Литературна вечер във Варна, посветена на Петър Алипиев

◊ СЪБИТИЕТО

 

Библиотека "Пенчо Славейков"

организира

 

на 2 октомври от 18.00 ч.

 

С участието на Антония Велкова-Гайдаржиева, Светлозар Игов и Марин Георгиев.

 

 

◊ ДУМИ ЗА ПЕТЪР АЛИПИЕВ

 

Петър Алипиев

 

На 10 февруари идущата година ще се навършат 20 години от смъртта на Петър Алипиев – един от значимите поети на България от втората половина на миналия век. Не му стигнаха близо 11 месеца да прекрачи физически в новия, но интересът към духовното му наследство, две десетилетия след смъртта му, расте. Създаденото от Алипиев има все нови и нови ценители за разлика от ценителите му приживе, които се брояха на пръсти. Това впрочем става и с други поети от измислицата на Любомир Левчев "Априлско поколение": те, маргиналите от епохата на социалистическия реализъм, минават напред, а той, водещият, и подобните нему времето и онова, което прави изкуството вечно, -  отместват все по-назад. Времето е проверка и на това кой е служил на Бога и кой  - на Мамона, макар за малцина тази истина да служи за обеца на ухото.

 

Приживе Алипиев впечатляваше не само със стиховете си, но и физически. Тия, които още го помнят, не само го виждат в пращящото от енергия тяло, но чуват гласа и най-вече – смеха му. Смях и глас пълни със здрава, природна искреност, сякаш поетът току-що е изваден от купела на творението. Зад тази естествена мощ се криеха чувствителност, наблюдателност и прозорливост, които не се раждат всеки ден.

 

Но нека не се впускаме във вдълбочавания и разсъдливости: поезията му е резерват не само на казаното, но и и на неказаното, което всеки прибавя съобразно своя опит и душевност и удължава живота на даровитата творба.

 

Но не мога да не цитирам откъс на един друг даровит тълкувател на литературата, също така забравен вече варненец – Димитър Ефендулов. Правя го и с чувство на вина, защото късно го открих и поради това не го включих в броя, посветен на Алипиев: "Със здравия си дух поетът застана над идеологическия прагматизъм и настоятелно рекламираните канони на така наречения нов, социалистически реализъм. Защото Петър Алипиев бе поет от друг тип, поет, който е невъзможно да се врамчи в която и да е конкретно-историческа канонизация. Неговите очи бяха обърнати към универсалните проблеми на миробитието и по-точно към "чудесата", които стават в сферата на известната от дълбоката древност META-TA-FISIKA. В това отношение той е един от малцината (по свой си начин) продължители на първозидарите Пейо Яворов и Пенчо Славейков. Той, Петър Алипиев, приятелят на A-tanatos Далчев. И за да бъда по-конкретен, искам да посоча един пример: Петър-Алипиевите гори и брястове, пеперуди, лисичета и гущери, снежни утра и залези са само образна форма, а не самоцел, зад която се крият големите истини на живота. За поета тези истини, на пръв поглед колкото и да са известни, са указателните и задължителни знаци, поставени по безкрайните криволици из пътя на живота. Те завладяват читателя не толкова като обект на художествени наблюдения, колкото като субект на етически истини, без които всяко поетическо слово губи от своята идентичност. Казано с други думи, Петър-Алипиевото поетическо майсторство може да се определи като чудодейно одухотворяване на предметното и опредметяване на духовното. Тази "игра" на поета, в която дух и материя се сливат, дава основание кратките по обем поетически визии на поета да бъдат сравнени с евангелските притчи като поетика и философия на живота“ (LiterNet, 24.08.2000, № 8 (9).

 

А какъв е бил животът на такъв личен поет във времето, за което днес мнозина изпитват носталгия?

 

Ето едно писмо на поета до наш общ приятел, по това време гл. редактор на сп. "Антени" – обичливият и добрият човек, белетристът Илия Богданов, бай Илия, както го наричахме помежду си:

"Драги Илия Богданов!

 

Получих записа от 276 лв. изпратен ми от твоето списание. Ведно с него получих и 350 лв. от списание “Септември”. Като върви – върви. Платих си изостаналата вноска за апартамента, върнах си дребните заеми и взех, че налях за 25 лв. бензин в трабанта. Хубаво нещо са парите. Много ти благодаря. Това се казва приятел, нещо, което не мога да кажа за някои други мои приятели.

 

От петдесетте години не бях изпадал в такова положение: стопанинът на къщата вече шест месеца без работа, а стопанката в пенсия, но без пенсия, защото чак към август ще й обработят документите. И от нийде нищо. Помощ поисках от фонда, но нещо го разтурвали, та не можело. Като че ли, когато не го разтурваха – можеше.

 

Написах гневно писмо до първия секретар Димитър Димитров, резултатът от който (което??) беше повикването на Панко Анчев в областния комитет на БКП и предложението да стана главен редактор на издателството. Не – рекъл Панко, – с този човек не може да се работи, има много лош характер, трудно може да се управлява (всички искат да ме управляват), на мен рекъл не ми трябва главен редактор, аз ги върша и двете (да издава големците, синовете им и любовниците им). А други служби в този проклет град няма. Няма и дребни служби, за да отклонят една мънинка дребна бройка от някъде и да я дадат на дружеството на преводачите, та да си получавам милостинята, както до сега. Това пусто преустройство баш мене ли засегна. Както го почнах този живот, тъй изглежда и ще го завърша – в недоимък. Бедата ми, впрочем, е в това, че не съм нито много богат, нито много беден, а съм по средата. Защото всеки ще ми каже, като се оплаквам: ами продай го този трабант!

 

Щеше уж да идваш към Варна – но не би. Остави ги тези кафенета и ела да погледаш морето. При ясно време чак Котлу се вижда, седнал на съдебната (?!) скамейка.

 

Да си жив и здрав!
Твой Петър Алипиев

9 юни 88 г.

 

Миналото не бива да се забравя, то е и един от верните ключове на настоящето. Петър Алипиев във Варна бе пришълец. И май такъв ще си остане. И преди 1989, и след нея, като изключим Христо Кирчев, в повечето случаи кметовете на Варна и заместниците им, отговарящи за културата, са пришълци в нея. Докато разберат за какво става дума, и мандатът им изтече. Но не изтича непросветеното им отношение към литературата.

 

Ето защо, ние, неколцина литератори от по-новото и по-старото поколение, искаме да припомним в библиотека "Пенчо Славейков" от 18 ч., на 2 октомври, за Петър Алипиев: проф. Антония Велкова-Гайдаржиева, дфн проф. Светлозар Игов и издателят на броя на в. "Литературен форум", посветен на поета – минаващия все още за поет Марин Георгиев, заедно със съорганизаторите на вечерта от Регионална библиотека "Пенчо Славейков".