21 март - Ден на поезията. Лили Гелева чете стихове на четири поетеси

Издателство за поезия ДА е малко, пренебрежимо малко на фона на големите, но се надяваме да ви е харесала поезията, която издаваме.

Заповядайте на 21 март в Книгата / The Book от 18.30 ч. да чуете какво ще разкажат преводачките на Линда Франс и Линда Грегърсън - Надежда Радулова и на Мириам Ван хее - Боряна Кацарска. За Анна Швиршчинска ще се погрижи Силвия Чолева, поради отсъствие от България на преводача ѝ Лъчезар Селяшки.

Не пропускайте да чуете стихотворенията на четирите поетеси в изпълнение на Лили Гелева!

Очакваме ви!

◊ ПОЕТЕСИТЕ

Линда Франс

Авторка на осем стихосбирки, участничка в множество колективни поетически проекти и съставителка и редакторка на влиятелното издание „Шейсет поетеси“ (Bloodaxe, 1993), Линда Франс (1958, Великобритания) е „набираща скорост сила в съвременната британска поезия“ (Poetry International). Извън артистичните си занимания Франс преподава творческо писане в университетите в Нюкасъл и Лийдс и ентусиазирано работи в екипи с художници и скулптори по проекти за промяна на градската среда.

Тя участва като преводач от български на английски в A Balkan Exchange (Arc, 2007), а нейни стихотворения в превод на български са включени в антологията „Четири пъти север“ (Small Stations Press, 2017), както и в „Литературен вестник“, сп. „алтера“ и сп. „Страница“. През 2017 г. излезе двуезичната книга „Месец от сенки“ (изд. Hareshaw Press и format.bg), резултат от сътрудничеството й с художничката Свобода Цекова по време на престоя на Франс в софийската Къща за литература и превод през 2016 г.
Надежда Радулова

Линда Франс (1958, Великобритания) принадлежи към авангарда на една женска фаланга (Хелън Дънмор, Рут Падел и не на последно място днешната поетеса-лауреатка на Великобритания Каръл Ан Дъфи), която се зароди някъде в края на миналия век и набра известност и репутация в първото десетилетие на нашия. Това е една освободена от травмите на неравенството между половете фаланга от поетеси, която не индоктринира публиката си за каузата на войнстващия феминизъм, а просто практикува женската си сетивна същност. Линда Франс много отчетливо демонстрира такава нагласа. Каузата й е индивидуална, а не колективна. В добавка, трудно можем да определим кое доминира измежду тематичните й предпочитания – градът или природата, културата или натурата, цивилизацията или „първичния бульон”. Еднакво я вдъхновяват и конфигурацията на природните стихии, и изделията на консумативната култура. И не на последно място, тя няма навика да позиционира себе си на романтично извисен подиум спрямо читателя. Нейната позиция е като на един (една) от многото, на човек, който споделя, а не репрезентира или пророкува.
Владимир Трендафилов

Линда Франс е една от най-талантливите и популярни съвременни английски поетеси. Тя е автор на седем стихосбирки и носител на множество национални литературни награди и стипендии, а отделни нейни стихотворения са включени в някои от най-престижните антологии. Поезията ѝ е изключително чувствена, пропита с миризми, звукове и ярки визуални детайли, като сетивния опит на всекидневието е издигнат почти до нивото на метафизика. Любов и щастие, болка и загуба – тук всяка една емоция преминава през женското тяло. Франс успява да създаде една своеобразна география на сетивността: тялото като призма, през която минава всеки лъч човешко знание. В същото време писането на Франс не е самовглъбено или херметично, а е обърнато към света на природата, където описанието на цветя и животни, с цялата прелест на багрите им, е основен алегоричен похват. 

Един от циклите стихотворения на Линда Франс, опоетизирана биография на английската писателка и пътешественичка Мери Монтегю представлява особен интерес за българската публика. В началото на 18. век Монтегю пътува из Османската империя, като посещава и турската баня в София – момент, брилянтно запечатан в едно от стихотворенията на Франс.
Димитър Кенаров

*

Линда Грегърсън

Линда Грегърсън (1950, САЩ) е американска поетеса, актриса в експерименталната трупа на Хърбърт Блау „Кракен“ (1972-1975), почетна професорка по ренесансова литература на Мичиганския университет, председателка на Академията на американските поети, носителка на множество награди и отличия, сред които Kingsley Tufts Poetry Award, Levinson Prize, Consuelo Ford Award, Pushcart Prize и др. Грегърсън е финалистка за National Book Award със стихосбирката си Magnetic North (2007) и стипендиантка на фондацията „Гугенхайм“.

„Когато преди три години за първи път се опитах да преведа нейно стихотворение, разбрах, че литературнотеоретическата екипировка, с която разполагам, няма да е достатъчна. Не беше достатъчно да разпозная ямбическите отломки тук и там, катастрофиращите един в друг интонационни модели, ритмически разкроените паузи и аритмичните прекъсвания. Не стигаше да опиша подробно прозодийната карта на текста, за да мога да го пренеса такъв какъвто е – пробит, накърнен и уязвим – в българския език. Трябваха ми още и още прочити, за да проумея, че е нужно да заложа собствения си глас, да рискувам собствената си илюзия за цялостност и хармонично звучене.

…На въпроса какъв ефект би искала да предизвикат стихотворенията й у читателите, Грегърсън отговаря, че в най-смелите си надежди вижда поезията като начин да се възпрепятства поривът към забрава. И като че ли точно в прекъсването, в безвъздушния миг, в който гласът ни опре в бездната, паметта се завръща и по думите на Линда Грегърсън: „Единственият свят ни дава втори шанс“.
Надежда Радулова

Из разговор на Марин Бодаков с американската поетеса Линда Франс за в. „Култура“:

- Може ли поезията да бъде гарант за съхраняването на трагизма на битието? Защото ми се струва, че живеем в епоха на тоталната загуба на трагизъм?

- Трудно ми е да отговоря, въпросът е толкова добър! Ако смисълът на трагичното не е в това, че смекчава съществуването или ни обещава, че ще намерим утеха, а по-скоро ни довежда, както казва Аристотел, до състрадание и страх, то според мен утехата е, че се чувстваме обогатени от факта на самото преживяване на трагичното. Онова, което искам от поезията, онова, което тя прави за мен като писател, онова, за което се обръщам към нея като читател, е, тъкмо този кратък преход, този мимолетен миг, който иначе бих изгубила, пропуснала, разсеяна от всекидневието, погълната от всекидневния шум. Структурата на трагическото възприятие може да ни помогне да изострим собственото си възприятие. Съхраняването на поезията сякаш е разговор, който се случва между поетите, докато работят, между хората, които се събират да слушат поезия. То не се състои в това всеки поет и стихотворение да просъществуват на всяка цена, а в навика на поетите да забелязват, в изострения им поглед… Това трябва да се съхрани в човешките общества. (05.06.2018)

*

Анна Швиршчинска

Анна Швиршчинска е родена на 7.02.1909 г. във Варшава. Дъщеря е на художника Ян Швиршчински. Не е успяла да следва изобразително изкуство поради липса на средства. Завършила е полска филология във Варшавския университет.

По време на Втората световна война взима активно участие в нелегалния културен живот на Варшава и публикува свои творби в тайно издавани списания и алманаси. Участва в трагично завършилото Варшавско въстание като санитарка. След въстанието се укрива известно време в гр. Сохачев, а впоследствие живее в Краков. Там започва работа в Театъра на младия зрител и е негов художествен ръководител до 1950. През 1953 г. се омъжва за актьора Ян Адамски. Ражда им се дъщеря – Людмила. До края на живота си (30.09.1984 г.) Анна Швиршчинска се занимава най-вече с творческа работа, но не е чужда и на обществената дейност (в Лигата на жените). Винаги е живяла изпълнен с динамика и смисъл живот и е писала за пълнотата и многообразието на съществуването: за любовта, за еротиката, за богатата гама на женските чувства и преживявания, за човешката радост и страдание.

Относително късна слава донасят на Анна Швиршчинска нейните поетически творби, писани през годините и събрани в няколко книги: „Стихотворения и проза“ (1936), „Събрана лирика“ (1958), „Черни думи“ (1967), „Вятър“ (1970), „Аз съм жена“ (1972), „Избрана поезия“ (1973), „Строях барикада“ (1974), „Щастлива като кучешка опашка“ (1978), „Избрани стихотворения“ (1980), „Поезия“ (1984), „Страдание и радост“ (1985, посмъртно). От тях два сборника – „Аз съм жена" (1972) и „Строях барикада" (1974) – са затвърдили нейното заслужено място сред най-добрите съвременни полски поети.
Лъчезар Селяшки

Анна Швиршчинска може да бъде смятана за представителка на т. нар. полска поетическа школа. Към споменатата школа се причисляват Тадеуш Ружевич, Збигнев Херберт, Вислава Шимборска и по-долу подписаният. За съществена черта, отличаваща тази школа, се смята свързването на историческия опит с индивидуалната човешка съдба.[…]

Следвоенните стихотворения на Швиршчинска засягат нейната индивидуална съдба, най-вече съществуването ù като жена, както и еротични мотиви. Но несъмнено военните преживявания формират нейната дистанцираност спрямо любовните обвързаности. В тях присъства дистанцията на наблюдателка, която показва тялото на мъжа и на жената по един почти калиграфски начин.

Според мен стихотворенията на Анна Швиршчинска принадлежат към забележителните достижения на световната поезия на ХХ век.
Чеслав Милош

*

Мириам Ван хее

Белгийската поетеса Мириам Ван хее е родена в Гент на 16 август 1952 г. Първата й книга Het karige maal (1978) получава наградата за литература на Източна Фландрия. Излязлата през 2007 стихосбирка Buitenland получава наградата на името на Херман де Конинк – както тази на журито, така и на публиката. Десетата стихосбирка на Ван хее - Als werden wij ergens ontboden (2017) – получи тази година наградата за литература Ultima (https://www.ultimas.be/laureaat/miriam-van-hee) Нейни работи са превеждани на английски, немски, френски, испански, руски, полски, унгарски, шведски, литовски, африканс. Славист по образование, Ван хее е превеждала работи на Ахматова, Манделщам и Бродски. Преподава руска литература. Член е на белгийската Кралска академия за нидерландски език и литература.

Издателство за поезия ДА представя Мириам Ван хее на български език - „Там също пада светлина“ (2018) - в превод от нидерландски на Боряна Кацарска.

Ето какво споделя преводачката Боряна Кацарска:

Ван хее е сред най-известните и най-превежданите съвременни фламандски поети. Носителка е на много награди – от тази на Източна Фландрия за най-добър поетичен дебют за 1977 г. до присъдената й тази година Ultima Letteren Prijs за последната й стихосбирка Als werden wij ergens ontboden („Сякаш ни призовават някъде”, октомври 2017), която се появи, след като подборът за настоящото издание беше вече одобрен,  и за съжаление не е представена в него.  Докладът на журито отбелязва, че тази поезия изправя читателя пред „индивидуални впечатления, които обаче изразяват универсални чувства. ... Често става дума за учудването от онова, което има да се види, ако се гледа внимателно.”

Това е постоянна характеристика на поезията на Ван хее, чийто сдържан и донякъде монотонен, но елегантно валсиращ ритъм се развива в годините към все повече осъзнатост и зрялост в поетическия занаят. Понеже за Ван хее (както за превежданата от нея Ахматова) писането е именно „занаят”. Този занаят, от една страна, „е начин да бъдеш сам, не е нещо, което те доближава до хората” (интервю от 1988 г.), но от друга страна, е натоварен със специфична отговорност: „Имам чувството, че моята поезия ми дава място в общността” (интервю от 2014 г.).