Кинонаблюдател
Сбогом, мамо
Минути за кино
След цялата словесна канонада около филма на Мишел Бонев, която се изля за осем месеца, ми е наистина трудно да напиша това ревю. И все пак, отидох в салона с нагласата да гледам нов български игрален филм, а не „самодеен кич” (Божидар Манов). Не крия, че го правя от патриотизъм, а и защото исках да се убедя, че дяволът не е толкова черен. Веднага посочвам, че се абстрахирам от НАЧИНА, по който бе възприета реализацията на този проект. Приемам, че Бонев е получила субсидия от италианското културно министерство и от нашия Национален филмов център (докато шеф бе Александър Донев) като очевиден факт. Намерила е начин, успяла е да се пласира и позиционира, да вземе поощрителна награда от Венецианската мостра. Дори го е продала на италианската национална телевизия за 1 милион евро... Дай, Боже, всекиму!
Филмът съвсем не е боза или тържество на кича и безвкусицата. Като за дебют, той е добре направен с тази неизбежна забележка, че Мишел Бонев трудно бяга от емоционалната си обвързаност с прекалено личната интимна драма, която разказва, но за сметка на това през чувствителната женска душевност, и че като всеки неофит и тя бърза да разкаже на екрана за всички проблеми, които я измъчват. При това, нагърбвайки се с възможно най-сложната роля, за каквато не се борят дори и мъжете-режисьори у нас. Тя е едновременно сценарист, режисьор, водеща звезда и продуцент на „Сбогом, мамо”. Така поема върху себе си огромен риск и смело скача в морето, следвайки примамливия пример на Барбра Стрейзънд. Знам, че двете са несъпоставими величини, но именно затова ми допада нейната смелост да бъде човек-оркестър в такъв личен и по същество некомерсиален продукт. Защото зад Стрейзънд е огромната и добре смазана холивудска машина, опитът й от работата с корифеи в бранша, след което могат да се появят „Йентъл” (1983), „Принцът на приливите” (1991) и „Огледало с две лица” (1996), на които музикалната и филмова прима е сценарист (на „Йентъл”), режисьор, актьор, продуцент и изпълнител на песните. Освен със Стрейзънд, Бонев се съизмерва и с нашия Киран Коларов. И двамата са бургазлии и преживяното от тях ляга в основата на техните най-лични и изстрадани проекти. И ако и да са грапави последните филми на Коларов („Искам Америка”, 1991, „Бунтът на L.”, 2006, и „Ако някой те обича...”, 2010) трудно бихме си ги представили извън бургаския контекст, който е в основата и на „Сбогом, мамо”.
Мишел Бонев се е справила много добре с организационно-продуциентския си ангажимент, подпомогната от Лича Нунец, изявила се неочаквано убедително като адвокатката Вирджиния. Разказът, ако и да е изграден като калейдоскоп, задържа вниманието ни, като се абстрахираме от диалектния говор на самата Бонев и често кухите реплики, вкарани в устата на основните действащи лица. Вероятно режисьорката е имала нужда от добър диалогист, но защо никой не й е подсказал вариант за действие. Аз лично се сещам за Марин Дамянов, помагал на Николай Волев за най-хубавите му филми.
Като постановчик Бонев се справя прилично, ръководейки голям екип и доказвайки, че не винаги дипломата от НАТФИЗ е индулгенция за правенето на качествен филм. Тя има усет за детайла, умее да разведри и най–натегнатата сцена (веднага се сещам за изгорялото месо, което Яна непохватно сервира на своите гости), както и да провокира зрителските нагласи, че успешният край на една история не означава непременно хепиенд (финалът, който, предполагам, е изненадал не само мен). Наистина е фен на дългите сцени, но и на умело поддържания драматизъм.
Впечатлен съм, че тя така добре пресъздава атмосферата на 70-те и 80-те години на миналия век, и че балансирано обхваща теми, които напоследък липсват от нашия екран – от проблемите в семейството до начина на третиране на старците в социалните домове, превърнати в хранилки за нагли държавни чиновници.
Кастингът на Елизабет Радева е впечатляващ. Тя и Бонев умишлено пласират на екран наши звезди от 60-те години на миналия век, доказвайки, че бургазлийката е израснала с култовите им роли – Татяна Лолова (бабата Мария, най-ценният капитал на филма), Ани Бакалова (приятелката на Мария в старческия дом), Илка Зафирова (Кира), Меглена Караламбова (учителката). И същевременно смело се доверява на актуалните любимци – Юлиян Вергов (Богдан), братя Ранкови – Веселин (Владимир) и Красимир (съдията) и дори Ивайло Захариев (последният любовник на Яна), снимал се при нея, преди да нашуми като Мартин от сериала „Под прикритие”. Удачно е изваждането от праха на забравата на Добрин Досев, създал знаков образ на баскетболен треньор. Надя Конакчиева и Марта Янева са великолепни като сестрите Мария и Теодора, автентични и правдиви и далеч от клишето на кукленско-мутренските красавици, които напоследък ни заливат от екрана.
Мишел Бонев демонстрира безспорни артистични качества. Проблем е, че не успява напълно да се абстрахира от субективните негативни емоции, които са я преследвали на снимачната площадка на тази травмирала я, преживяна лична драма, но като Яна, независимо от неравното й изпълнение, е поне въздействена – щом ми идеше да я удуша, когато прати мократа си щерка Мария на терасата под падащия сняг, значи, и мен ме е подразнила ефективно!
Друг плюс за цялостното положително възприемане на творбата е музиката на аса Кирил Дончев. След като той се е заел с написването на партитурата, значи, Бонев действително има необходимата филмова култура (Дончев е любимият автор на Киран Коларов), а аз добавям само, че като ниво не отстъпва на класическия му собствен образец, какъвто за мен е „Закъсняло пълнолуние” (1996).
В заключение ще отбележа, че „Сбогом, мамо” е една интелигентно заснета от Емил Топузов лична изповед, предназначена преимуществено за зрители, обичащи екранния психологически драматизъм и ненатрапчивите послания и бягащи от евтините трилъри, криминалета и сапунки.
____________________________
„Сбогом, мамо”, 2011, 110 минути, сц. и реж. Мишел Бонев, „Романтика ентъртейнмънт”.
Автор:
Борислав Гърдев
Публикация:
18.05.2011 г. 22:35
Посетено:
2623
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/12458-sbogom-mamo