтийският сокол” през 1941 г. е сред най-паметните - сравним само с „Гражданинът Кейн” на Орсън Уелс, излязъл през същата година, признат за шедьовър и образец на черния филм, който е негово създание, мултиплицирано в такива великолепни постановки като „Кей Ларго” (1948) и „Асфалтовата джунгла” (1950), както и на творба с участието на Хъмфри Богарт.

От „Малтийският сокол” Дж. Хюстън обогатява праволинейния традиционен разказ с пластичното му осмисляне, чрез движението на камерата и осветлението, създавайки визуален стил, определен като „история в образи, актьори и декор, с камера, която се движи, преиначава и лъже, но която е в живия разказ” (Янко Терзиев). Режисьорът наистина прави филмите си сякаш е там, вътре в любимата си история, която толкова прилича на неговия живот, че просто няма начин да не му се е случвала.

Хюстън демонстрира впечатляваща мобилност и приспособимост към измененията на филмовото изкуство. Той с еднаква амбиция снима черно-бели („Малтийският сокол”, 1941, „Непригодните”, 1961, „Нощта на игуаната”, 1964) и цветни филми („Африканската кралица”, 1951, „Мулен руж”, 1953, „Варваринът и гейшата”, 1958), в голямо студио в САЩ – „Ние бяхме непознати” (1949), и Европа – „Мулен руж” (1953), и в екзотични кътчета по света – Мексико – „Съкровището на Сиера Мадре” (1948) и „Под вулкана” (1984), Конго - „Африканската кралица” (1952), Тринидад и Тобаго – „Бог знае, мистър Елисън” (1957), Япония - „Варваринът и гейшата” (1958), Афганистан – „Човекът, който искаше да стане крал” (1975), Унгария – „Бягство към победата” (1981), Англия и Ирландия – „Човекът на Макинтош” (1972), скромни лични творби – „Мъдра кръв” (1979), комедии – „Греховен ден” (1969) и скъпоструващи суперпродукции – „Библията” (1965), необичайни уестърни, съчетаващи коректно достоверното и легендарното – „Неопростена” (1960), и „Животът и времената на съдията Рой Бийн” (1972), и стилни мелодрами – „В този наш живот” (1942), сурови шпионско-криминални истории, отразяващи духа на Студената война – „Кремълско писмо” (1970), „Човекът на Макинтош” (1972) и „Любов и куршуми” (1978), привидно лесни за филмиране трилъри като романа на Филип Макдоналд „Списъкът на Ейдриън Месинджър” (1963) и „Фобия” (1980) или пародии на Джеймс Бонд като „Казино Роял” (1966) и практически неекранизируеми романи като „Отражение в едно златисто око” (1967) на Карсън Маккълърс и „Под вулкана” (1984) на Малкълм Лоури, придържайки се към завладяващия разказ и ефектната история, в които има любов, алчност, отмъщение, красиви фатални жени, фалшиви илюзии, борба за успех и място под слънцето, крах на мечти и ненатрапчив патос, горчива ирония към страстите човешки и преклонение пред природната красота, чиято квинтесенция са планината и конете, и мъдрото им проникновено претворяване в поредица от оставящи трайни спомени кинофилми, по традиция появяващи се с неизменно постоянство всяко десетилетие от 1941 до 1988 г., включваща етапни заглавия от „Малтийският сокол” (1941) и „Съкровището на Сиера Мадре” (1948), през „Африканската кралица” (1952), превърнат в обект на екранно пресъздаване от Клинт Истууд в „Бял ловец, черно сърце” (1990) и „Непригодните” (1961) до „Щедрият град” (1972), ”Човекът, който искаше да стане крал” (1976), „Честта на фамилията Прици” (1985) и „Мъртвите” (1987)...

Хюстън отразява оригинално и ефектно борбата за независимост – „Независимост” (1976), Гражданската война – „Аленият кръст на храбростта” (1951), и участието на американците в Първата – „Африканската кралица” (1952) и „Сбогом на оръжията” (1957), и Втората световна война – „Отвъд Тихия океан” (1942), „Отчет от Алеутските острови” (1943), „Бог знае, мистър Елисън” (1957), но за включването на родината му в конфликтите в Корея, Виетнам, Гренада и Афганистан  запазва красноречиво мълчание.

Прегледът – спомен за живота и делото на Джон Хюстън, завършвам с обобщението, че асът остава на върха на кариерата си до самия край на своя живот, режисирайки активно и след осемдесетата си година, въпреки измъчващия го емфизем, което е уникално явление в световното кино, и че съхранява до сетните си дни свежестта на погледа и любопитството си към живота, а с неговата смърт седмото изкуство губи един от най-знаменитите си и безпристрастни познавачи, комуто все пак признателните потомци издигат паметник в Пуерто Валарта.

Остават близо 50-те му филма, не всичките шедьоври, но до един заснети професионално безупречно, гледани и обичани от широката зрителска аудитория, филми, към които и в бъдеще ще посягаме, търсейки в тях опора и примерни модели за достойно осъществяване като свободни хора, непримирили се с обществените недъзи и слабостите на човешката природа.