Под кръстосания огън на "Изпепелени от слънцето 2. Предстояние"

Минути за кино

Признавам си, че подхващам тази статия с известно притеснение. Толкова дълго чаках продължението на един от безспорните хитове на Никита Михалков „Изпепелени от слънцето” (1994) – цели шест години, та сега съм направо сломен от критичната канонада, която се излива върху него. Какво ли не прочетох за работата му в наши и руски публикации, на какви ли не оценки не се натъкнах... Лайтмотивът е провал - зрителите в Русия не харесали продължението, приемайки го за „клиничен случай” – а аз си знаех предварително, че именно в родината си Михалков ще има проблеми с адекватното възприемане на „Предстояние”.

Струващият 55 милиона долара епос, финансиран от две банки – Външнотърговска и Външноикономическа и едно министерство – на културата, е инкасирал слаби приходи, незаконно се показва в Кан, тъй като е имал две премиери в Русия – в Кремъл на 18 април и от 22 април в цялата страна, разпространен в 1079 копия, Никита Михалков вече не може да прави голямо кино... Целият този черен PR не ме отказа от гледането на филма. Изчаках да мине и известно време, за да събера мислите си и седнах пред белия лист.

Този филм не можеше да не бъде заснет от Михалков и Владислав Опелянц. Темата за Великата отечествена война е важна и значима за всеки руски творец, с нея преди 40 години се захвана и самият Никита Михалков с дипломния си филм „Един спокоен ден в края на войната”. За режисьора проектът „Изпепелени от слънцето” е златна мина. С него той спечели „Златна палма” в Кан и „Оскар”, и беше само въпрос на време кога по холивудски ще се заеме с продължението, за да реализира най-амбициозния си и мащабен замисъл – „Велик филм за великата война”, с който на дело на докаже, че е руският Спилбърг.

Вярно е, че този замисъл го осъществява помпозно и със замах, с много бляскав шум и натрапчива реклама, но така се прави навсякъде по света, а най-вече във водещите кинометрополии. Любопитно ми е защо в САЩ не критикуват така стръвно Стивън Спилбълг за неговите военни продукции, в които той като режисьор и продуцент също се стреми да каже последната дума и цялата горчива истина за Втората световна война. Напротив – и „Списъкът на Шиндлер” (1993), и „Спасяването на редник Райън” (1998), а и двата сериала „Братя по оръжие” (2001) и „Пасифик” (2010) бяха оценени много високо и аплодирани бурно. А нима в тях няма допуснати грешки и неточности?

Никита Михалков предлага своята визия и гледна точка за войната. Да, изкуствено продължава живота на основните си герои от „Изпепелени от слънцето” в „Предстояние”, може би не навсякъде е достоверен и стопроцентово автентичен, но нали не снима документален сериал? Който се интересува от съдбата на руската емиграция например нека гледа поредицата му „Руснаци без Русия” (2009). „Предстояние” е негова художествена интерпретация на най-драматичните мигове от Великата отечествена война. И смея да твърдя, че той, заедно със съсценаристите си Владимир Мойсеенко, Александър Новотоцки-Власов и Глеб Панфилов, се е справил достойно с отговорната си задача.

Аз проследих 173 екранни минути, без да си поглеждам часовника. Защото ми беше интересен подходът на постановчика-продуцент - да бъде едновременно занимателен, атрактивен, коректен и да постави границата, до която може да се достигне при осмислянето на свещената за руснаците тема. А тя е и последната обединяваща ги.

Всичко в историята на екс СССР от преврата на Ленин на 25 октомври 1917 г. до смъртта на Съюза на 22 декември 1991 г. е подложено на сразяваща критична дисекция. И за меродавните историци вече е ясно, че Улянов е узурпирал властта от първия руски вожд Керенски, че Сталин е сатрап и убиец, а Брежнев слабоумен диктатор, че през 1932 г. в страната е имало глад, че великата държава търпи лишения в името на безумни амбиции. Само по една тема има консенсус и е табу за произволни интерпретации – войната през 1941-45 г. Това е последният рубеж, последната опорна точка за руснаците. Техният скъпоценен скрижал. Откажат ли се от него, се обезсмисля и самото им съществуване като велика нация и държава. Темата наистина е благодатна, но и много деликатна и взривоопасна. Точно с нея рискува Михалков и печели моите симпатии. Той наистина достига възможния краен предел, до който само творец от неговата класа, с авторитет и властови позиции може да стигне при отразяването на войната. Трудно мога да допусна, че ще е лесно след него да се представи така натуралистично, ярко и смразяващо народната трагедия от първите 5 месеца на Отечествената война.

„Предстояние” е синтез на постигнатото от руското военно кино от „Освобождение” (1970) и „Сталинград” (1989) на Юрий Озеров, до „Те се сражаваха за родината” (1975) на Сергей Бондарчук и „Иди и виж” (1985) на Елем Климов. Но се държи сметка и за жалоните на западното военно кино в лицето на Терънс Малик с „Тънка червена линия” (1998), Спилбърг със „Спасяването на редник Райън” (1998) и Жан-Жак Ано с „Враг пред портата” (2001).

Михалков не спестява нищо съществено от ужасяващото военно всекидневие. Армията не е подготвена за отпор на вражеското нашествие, тъй като се готви за настъпателна война, войниците се ръководят от груби офицери, убийците от СМЕРШ дебнат във врата им, на отбранителния рубеж пред Москва се сражават кремълски курсанти и политически затворници, наказани по жестокия член 58... В добавка врагът е смел и силен, с ясна стратегия за водене на операциите. В „Предстояние” Никита Михалков дори се опитва да направи индивидуализиран портрет на немския войник. Мъчи се да детайлизира психологическия му облик, да разграничи откровеният убиец от умерения службаш. В тази насока са били необходими още усилия, нужно е било лансирането на един по-нетрадиционен образ на немския офицер (какъвто например видях в „Руският лес”, 1963 г., на Владимир Петров, претворен от великия Юрий Яковлев), но и при тези негови зарисовки става ясно, че на Източния фронт и руските, и немските войници в повечето случаи действат импулсивно, ирационално, жестоко, фанатично, на предела на силите си, като двойници от напълно идентични армии.

В този аспект най-показателен е епизодът с пленяването на ”езика” от Котов през лятото на 1942 г. в разрушената насред степта църква. Осмисляйки и обхващайки в едри контури темата за войната, Никита Михалков неусетно се приближава до достиженията на Сергей Бондарчук. Същият мащаб и постановъчна бляскавост, характерни за „Те се сражаваха за родината”, пласиране на част от фамилията – в „Предстояние” - с възлови роли са двете му дъщери Надя и Аня и синът Артьом... Това си е риск – постановчикът ще бъде обвинен в семейственост, нарцисизъм и прекомерно его, за което наследниците му нямат вина. Но това си е негов избор.

Сравнението с Бондарчук не носи непременно пасиви. Михалков знае как да претвори на екрана войната – с пиротехника, ефекти и натурализъм, но и следвайки единствено възможната и правилна насока - „Съдба човешка, съдба народна”. Тръгвайки от „Изпепелени от слънцето”, и в „Предстояние” режисьорът преследва обобщенията от личното към общонационалното, от персоналната към народната трагедия, за да изтъкне най-съществения извод, чрез „високия си стил”, заради който е отделил 8 години от своя живот за този проект – войната е спечелена от обикновения войник, от редовия Иван. Напук на Сталин, партия, правителство, СМЕРШ и НКВД. Пред смъртната опасност да загуби родината си руснакът е готов на чудеса от храброст и героизъм, на безпримерен подвиг. Вярно, други ще се възползват от саможертвата му, но той просто няма избор. Притиснат в менгемето между две отвратителни по своята същност тоталитарни доктрини, за него остава само борбата на живот и смърт, която ще му донесе изстраданата победа. Точно тази жизнена философия следва комдивът Сергей Котов – Никита Михалков.

В „Предстояние” за него най-важното е ДА ОЦЕЛЕЕ, бягайки от концлагера, от настъпващите немски пълчища, от пипалата на СМЕРШ. И същевременно ДА ДОКАЖЕ, че ПО ПРИНУДА Е НУЖЕН на системата като генерал и командир. Именно затова Сталин и Берия пращат по следите му небезизвестния полковник Арсентиев – Олег Меншиков, като тяхната неизбежна взривоопасна среща ще се осъществи в последната част на епоса „Цитадела”.

„Предстояние” си заслужава отделените му три часа. Той е майсторски реализиран като спектакъл и зрелище. Интересен е за гледане и като сюжет. Само Никита Михалков и неговият екип от сценаристи могат да поднесат драматургически така материала – чрез преплитане на двете сюжетни линии – трагедията на 1941 г. и търсенето на Котов от Арсентиев през 1943 г., между които рязко се врязват ретроспекциите от идиличното минало на комдива, преди да попадне в лапите на НКВД.

Войната е разкрита в едри щрихи, но с най-същественото – покрай народната трагедия тече издирването на Котов от Арсентиев и на комдива от неговата дъщеря Надя. Типично по бондарчуковски във филма липсват идеологически внушения, като Михалков не се плаши да разкрие силата на ВЯРАТА и РЕЛИГИЯТА при сплотяването на войската за преодоляване на преследващите я беди.

Операторската работа на Владислав Опелянц и сценографията на Владимир Аронин са зашеметяващо безупречни – както в баталните сцени, така и при разкриването ужаса на лагерния живот или на идиличното предвоенно минало.

Пълноценна и функционална е музиката на Едуард Артемиев, с когото Никита Михалков работи още от времето на „Свой сред чужди, чужд сред свои” (1974), докато за неговата постановъчно-продуцентска дейност ми е наистина трудно да не говоря пристрастно.

За Михалков „Предстояние” е съкровен проект, посветен на паметта на баща му – фронтовакът Сергей Михалков, починал през 2009 г. на 96 години. Той може да бъде обвиняван в мегаломанство, маразъм, свръхего, но не и в некадърност или невладеене на професията си. Наистина е великолепен майстор, а и страхотен манипулатор. За което също се иска талант.

Бих попитал неговите критици кой друг руски постановчик би могъл ТАКА да представи Великата отечествена война, да организира заснемането на такъв сложен, скъп и важен филм на ТАКОВА ниво, в условията на бушуваща икономическа криза? Да разкрие най-добрата същност на своя народ и да експонира подвига му пред световната публика с неподражаем блясък и типичната михалковска трагикомична иронична усмивка? Кой би лансирал в такава гротескна светлина „вожда на цялото прогресивно човечество” – в неподражаемата интерпретация на Максим Суканов, принуждавайки го като Макс Сенет да яде тортата със собственото си изображение?

Нека те посочат и възможният ПО-ДОБЪР актьорски екип от събрания от Никита Михалков, в който покрай самия него и утвърдената вече звезда Олег Меншиков, с летящ старт към звездната орбита полита дъщеря му Надежда Михалкова – Надя Котова, без да забравяме майсторите-епизодици Сергей Гармаш – отец Александър, Виктория Толстоганова – Маруся, Дмитрий Дюжев – Иван, Алексей Петренко – касиерът, Алексей Булдаков – Будьони, Александър Моков – Ворошилов, Адам Белчучов - Берия, Владимир Илин – Кирик, Александър Адабашян – комунистическият апаратчик, Валентин Гафт – затворникът Пимен, Евгений Миронов - Изюмов...

И още нещо бих посъветвал критикуващите Михалков. Нека изчакат 4 ноември 2010 г. Тогава, след като излезе и заключителната трета част на епопеята - „Цитадела”, ще имат пълното основание да разкъсат ЦЕЛИЯ филм.

Защо бързат да дават категорични оценки, преди да са видели готовия епос? Не изпадат ли в смешната ситуация да се разправят с нещо, което не са гледали в цялостния му вид? Все едно да критикуваш втората част на „Матрицата” – „Презареждане” (2003) на братя Уашовски, без да си гледал третата „Революции” (2003), или да пееш дитирамби за „Задругата на пръстена” (2001), без да си проследил следващите два филма от трилогията на Питър Джаксън „Властелинът на пръстените” (2003)?

Да проявим малко търпение, пък после отново ще си кажем тежката дума!

___________

„Изпепелени от слънцето 2. Предстояние”, 2010, 173 мин., реж. Никита Михалков, производство „Централ партнершип”, „ТТТ”, при подкрепата на Министерството на културата на Руската федерация.

Автор:

Борислав Гърдев

Публикация:

27.06.2010 г. 16:20

Коментирай във Фейсбук

Посетено:

4962

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/80/news/10376-pod-krastosaniya-ogan-na-izpepeleni-ot-slantseto-2-predstoyanie