Памет за Юл Бринер

На 11 юли се навършват 90 години от рождението на големия американски актьор и режисьор Юл Бринер.

Той е роден в Русия, във Владивосток, знае еднакво добре английски, френски и руски език и е отличен певец и акробат. Дълго ще претендира, че е от семейство на монголски цигани от Сахалин, но прозаичната истина е, че бащата Борис напуска семейството, когато е осемгодишен по време на емиграцията му в Шанхай. Майка му Юлия се изселва  във Франция, следейки осторожно за неговото обучение и възпитание.

В Париж, на 15 юни 1935 г., 15-годишният Бринер прави дебюта си като изпълнител на цигански романси в прочут нощен локал. Слушал съм записи на негови песни и твърдя, че има приятен, нежен и кадифен глас, подходящ за романтични балади. Успехът му е зашеметяващ. След това работи като бодигард, лъжейки, че е бил охрана на персийския шах Реза Велики, като всъщност конвоира самотни жени до техните домове. Пробва се и като акробат в цирка през 1937 г., отново постига успех, но след неприятна контузия – падане от трапец и след като се е завърнал на манежа като клоун, взема кардинално решение да стане актьор.

През 1941 г. пристига в САЩ, за да учи в школата на прочутия Михаил Чехов. Не участва във Втората световна война заради проблеми с белите дробове, но работи като радиоводещ, подкрепяйки борбата на „Свободна Франция” на ген. Дьо Гол. Усърдно усвоява уроците на Чехов и същевременно омайва актрисата Вирджиния Гилмор. Признава й, че е син на великия хан на Монголия, и дори я прелъстява, живеейки известно време на нейни разноски. След това се оженват през 1944 г. и, спазвайки обещанието си, започва да печели, снимайки се в тв сериали. (Ще живеят заедно до 1960 г., след което се оженва за Дорис Клайнър, с която е семеен до 1967 г.)

Надали днес някой помни „Мистър Джоунс и неговата голяма напаст” (1944), но това е неговият истински тв дебют. Две години по-късно ще преживее кратък сантиментален роман с великата Марлен Дитрих. Тя ще му даде безценния съвет да си обръсне до голо главата, той ще работи като тв режисьор за CBS от 1947 г., ще снима по три програми в седмицата, а негов асистент ще бъде Сидни Лъмит.

През 1949 г. Ласло Бенедек ще го покани да направи своя кинодебют в гангстерската драма „Пристанището на Ню Йорк”, където се появява като Пол Викола. Пол Никел ще го вземе за тв изява в „Цветя за непознатия” (1950), напъхвайки го в одеждите на д-р Нестри, ще бъде и Франсоа Вийон в тв епизода „Нощно жилище” (1953) от сериала „Омнибус”, а още на 29 март 1951 г. на Бродуей ще постигне страхотен успех като сиамския крал в „Кралят и аз” на Роджърс и Хамърстайн под режисурата на Джон Ван Друтен. Ще трябва да доживее само момента за екранизацията на този хит и той настъпва през 1956 г.

Юл Бринер използва уникалния шанс да е едновременно с екзотична външност, загадъчен и заплашителен, да притежава изключителна пластика и великолепни вокални данни, за да се окаже основният партньор на Дебора Кар – Ана като кралят на Сиам. Изпълнението му е прекрасно, филмът е хит, а Бринер печели „Оскар” за главна мъжка роля и номинация за „Златен глобус” за водещо участие в мюзикъл.

Когато получава „Оскар”-а от ръката на Ана Маняни, побеждавайки Кърк Дъглас, Лорънс Оливие и покойния вече Джеймс Дийн, заявява съвсем сериозно: ”Приятели, това не е шега, защото нямам никакво намерение да го връщам!”

Пред него е открит пътят към световната слава.

21 години той ще снима в големи продукции и ще бъде световноизвестен и уважаван актьор. Ценен не само заради таланта си, а и поради дискретните си ангажименти към ООН при подпомагане на бежанците по света. Ще заснеме и два документални филма за тяхната нерадостна събда от Хонконг до Близкия Изток... Анатол Литвак ще го ангажира като ген. Сергей Бунин за великолепната му мистификация „Анастасия” (1956), Сесил Б. Де Мил ще го ангажира за двете си последни продукции – „Десетте божи заповеди” (1956), където е злият фараон Рамзес, и „Пиратът” (1958), в който блести с неподражаемия чар на прочутия Жан Латиф.

Ще приеме предизвикателството да бъде Дмитрий Карамазов в може би най-амбициозната и стойностна американска екранизация на Достоевски, която прави Ричард Брукс през 1957 г. – „Братя Карамазови”, като партньор на Мария Шел – Грушенка, ще навлезе и в света на американската класика с адаптацията на Мартин Рит по Уйлям Фокнър – „Шум и ярост” (1959), изграждайки силния образ на Джейсън Кампсън, ще облече униформата на суровия майор от КГБ Суров в първия сериозен холивудски филм - дело на Анатол Литвак - посветен на унгарската революция от 1956 г., и отново ще се превъплъти с блясък в поредния библейски персонаж – в суперпродукцията на Кинг Видор „Соломон и Савската царица” (1959), където е прочутият цар Соломон, а негова партньорка е Джина Лолобриджида, ще се снима двукратно при Станли Донън – в  романтичните комедии „Леко, с чувство” (1960) като Виктор Фабиан и „Удивителният пакет” (1960) като Нико Марч, в експерименталната фантазия на Жан Кокто „Завещанието на Орфей” (1960), докато се появи в следващата си легендарна изява на каубоя Крис Адамс в класиката на Джон Стърджис „Великолепната седморка” (1960).

Зная, че филмът е римейк на „Седемте самураи” (1954) на Куросава, но едва наскоро разбрах, че авторските права са закупени от Бринер и благодарение на неговата находчивост, американският уестърн се сдобива не само с плавната тигрова походка на водача на седморката Крис, но и с един шедьовър, чието значение през годините все повече нараства.

Бринер участва и в продължението „Завръщането на великолепната седморка” (1966) на Бърт Кенеди, но като единствена звезда от старата компания. Той приема дори камерна изява в „Обичате ли Брамс?” (1961), само за да работи за трети път под режисура на Анатол Литвак и за да се снима в екранизацията на бестселъра на Франсоаз Саган „Сбогом отново”.

През 1962 г. се снима в приключенската драма „Бягство от Захрейн” (1962) на Роналд Нийм като Шариф и в „Тарас Булба” (1962) на Джей Ли Томпсън, където ни покорява с удивително виталната си и пълнокръвна интерпретация на образа на Тарас. За съжаление, екранизацията на Гогол не е пълноценна в основните си компоненти и това носи огромно разочарование за Бринер. Той казва сбогом на голямата литература на Лев Толстой, Достоевски и Гогол и продължава да се снима само за пари.

В „Кралете на слънцето” (1963), зрелищна суперпродукция на Ли Томпсън той е вождът Черният орел, а в романтичното приключение „Полет от Азия” (1963) на Майкъл Андерсън е Мике Такашима. В „Известие за наемния убиец” (1964) на Ричард Уилсън се завръща в света на уестърна като Жул Гаспар Дестен, преди да стане капитан Мюлер в морската драма на Бернхард Вики „Моритури” (1965).

Юл Бринер се снима в четири филма през 1966 г. – „Завръщането на великолепната седморка”, пародията на Терънс Янг „Макът също е цвете” – полковник Салем, „Да изтръгнеш едра сянка” на Мелвил Шейвълсън като Ашер Гонен и отново при Янг във военно-приключенската драма „Тройният кръст” като барон фон Грюнен. Той е султанът в приключенската драма на Кен Анакин „Дългият дуел” (1967) и Калмар в екшъна „Двойникът” (1967) на Франклин Шафнър.

Логично е тъкмо Юл да е неузнаваемият и магнетично въздействащ Панчо Виля в „Рейдовете на Панчо Виля” (1968) на Бъз Кулик, да се дегизира като кабаретен певец-травестит във „Вълшебният християнин” (1969) на Дъглас Макграт, да е Питър Новак в кримката на Сам Уонамейкър „Файлът на Златния гъсок” (1969), да участва в престижната драма на Брайът Форбс „Лудата от Шайо” (1969) като хубавецът, партньор на графиня Аурелия – Катрин Хепбърн, преди да ни изненада като специалистът по взривяването на мостове Иван Владо в епопеята на Велко Булаич „Битката край Неретва” (1969).

През 1971-1973 г. продължава да се снима интензивно – „Фар на края на света” (1971) на Кевин Билингтън като Джонатан Кангре, „Роман за конекрадеца” (1971) на Ейбрахам Полонски като капитан Столоф, „Сбогом, Сабата!” (1971) на Франк Крамер като Сабата, „Кетлоу” (1971) – в главната роля под режисурата отново на Сам Уонамейкър, „Шетнята” (1972) на Ричард Кола – крадецът, 13 епизода от сериала „Кралят и аз” (1972), в който за пореден път е сиамският крал, футуристичната драма на Майкъл Крайтън „Светът на Дивия запад” (1973), където се подвизава като каубой-робот, разбунтувал се срещу порядките в атракционен парк, силна и изобличителна сатира на западния капитализъм и прекрасния трилър на Анри Верньой „Змията” (1973), в който го запомняме като мрачния полковник от КГБ Алексей Власов.

Следващите му две участия са във фантастичните трилъри „Последният войн” (1975) на Робърт Клоус като Карсън и „Светът на бъдещето” (1976) на Ричард Ефрон, своеобразно продължение на „Светът на Дивия запад”. През 1977 г. снима при Антонио Маргерити своята последна знакова роля на Пиетро Марчиани в антимафиотската драма „С ярост в погледа”. Ще играе отново в подновената постановка на „Кралят и аз” между 2 май 1977 и 30 декември 1978 г.

Ще се ожени за трети път - за Жаклин дьо Кроазие през 1971 г. и ще се разведе с нея 10 години по-късно, за да попадне в обятията на Кейти Ли през 1983 г., с която живее до смъртта си.

През 1980 г. ще бъде разказвачът в „Загубената  революция” на Тим Форбс.

Три години по-късно лекарите ще му открият рак на белите дробове.

Бринер ще спре да се снима, ще стане зъл и мнителен, ще се вози в бронирани автомобили, придружаван от многобройна охрана, ще се пазари за хонорарите си, ще забрави фотографските и режисьорските си амбиции от зората на телевизионната ера – „Студио Едно” (1949) и „Омнибус” (1953), ще разбере, че е обречен, и малко преди да умре на 10 октомври 1985 г. в Ню Йорк ще ни изненада за последен път с тв реклама, в която ни приканва да не пушим цигари, защото този порок е смъртоносен.

Като си помисля, това е било две десетилетия преди да тръгнат хайките в САЩ и Европа срещу тютюнопушенето на обществени места. Каква прозорливост е проявил умиращият Юл Бринер!

За последно играе на Бродуей „Кралят и аз” между 7 януари и 30 юни 1985 г., ще получи и престижната театрална награда „Тони” за неговите 4 525 представления с постановката, след което завесата вече може да се спусне завинаги...