Eвелина Ламбрева представи стиховете си в Русе

◊ СЪБИТИЕТО

Евелина Ламбрева е българската поетеса, която наскоро издаде поетичното томче “Скок към слънцето”. Фактът, който я разграничава от останалите дебютанти в мерената реч, e, че тя живее и работи в Швейцария. Едва след петнадесет години българката е посегнала да излезе открито пред читателската аудитория с откровенията си, с емоционалните си взривове и търсения, събрани в първата й книга. Съвпаденията обаче се наслагват, защото представянето на Евелина Ламбрева е дебют и на варненското издателство “Книгата”, чийто редактор е известният поет Валери Станков.

Хубавото е, че водена от любовта към Русе и спомените от ученическите си години, Евелина представи творчеството си пред почитателите на поетичното слово в зала “Култура”. Самата авторка преди рецитала не скри вълненията си и сподели, че в аристократичния град са били най-хубавите й моменти от живота. Стиховете Евелина ги пише в промеждутъка, докато пътува от Цюрих до Цуг, или пък в безсънните нощи. Тя живее в Швейцария от 1996 година. Разказва, че никога не е прекъсвала контактите си с България и дълбоко у душата си е останала вярна на родината.


◊ БОНУС

Стихосбирката "Скок към слънцето" е публикувана и в Електронно издателство LiterNet, може да прочетете книгата...


◊ ИНТЕРВЮ

Да. Аз съм възпитаничка на АГ “Гео Милев” в Русе. Завърших образованието си през 1982 година. Училището си остана в душата ми като дом и семейство, с което нито искам, нито имам намерение да се сбогувам. С госпожа Докова, старата ми класна, пътищата ни се срещнаха случайно. Открих дъщеря й в интернет. Така установих контакт и с двете. След 24 години.

От годините, когато бях в подготвителния клас на Английската гимназия. Вълнуващият момент е, че първият стих го написах в Русе. По време на студентските си години също пишех. Винаги съм била далеч от главозамайването от успехи. Мислех, че е рано и трябва още много да работя върху себе си. Сега вече се чувствувам достатъчно готова да отправя посланията си към хората.

Виновник е редакторът ми Валери Станков. Изключително добър, но много строг учител. Той ме насърчи в стремежите ми да овладявам българското слово. Беше изключително търпелив към мен.

В Швейцария работя като старши асистент в катедрата на Психосоциална медицина на Университетска болница в Цюрих. Задачите ми са в клиничната сфера. Работя с пациенти. Преподавател съм и на студентите, които изучават дисциплината социална медицина.

В България си идвам задължително два пъти в годината. Необходимо е поне два пъти в годината да ми замирише на български въздух, да залае куче, да изкукурига петел... това е един от начините да се заредя. Иначе ми се струва доста трудно, ако не се завръщам в родината си.

Не мога да ви отговоря, защото вътрешното усещане за зареждане със сила е странно. 15 години бях спряла да пиша. След запознанството ми с редактора Валери Станков се събуди и интересът ми. Когато човек има с кого да споделя мисли за българската литература и поезия, изведнъж избухва този заряд от емоция.

Не. В Швейцария не се среща дискриминация и расизъм. Възприемат ме много добре както пациентите, така и колегите ми.