Литературна вечер „На нощта неверна верен син…"

◊ ПОКАНА

На 28 март 2018 г. от 17,30 часа, в двора на къща музей „Пейо К. Яворов“ (ул. „Г. С. Раковски“ № 136) Националният литературен музей организира литературна вечер „На нощта неверна верен син…“. Поводът за събитието е отбелязването на 131 години от рождението на Димчо Дебелянов.

Участие ще вземат лауреатите на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов“ – Георги Н. Киров (2004), Петър Велчев (2006), Маргарита Петкова (2007), Атанас Капралов  (2008), Ивайло Диманов (2009), Димитър Милов (2010), Иван Есенски (2011), Славимир Генчев (2012), Недялко Йорданов (2013) и Димитър Христов (2014).

Ще прозвучат и стихове на Иван Динков, получил наградата посмъртно през 2005 г., стихове на Валери Петров, удостоен с нея през 2007 г., както и на последния засега неин носител – Ивайло Балабанов (2016). Наградата се връчва всяка година, а от 2015 г. на всеки две години, на организираните в родния му град „Дебелянови вечери“ – като неизменна част от летните културни празници „С Копривщица в сърцето“, провеждани под патронажа на Дирекция на музеите и Община Копривщица.

Със свои лирически творби в рецитала ще се включат и студентите Мартин Петрушев и Даниел Тунев, членове на Общество на литературния кабинет „Димчо Дебелянов“ и носители на Националната литературна награда „Георги Черняков“. Тази награда е учредена и се връчва от Обществото, наследник на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов“ към някогашния Студентски дом.

Стихотворения на Димчо Дебелянов ще прозвучат в изпълнение на Мария Николова, ІІІ клас, от Народно читалище „Димчо Дебелянов – 1960“ в София.

Гости на вечерта ще бъдат представители на Дирекция на музеите и Община Копривщица.

Водеща – Елена Алекова.

* * *

Димчо Дебелянов

СПИ ГРАДЪТ

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми...

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва – чист и драг –
и скръбта расте, расте, расте...

Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
на възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото – ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скърбен вик: защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми...