Кинонаблюдател
Сезонът на българските сериали
Минути за кино
Започвам с рекламата – „Тази пролет българските зрители ще гледат български сериали, с български актьори и български истории.” Тя е затова – ударно да привлича, да дразни любопитството, да очакваме нещо ново и невиждано. И не непременно да е достоверна или коректна. Не е необходимо. Защото български сериали не се снимат от 2010 г. И ако се разчита само на късата памет на днешната активна зрителска аудитория, то този подход е, меко казано, непродуктивен.
Лично аз помня, че първите ни сериали са от 1965 и 1966 г. Тогава телевизията бе само една, но произвеждаше серийни филми и напук на ехидните подмятания и „Произшествие на сляпата улица” на Людмил Кирков и Владислав Икономов, и „Семейство Калинкови” на Димитър Захариев и Лиляна Пенчева бяха реализирани с необходимата вещина, гледаха се с интерес и се коментираха със седмици.
След това дойде еуфорията с „На всеки километър” (1969-1972) и всенародното честване на „Капитан Петко войвода” (1981), дело на забравения днес Неделчо Чернев. Все български сериали, харесвани и обичани, с български актьори и сюжети. От това славно време връзката е Стефан Данаилов, някогашният Никола Деянов, изживяващ втора младост като Борис Касабов в „Стъклен дом”...
Игнорира се дори легендарната сапунка на Нова тв „Хотел „България” с режисьор Петър Одаджиев, стартирала така успешно през 2004 г. и безславно сгромолясала се след 83-я си епизод.
Желанието да се избере българското тръгна от 2008 г. Тогава „Дзифт” на Владислав Тодоров и Явор Гърдев взриви бокс офисите. След това се появи и Димитър Митовски с „Мисия Лондон” (2010). И двата филма бяха екранизации на нашумели романи, но докато „Дзифт” бе изящно заснет от Емил Христов филм ноар, направен перфектно с впечатляваща иронична отстраненост, то „Мисия Лондон” се оказа скромна комедия с три запомнящи се скеча, но с много натрапчива рекламна кампания, щедър бюджет и отлична визия, дело на незаменимия Ненад Бороевич.
Защо да се учудвам тогава, че победителят в състезанието за рейтинги се казва Димитър Митовски? В момент на криза и сериозно орязване на субсидиите за българско кино, същият, вместо да хленчи, смело разработи успешен модел за качествен роден сериал, убеди bTV да рискува и триумфира със „Стъклен дом”. Успехът – заслужен и огромен за първите му два сезона, отприщи вълната на следващите серийни продукти – „Столичани в повече” и „Под прикритие”.
Така в момента сме атакувани от трите ни национални телевизии, по които вървят български сериали – Нова тв с най-скромния си принос „Забранена любов” на Станислав Дончев (следя го спорадично и само за убиване на времето), Канал 1 с „Под прикритие” и bTV със „Столичани в повече” и „Стъклен дом”.
Но дали това е пиршество за очите и тест за интелекта ни?
Радостта от срещата с родното сега се помрачава от натрапчивото усещане за кампанийност, за пир по време на чума. Инвестира се щедро за нещо, което в момента върви – защото е актуално, рентабилно и се търси. Въпросът е докога?
С очите си виждам как в луда гонитба за зрители успешният модел „Стъклен дом” буквално се изцежда в третия си сезон, как губи от блясъка и харизмата си, мутирайки до хибрид между мелодрама, психотрилър и родно криминале. Снимайки в галоп, Димитър Гочев и компания просто не съумява да избегне гафовете в сценария, които са неизбежни при това бясно темпо на работа и са свързани основно с психологическата убедителност на персонажите и правдоподобността на показваните епизоди. Третият сезон на „Стъклен дом” е определено крачка назад в креативното развитие на сериала. Той разчита основно на създадената вече легенда, на безкритичната любов на феновете и на остатъчната енергия от един иначе много добре замислен и стартирал проект. Дори и звездите му вече светят с отразена светлина, та се налага Стефан Данаилов – Борис Касабов да бяга от демоничното си излъчване и да се прави на образцов магнат в противовес на алкохолизиралия се Христо Атанасов – Георги Кадурин.
Защо им трябваше на Митовски, Гочев и Росен Цанков да продължат с изстискването на изчезващата вече златоносна жила, вместо да съсредоточат изцяло усилията си в „Под прикритие”? Тогава обвиненията за немарливо свършената работа и грубия комерсиализъм може би щяха да останат на заден план? А и сценаристите Теодора Василева и Георги Иванов (работещи паралелно и върху „Стъклен дом”), и режисьорите Димитър Гочев и Димитър Митовски, биха имали повече физическо време при реализацията на определено амбициозния и интересен замисъл, какъвто е „Под прикритие”, и вероятно щяха да прибегнат до услугите на друг оператор, а не непременно на Радослав Гочев, заснел и кримката в същата визуална стилистика като „Стъклен дом” на принципа „Копие под индиго”.
Не че хрумката да вкараме наша къртица в гнездото на лошите и да видим как ще се справи със ситуацията „Свой сред чужди, чужд сред свои” е кой знае колко оригинална. Гледали сме я в безброй американски и италиански филми, така че няма смисъл да откриваме топлата вода.
Смешен ми е и напънът да се съпоставяме с класически образци като „Бригада” (2002) на Алексей Сидоров, „Октопод” (1984) на Дамиано Дамиани или „Престъпна империя” (2010) на Мартин Скорсезе. Да търсим сравнение със соцкриминалето „Синаята лампа” (1974) на Мариана Евстатиева-Биолчева, Георги Георгиев и Веселин Вачев е необходимо, но нека не забравяме, че през 1992-95 г. именно Канал 1 продуцира „Голямата ченгеджийница”, от чийто замисъл се пръкнаха само три филма, но между тях бе и много добрият „Трафик” (1995) на Ивайло Джамбазов...
„Под прикритие” такъв, какъвто е, носи в себе си потенциала за успешен екшънсериал. В него и интригата е интересна, и темпото е увличащо. Кастингът е рисков, но с добър краен резултат, поне що се отнася до Ивайло Захариев (Мартин) и Михаил Билалов (Джаро). Проблемът е другаде - нашите бандити са прекалено опитни, хитри и интелигентни. Те дори не употребяват тарикатски жаргон и винаги излизат невредими от ситуациите, водени от намахания Захари Бахаров – Иво. Срещу тях е безличният Попов на Владимир Пенев.
Е, как тогава да съчувстваме на добрите ченгета? Като изчакаме да мине дванадесетата серия? А ако финалът е отворен?
Със „Столичани в повече” ситуацията е малко по-различна. Но и огледално съотносима с „Под прикритие”. Идеята на „Столичаните” е на продуцента Евтим Милошев, така както „Под прикритие” е разработка на Димитър Митовски. Защо да се дивя тогава, че сериалът носи облика на своя вдъхновител, а не на главния сценарист Емил Марков и режисьорите Виктор Божинов и Александър Косев, които в случая са едни обикновени изпълнители на поръчката?
Така неизбежно в мен се поражда съмнението, че принципът на мултипликацията, използван вече успешно от Митовски, е доразвит от Милошев, който привлича артистичния състав от суперуспешното си тв шоу „Комиците”, добавя към него легенди като Стоянка Мутафова (баба Мария), ситуира сюжета в китно софийско село (Извор), модел на нашето общество, но в един по–приземен план, контрапункт на кичозно-лъскавата буржоазна столична култура в „Стъклен дом”, с явната амбиция да се привлече по-редовàта и непосредствена публика, която харесва битовите конфликти и плоските шеги, пречупени през патриархално-семейната призма. Все в името на успеха и високият рейтинг!
Сещам се, че и този модел не е нов. Хубави семейни филми сме правили и в миналото. Изпълнени с емоции и напрежение. Като „Дом за нашите деца” (1987-1990). Любопитното е, че веднага си спомням кой е постановчикът – телевизионният ни корифей Неделчо Чернев.
А сега, следейки епизодите на „Столичани в повече” в сряда, се сещам първо за името на продуцента, а след това и на режисьора Виктор Божинов, който неусетно и неизбежно свързвам и със „Стъклен дом”.
Какво голямо италианско семейство е bTV! Всички са братовчеди и съдружници по неволя.
... Наскоро приказвах с мой приятел за тв вълната, заляла ни напоследък. В рамките на шегата го попитах докога ще продължи това нашенско телевизионно приключение. Без да се замисля, той ми отговори веднага – „Докато има интерес. След това сериалите ще ги скрият в слаб часови пояс и ще ги погребат тихо, както стана с „Хотел „България”. Аргументът му се оказа железен и аз се съгласих с него. Но кой знае защо ме обзе носталгията по старите доброкачествени наши серийни филми, които не се снимаха на сезони, носеха спецификата на тв роман, нямаха прекъсване през двадесет минути за петминутни рекламни спотове (Представете си подобен куриоз с „Васко да Гама от село Рупча”, 1986 на Димитър Петров!) и се следяха с любов при всяко тяхно ново излъчване. След това си погледнах часовника, сепнах се, бързо платих сметката и хукнах към къщи.
... Беше понеделник, наближаваше 20 часа. Започваше „Стъклен дом”, трети сезон, пети епизод...
Лично аз помня, че първите ни сериали са от 1965 и 1966 г. Тогава телевизията бе само една, но произвеждаше серийни филми и напук на ехидните подмятания и „Произшествие на сляпата улица” на Людмил Кирков и Владислав Икономов, и „Семейство Калинкови” на Димитър Захариев и Лиляна Пенчева бяха реализирани с необходимата вещина, гледаха се с интерес и се коментираха със седмици.
След това дойде еуфорията с „На всеки километър” (1969-1972) и всенародното честване на „Капитан Петко войвода” (1981), дело на забравения днес Неделчо Чернев. Все български сериали, харесвани и обичани, с български актьори и сюжети. От това славно време връзката е Стефан Данаилов, някогашният Никола Деянов, изживяващ втора младост като Борис Касабов в „Стъклен дом”...
Игнорира се дори легендарната сапунка на Нова тв „Хотел „България” с режисьор Петър Одаджиев, стартирала така успешно през 2004 г. и безславно сгромолясала се след 83-я си епизод.
Желанието да се избере българското тръгна от 2008 г. Тогава „Дзифт” на Владислав Тодоров и Явор Гърдев взриви бокс офисите. След това се появи и Димитър Митовски с „Мисия Лондон” (2010). И двата филма бяха екранизации на нашумели романи, но докато „Дзифт” бе изящно заснет от Емил Христов филм ноар, направен перфектно с впечатляваща иронична отстраненост, то „Мисия Лондон” се оказа скромна комедия с три запомнящи се скеча, но с много натрапчива рекламна кампания, щедър бюджет и отлична визия, дело на незаменимия Ненад Бороевич.
Защо да се учудвам тогава, че победителят в състезанието за рейтинги се казва Димитър Митовски? В момент на криза и сериозно орязване на субсидиите за българско кино, същият, вместо да хленчи, смело разработи успешен модел за качествен роден сериал, убеди bTV да рискува и триумфира със „Стъклен дом”. Успехът – заслужен и огромен за първите му два сезона, отприщи вълната на следващите серийни продукти – „Столичани в повече” и „Под прикритие”.
Така в момента сме атакувани от трите ни национални телевизии, по които вървят български сериали – Нова тв с най-скромния си принос „Забранена любов” на Станислав Дончев (следя го спорадично и само за убиване на времето), Канал 1 с „Под прикритие” и bTV със „Столичани в повече” и „Стъклен дом”.
Но дали това е пиршество за очите и тест за интелекта ни?
Радостта от срещата с родното сега се помрачава от натрапчивото усещане за кампанийност, за пир по време на чума. Инвестира се щедро за нещо, което в момента върви – защото е актуално, рентабилно и се търси. Въпросът е докога?
С очите си виждам как в луда гонитба за зрители успешният модел „Стъклен дом” буквално се изцежда в третия си сезон, как губи от блясъка и харизмата си, мутирайки до хибрид между мелодрама, психотрилър и родно криминале. Снимайки в галоп, Димитър Гочев и компания просто не съумява да избегне гафовете в сценария, които са неизбежни при това бясно темпо на работа и са свързани основно с психологическата убедителност на персонажите и правдоподобността на показваните епизоди. Третият сезон на „Стъклен дом” е определено крачка назад в креативното развитие на сериала. Той разчита основно на създадената вече легенда, на безкритичната любов на феновете и на остатъчната енергия от един иначе много добре замислен и стартирал проект. Дори и звездите му вече светят с отразена светлина, та се налага Стефан Данаилов – Борис Касабов да бяга от демоничното си излъчване и да се прави на образцов магнат в противовес на алкохолизиралия се Христо Атанасов – Георги Кадурин.
Защо им трябваше на Митовски, Гочев и Росен Цанков да продължат с изстискването на изчезващата вече златоносна жила, вместо да съсредоточат изцяло усилията си в „Под прикритие”? Тогава обвиненията за немарливо свършената работа и грубия комерсиализъм може би щяха да останат на заден план? А и сценаристите Теодора Василева и Георги Иванов (работещи паралелно и върху „Стъклен дом”), и режисьорите Димитър Гочев и Димитър Митовски, биха имали повече физическо време при реализацията на определено амбициозния и интересен замисъл, какъвто е „Под прикритие”, и вероятно щяха да прибегнат до услугите на друг оператор, а не непременно на Радослав Гочев, заснел и кримката в същата визуална стилистика като „Стъклен дом” на принципа „Копие под индиго”.
Не че хрумката да вкараме наша къртица в гнездото на лошите и да видим как ще се справи със ситуацията „Свой сред чужди, чужд сред свои” е кой знае колко оригинална. Гледали сме я в безброй американски и италиански филми, така че няма смисъл да откриваме топлата вода.
Смешен ми е и напънът да се съпоставяме с класически образци като „Бригада” (2002) на Алексей Сидоров, „Октопод” (1984) на Дамиано Дамиани или „Престъпна империя” (2010) на Мартин Скорсезе. Да търсим сравнение със соцкриминалето „Синаята лампа” (1974) на Мариана Евстатиева-Биолчева, Георги Георгиев и Веселин Вачев е необходимо, но нека не забравяме, че през 1992-95 г. именно Канал 1 продуцира „Голямата ченгеджийница”, от чийто замисъл се пръкнаха само три филма, но между тях бе и много добрият „Трафик” (1995) на Ивайло Джамбазов...
„Под прикритие” такъв, какъвто е, носи в себе си потенциала за успешен екшънсериал. В него и интригата е интересна, и темпото е увличащо. Кастингът е рисков, но с добър краен резултат, поне що се отнася до Ивайло Захариев (Мартин) и Михаил Билалов (Джаро). Проблемът е другаде - нашите бандити са прекалено опитни, хитри и интелигентни. Те дори не употребяват тарикатски жаргон и винаги излизат невредими от ситуациите, водени от намахания Захари Бахаров – Иво. Срещу тях е безличният Попов на Владимир Пенев.
Е, как тогава да съчувстваме на добрите ченгета? Като изчакаме да мине дванадесетата серия? А ако финалът е отворен?
Със „Столичани в повече” ситуацията е малко по-различна. Но и огледално съотносима с „Под прикритие”. Идеята на „Столичаните” е на продуцента Евтим Милошев, така както „Под прикритие” е разработка на Димитър Митовски. Защо да се дивя тогава, че сериалът носи облика на своя вдъхновител, а не на главния сценарист Емил Марков и режисьорите Виктор Божинов и Александър Косев, които в случая са едни обикновени изпълнители на поръчката?
Така неизбежно в мен се поражда съмнението, че принципът на мултипликацията, използван вече успешно от Митовски, е доразвит от Милошев, който привлича артистичния състав от суперуспешното си тв шоу „Комиците”, добавя към него легенди като Стоянка Мутафова (баба Мария), ситуира сюжета в китно софийско село (Извор), модел на нашето общество, но в един по–приземен план, контрапункт на кичозно-лъскавата буржоазна столична култура в „Стъклен дом”, с явната амбиция да се привлече по-редовàта и непосредствена публика, която харесва битовите конфликти и плоските шеги, пречупени през патриархално-семейната призма. Все в името на успеха и високият рейтинг!
Сещам се, че и този модел не е нов. Хубави семейни филми сме правили и в миналото. Изпълнени с емоции и напрежение. Като „Дом за нашите деца” (1987-1990). Любопитното е, че веднага си спомням кой е постановчикът – телевизионният ни корифей Неделчо Чернев.
А сега, следейки епизодите на „Столичани в повече” в сряда, се сещам първо за името на продуцента, а след това и на режисьора Виктор Божинов, който неусетно и неизбежно свързвам и със „Стъклен дом”.
Какво голямо италианско семейство е bTV! Всички са братовчеди и съдружници по неволя.
... Наскоро приказвах с мой приятел за тв вълната, заляла ни напоследък. В рамките на шегата го попитах докога ще продължи това нашенско телевизионно приключение. Без да се замисля, той ми отговори веднага – „Докато има интерес. След това сериалите ще ги скрият в слаб часови пояс и ще ги погребат тихо, както стана с „Хотел „България”. Аргументът му се оказа железен и аз се съгласих с него. Но кой знае защо ме обзе носталгията по старите доброкачествени наши серийни филми, които не се снимаха на сезони, носеха спецификата на тв роман, нямаха прекъсване през двадесет минути за петминутни рекламни спотове (Представете си подобен куриоз с „Васко да Гама от село Рупча”, 1986 на Димитър Петров!) и се следяха с любов при всяко тяхно ново излъчване. След това си погледнах часовника, сепнах се, бързо платих сметката и хукнах към къщи.
... Беше понеделник, наближаваше 20 часа. Започваше „Стъклен дом”, трети сезон, пети епизод...
Автор:
Борислав Гърдев
Публикация:
22.05.2011 г. 22:59
Етикети:
минути за кинокинонаблюдателБорислав Гърдевтв сериалифилмителевизиябългарско кинокино
Под прикритие
Стъклен дом
Посетено:
3069
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/12520-sezonat-na-balgarskite-seriali