Ал Пачино на 70 години

Минути за кино

Ал Пачино е сред последните ярки представители на легендарното „Актърс студио” и един от най-добрите ученици на Елия Казан и Лий Страсбърг. Постъпва на 26 години, след натрупан стаж в школата на Хърбърт Бергхоф и артистични изяви в постановките „Тухла и роза” (1964) и „Кредиторите” (1965), оставяйки зад себе си тъжно и самотно детство в Южен Бронкс, където е роден на 25 април 1940 г., отгледан от майка си и нейните родители от 1942 г., за когото единственото развлечение са били вечерните кинопрожекции, превърнати на следващия ден от него в проникновени солови изяви, определили влечението и страстта му към играта и света на спектакъла.

Неизбежните етапи по пътя към славата са училищната театрална сцена, работата като театрален разпоредител, пощальон в списание ”Коментари”, домоуправител и следването – за една година – в Средното училище за актьорско майсторство, което напуска, тъй като свършва спестените пари.

Така, следвайки повелята на сърцето си, стига до съдбовната среща с маестро Страсбърг, с когото ще си партнира в „Кръсникът II” (1974) и „...И справедливост за всички” (1979), и който ще формира уникалния му завладяващо-магнетичен стил на игра, превърнал го в наследник на Марлон Брандо и в еталон на изключително силно актьорско присъствие.

Затова днес Пачино е сочен за кумир и пример за подражание. В света на екшъните и наивните приключенски приказки, творческите му изяви – шлифовани, ефектни, психологически правдиви и витални, си остават пример за образцово и отговорно служене в храма на изкуството.

Тази линия в творческия път на Алфредо Джеймс Пачино е формирана първоначално в театъра. Тук той създава своите силни и запомнящи се образи, към които се връща и след поредния си кинофурор – „Тигър пред портите” (1966), „Индианците си искат Бронкс” (1966), „Събуди се и запей!” (1967), „Америка, ура!” (1967), „Носи ли тигърът вратовръзка?” (1969), „Позор за квартала” (1969), „Основното обучение на Пабло Хумел” (1972), „Удържимият възход на Артуро Хи” (1978), „Ричард Трети” (1979), „Американски бизон” (1980), „Юлий Цезар” (1986), „Национален химн” (1988), „Саломе” (1990), „Хюи” (1996), „Сираци” (2005)...

И именно театралният свят и търсенето на адекватните изразни средства за пресъздаване на един от най-сложните Шекспирови персонажи, е в основата на първата му режисьорска изява, носеща симптоматичното заглавие „В търсене на Ричард” (1996), за която получава наградата за най-добър документален филм от Режисьорската гилдия на САЩ.

Ако и да не изменя на любовта си към сцената, Пачино става популярна и обичана звезда благодарение на големия екран – при това веднага след тв дебюта си в „Нюйоркски полицейски департамент”, епизодът „Пълният кръг на насилието” (1968) на Арнолд Пърл и „Аз, Натали” (1969) на Фред Ко, където се появява като Тони, в прекрасната психологическа драма на Джери Шатцберг „Паника в Нийдъл парк” (1971), в който изпълнява главната роля на чаровния гей-наркоман Боби.

Оттогава му върви на силни централни творчески изяви. Вярно е, че не всички са сред явленията във филмовото изкуство, но за това вината не е в „очите на Америка”, а основно на режисьорите, които, ако и да са сред най-големите в САЩ и Европа, не успяват винаги и докрай да осъществят своите иначе впечатляващи творчески замисли. Така идват издънките в трилъра „Кръстосване” (1980) на Уйлям Фридкин с неузнаваемия детектив–аутсайдер Стив Бърнс, нефизиономичната версия на бродуейския драматург Айвън Травалиан в „Авторът! Авторът!” (1982) на Артър Хилър, неполучилата се суперпродукция „Революция 1776” (1986) на Хю Хъдзън, където се изявява като Том Доб, енигматичното излъчване на PR-агента Илай Уормън във „Всички мои познати” (2001) на Дан Олгрант, зловещо-пародийния нюйоркски гангстер Старкман в „Джили” (2003) на Мартин Брест или измъчената интерпретация на детектива Джак Греъм в несполучливия трилър „88 минути” (2006) на Джон Авнет, въпреки че прави и едно триумфално завръщане след тригодишна емиграция от целулоидния свят с поредната си полицейска роля на Франк Келър в „Море от любов” (1989) на Харолд Бекър.

Това са неизбежните рискове на професията, в която има и неравен път, и сривове, и дръзки промени в имиджа – сериалът „Ангели в Америка” (2003) на Майк Никълс, в който Пачино е болният от спин тузар Рой Коон – още повече, че режисьорите предпочитат да го ползват като интерпретатор на необичайни характери, изградени от две противоречиви и допълващи се линии – на силната експресия и на потисканата, спотаена енергия, придружаваща изявите му на антигерой в стил Дъстин Хофман, с когото са сравнявани като филмови близнаци, и на човек на властта и гангстерски бос.

В този аспект кривата на развитието му следва профила на колегите му Дъстин Хофман и Робърт де Ниро, но като че ли именно Пачино е най-пълнокръвен и органичен като аутсайдер - Франсис Делбучи в „Плашилото” (1973) на Джери Шатсберг, Сони Уортсик в „Кучешки следобед” (1975) на Сидни Лъмит, Джони във „Франки и Джони” (1991) на Гари Маршал, Рики Рома в „Гленгъри Глен Рос” (1992) на Джеймс Фоли, като борец за справедливост - Франк Серпико в „Серпико” (1973) на Сидни Лъмит, адвокат Артър Къркланд в „...И справедливост за всички” (1979) на Норман Джуисън, отвеян режисьор Виктор Тарански в „Симон” (2002) на Андрю Никол, ченге - Франк Келър в „Море от любов” (1989) на Харолд Бекър, Винсент Хана в „Жега” (1995) на Майкъл Ман, Уил Дормър в „Опасно безсъние” (2002) на Кристофър Нолан, Уолтър Бърк във „Фермата” (2003) на Роджър Доналдсън и Дейвид Фиск в „Праведно убийство” (2008) на Джон Авнет и най-вече като гангстер, в чиято рамка освен класическата роля на Майкъл Корлеоне в трилогията „Кръстникът” (1972, 1974, 1990) на Франсис Копола, превърнала се в метафора на възхода и падението на жестоката и нетолерантна Америка, попадат още Белязаният и Карлито от епосите на Брайън де Парма „Лице с белег” (1983) и „Пътят на Карлито” (1993), както и измаменият и самотен дребен мафиот Бенджамин Руджеро от „Дони Браско” (1997) на Майк Нюъл.

Разностранния си талант Ал Пачино демонстрира в драмата „Хазарт” (2005) на Д. Дж. Карузо, където ни изненадва в ролята на спортния букмейкър Уолтър Ейбрамс, в екранизацията по Шекспировата драма „Венецианският търговец” (2004) на Майкъл Редфорд, в която блести като лихваря Шейлок, в спортната сага на Сидни Полак „Боби Диърфилд” (1977), в стилизирания комикс на Уорън Бийти „Дик Трейси” (1990), където е неузнаваемият Биг Бой Каприс, във впечатляващата и амбивалентно въздействаща притча „Адвокат на дявола” (1997) на Тейлър Хакфорд, надянал маската на дяволски изкусителния адвокат Джон Милтън, в документалното шоу на Алек Кешишян „В легло с Мадона” (1991), играещ себе си. Такива изяви има и в „Брандо” (2007) на Мими Фрийдман и Лесли Грайф, и в „Знаех си, че беше ти: преоткриването на Джон Казъл” (2009) на Ричард Шепърд, както и в изобличителните опуси на Майкъл Ман, Харолд Бекър и Оливър Стоун – „Вътрешен човек” (1999) - Лоуъл Бергман, „Кметството” (1996) – нюйоркският кмет Джон Папа и „Всяка една неделя” (1999) - Тони Д'амато.

В тази връзка е добре да споменем и другия му режисьорски опит, който е приличен като резултат, макар да не е толкова известен – „Китайско кафе” (2000), в който изпълнява ролята на Хари Левин и е по пиесата на Айра Люис, както и най-новите му превъплъщения като трагикомичния Уили Банк в „Бандата на Оушън 3” (2007) на Стивън Содърбърг и доктор Джак Кеворкян в „Не познавате Джак” (2010) на Бари Левинсън.

Ал Пачино прави едни от най-пълнокръвните, убедителни и запомнящи се участия в привидно семпли, но завладяващи мелодрами като „25 цента” (1995) на Джеймс Фоли, където е незабравимият старец Джитано Сабатони, и „Усещане за жена” (1992) на Мартин Брест. Своеобразният, патетичен и хармоничен персонаж на слепия полковник от резерва Франк Слейд му носи и дългоочакваният „Оскар” за главна мъжка роля.

Пачино не може да се оплаче от липса на предложения – аз например съм много любопитен какво ще постигне като Цар Ирод в „Мария, майката на Христос” (2011) на Джеймс Фоли... С възрастта играта му става по-изчистена, лишена от самоцелни трикове и е с все същото магическо сугестивно въздействие. Той разчита на своите верни зрители и независимо че не всеки от филмите му е касов удар, ще е важно и занапред да получава роли, съответстващи на неговия изключителен талант.

А че е зрял и проницателен творец, ще се убеди всеки, проследил разговорите с неговия изследовател и приятел Лорънс Гробъл, събрани в книгата „В търсене на Ал Пачино” (2006), преведена на български през 2009 г. от Павел Главусанов и издадена от ИК „Колибри” в библиотека „Амаркорд”.

Автор:

Борислав Гърдев

Публикация:

14.07.2010 г. 16:29

Коментирай във Фейсбук

Посетено:

3467

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/80/news/10453-al-pachino-na-70-godini