Паметта на думите

„Библиотека без членове е гробище от книги“ – сякаш дочувам думите на героинята от „Парижката библиотека“ мис Рийдър, и продължението им в интервю на авторка на книгата – Джанет Скеслин Чарлс, в което споделя, че „Книгите са като хората; без контакт те престават да съществуват.“

Днес пристъпваме в библиотеки по-боязливи от всеки друг път, по-безсърдечни към техните обитатели и по-невнимателни към скрития смисъл на тяхното съществуване. Оцелялата жива памет е съхранена дълбоко в техните души, а съдържанието на написаните думи – отражение на духа на поколенията. Преминали в своя дигитално зависим свят тяхното присъствие е оставено на някаква историческа произволност, която днес е с намалено значение и догаряща светлина.

Времето не може да успокои грешките, които дръзко и уверено правим, но после едва ли ще успеем да възстановим правотата за бъдещото и за смисъла от запазената история.

Американската писателка Колийн Оукли казва, че „Връзките са свързани с времето.“ Защото любовта – тя ще се появи, когато най-малко я очакваш, когато изобщо не я търсиш, в средата на библиотека в малък град с жена с дива коса, облечена в нощница. Що се отнася до времето – на любовта не ѝ пука.

Днес библиотеката в нашия малък град е запустяла и почти изоставена, столовете са изчупени, масите отбелязват времето на своето присъствие с определена неугледност, помещенията мръзнат поради оскъдицата, причинена от финансовата недостатъчност, а щорите, които трябва да прикрият напористите слънчеви лъчи, са луксозна придирчивост. За радост поне децата днес са тук, за да отбележат и приемат присъствието на изоставените книги.

Всичко това с малки изключения се случва в нашите малки и големи библиотеки.

„Може би това е смисълът на библиотеките – да познават величието на Бога. – Но ако има библиотеки, за какво са църквите?“, казва шведският писател Микаел Ниеми. Не знам колко е прав или пък не е, но ми се струва, че трябва да запазим и църквите, и библиотеките.