Кинонаблюдател

Изпепелени от слънцето 2: Цитадела

Минути за кино

Изпепелени от слънцето 2: Цитадела


Вместо на 4 ноември 2010 г. заключителната част на епопеята „Изпепелени от слънцето 2: Цитадела” излиза  на екран на 5 май 2011, в навечерието на 66-та година от победата над фашистка Германия. Гледах филма на Никита Михалков с напрегнато внимание. Не крия, че защитих втората част „Предстояние”, въпреки масираната атака срещу него. Затова сега обстойно обхванах 158-те минути екранно време, за да разбера не съм ли се подвел в оценката си. Сверих си часовника с руските критици и с редовите зрители на епоса.

Като цяло преобладава становището за талантлив неуспех, но по-приемлив в сравнение с „Предстояние”. Налице са мнения, че просто е нямало нужда от втората част, че Михалков направо е трябвало да снима „Цитадела”, тъй като тя хвърля мост към легендарния оригинал отпреди 17 години, но и че третата част на сагата е с дразнеща мозаечна структура, в която връзката между отделните важни сюжетни линии и образи е много рехава и условна. Подобни оценки ме озадачават, тъй като знам, че третият филм не е сниман отделно от втория, че е част от един общ, грандиозен замисъл и че сега е по-важно да се осмисли ЦЕЛИЯТ готов триптих, а не само заключителната му част.

Руската критика се вторачва само в „Цитадела” и открива куп слабости – това не е балада за войника, а приказка за супермена ген. Котов, няма стабилна драматургия (а автори на сценария са самият Михалков, Глеб Панфилов, Рустам Ибрахимбеков, Едуард Володарски, Владимир Мойсеенко и Александър Новотоцки!), има излишни дължини, на екрана се чувства осезаемо свръхегото на Никита Михалков, надделява мелодрамата...

Всъщност „Цитадела” е и антитеза на „Предстояние”, и негово допълнение. Той не е толкова зрелищен и атрактивен като него, но е логично и смислово ПРОДЪЛЖЕНИЕ на втората част на епоса. „Цитадела” търси връзката и с оригинала – най-вече при срещата на Котов и офицера от НКВД Дмитрий Арсентиев (Олег Меншиков), която не завършва с кървав дуел, а съвсем неочаквано, но пък закономерно, с прибирането на полковника в затвора, както и при връщането на Котов в дачата му, където той, накичен с лампазите на генерал-лейтенант, трябва да търпи истериите на жена си Маруся (Виктория Толстоганова) за своето предателство към нея и дъщеря му, изтръгнато със зверски насилия в душегубките на НКВД, и да осъзнае с болка и тъга, че  идилията от 1936 г. никога няма да се върне и той повече няма да има ТОВА СЕМЕЙСТВО, което е оставил, преди да потъне в смъртоносните лапи на ГУЛАГ...

Харесва ми друго в заключителната част на Михалковия епос – покрай идващите малко в повече ексцентрични сцени с монтаж на атракциони – особено ярко свидетелство е сватбата на жп гарата, като контрапункт на душевната драма на Котов, разделил се завинаги със своята съпруга, постановчикът, заедно със съсценаристите си, открехва завесата и към тъмната страна от биографията на легендарния комдив. Оказва се, че той съвсем не е чист като сълза и това много добре го знае другарят Сталин – Максим Суканов. През 1919 г. Котов убива свещеник, а две години по-късно съзнателно и свирепо потушава бунта на тамбовските селяни. И когато попада в лагер, трябва – според непобедимата сталинска логика - да си отговори на въпроса не „Защо”, а „За какво?” е там...

Срещата Котов – Сталин е вторият по важност и значимост фундамент на филма, след дуела Котов – Арсентиев. За разлика от сблъсъка с полковника от НКВД, в който има и много фарсови и трагикомични детайли, този със Сталин, решен изцяло в мрачни краски от оператора Владислав Опелянц, е изпълнен с дълбок вътрешен драматизъм. По време на аудиенцията генералът мълчи, пие с достолепие чай и след това напуска кабинета с ясното съзнание, че ще бъде поредната жертва на „бащата на цялото прогресивно човечество”. Не може и да бъде другояче, след като от него се иска с 15 000 затворника, въоръжени с дървени палки, да превземат силно укрепена немска цитадела, за да даде пример на останалите съветски войници, чийто подтекст е смразяващо ясен - „Не е важно колко ще са жертвите, но ВСИЧКИ трябва да разберат, че във водената война пътят може да бъде само НАПРЕД и към ПОБЕДАТА!

Признавам, че оттук до края на филма Михалков променя рязко стилистиката. Той твърдо и категорично се насочва към one man show, акцентирайки основно на своя герой, който наистина се превръща в супермен, водещ войната по СВОИ правила и ЗАКОНИ и логично преследващ личните цели, които се свеждат основно до това ДА ОЦЕЛЕЕ, ДА ПОБЕДИ, ДА НАМЕРИ дъщеря си Надя (Надежда Михалкова) и на финала, яхнал победоносно танка, начело на голяма армада, досущ като един съветски Ервин Ромел, да се отправи към Берлин...

Така Никита Михалков демонстративно доказва, че той е ГОСПОДАРЯТ на проекта и НЕГОВИЯТ герой ще има съдба, каквато той смята за най-удачна. Затова Котов се превръща в легенда, след като оцелява при атаката на крепостта, взривила се чудодейно и зрелищно досущ като оръдията на Навароне от легендарния хит на Дж. Ли Томпсън от 1961 г. Запазвайки генералските си лампази, Котов – Михалков всъщност защитава ненатрапчиво лайтмотива на творбата – за да се спечели войната с агресора, трябва да се победи врага вътре в нас – от страха от смъртта до главорезите от заградителните отряди...

Тази гледна точка ми импонира. Логично е Михалков (главен продуцент, съсценарист, постановчик и водеща звезда) да бъде ГЕРОЯТ на спектакъла, да спечели своята мръсна война и да се превърне в народен водач, алтернатива на самия Сталин. Иначе съм съгласен, че фрагментарната структура на сюжета пречи за пълноценното му осмисляне, но смятам, че тя е съзнателно търсена за нужния обхват на замисъла, който трябва да се възприеме като ЕДИННО ЦЯЛО, а не просто като трета част от военната епопея.

И още нещо добавям за финал – опитът от „Изпепелени от слънцето” (1994-2011) ще бъде полезен не само за Никита Михалков, но и за цялото руско кино. С всичките му недостатъци, той си остава явление и необходим плацдарм, по който трябва да минат следващите ентусиасти, желаещи да разкрият драмата на най-кървавия конфликт в човешката история. Защото знаем много добре, че в бившия СССР и сега в Русия продължават да се снимат военни продукции, но ИСТИНАТА за Отечествената война, все още не е казана напълно.

Епопеята „Изпепелени от слънцето” прави много важна крачка в тази насока. След нея определено ще бъде по-лесно.

_____________
„Изпепелени от слънцето 2: Цитадела”, 2011, 158 мин., Русия, Франция, Германия, реж.–постановчик Никита Михалков, производство ТТТ, Централ Партнершип
.
Автор: Борислав Гърдев
11.05.2011 г. 23:38
Посетено: 6347
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/80/news/12366-izpepeleni-ot-slantseto-2-tsitadela